— Знаеш ли кой съм аз? — продължи Лайън и надигна шлема от главата си, за да може човекът да види лицето му.
— Разбира се, че знам! Кой не познава Лайън Нормански!
— Да, това съм аз! — отвърна Лайън, — Сега ми кажи къде отиде господарят ти и имаше ли с него една жена?
Лорд Едрик почти не разполагаше с време, когато напусна Блекхийт. Беше успял само да предупреди своя сенешал да очаква лорд Лайън и му беше възложил задачата да го задържи колкото се може повече. Но макар сенешалът на замъка да беше верен поданик години наред, той не искаше да рискува живота, си като, излъже Лайън Нормански.
Той навлажни пресъхналите си устни. Думите му убягваха, докато стоеше безпомощен пред прочутия воин.
— Лорд Едрик не сподели плановете си, милорд.
Лайън го скова със суровия си поглед.
— Ако ти е мил животът, ще ми кажеш всичко, което знаеш.
— Лорд Едрик остана в Блекхийт само няколко часа, милорд. После продължи на север. — Той направи кратка пауза, погледна уплашено Лайън и продължи: — Чух го да споменава, че иска да се присъедини към крал Малкълм в Абернети.
— Имаше ли с него една жена? — попита отново Лайън.
— Да! — прошепна едва доловимо човекът. Краката му трепереха от ужас. Той се молеше с пялото си сърце Лайън Нормански да не стовари гнева си върху него. Страхуваше се за себе си и за своето семейство. Ако знаеше, че Лайън никога не наказва хората неоснователно или заради грешките на другите, сигурно щеше да диша много по-спокойно.
Лайън и Белтан си размениха недвусмислени погледи.
— Продължаваме ли към Абернети, милорд?
— Да, — отвърна Лайън, — веднага се отправяме натам. — В гласа му се доловиха мрачни нотки. — Ще прекараме нощта в Крагмер, и бездруго ни е на път.
Той даде знак на рицарите си да тръгват. Отдалечиха се величествено от Блекхийт с грохот на копита и брони.
— Не ви очаквахме в Крагмер, милорд — изненада се Кийн, когато Лайън връхлетя неочаквано в залата. Когато видя лейди Забрина да стои от едната му страна, той свъси неодобрително вежди. Изчака известно време и като Ариана не се появи, Кийн попита:
— Нещо не е наред ли? Къде е господарката?
— Добър въпрос, Кийн — отвърна Лайън. — Появявала ли се е лейди Ариана в Крагмер в скоро време?
Любопитството на Кийн прерасна в паника.
— Не, милорд. Не съм виждал лейди Ариана, откакто заминахте заедно за Лондон — каза Кийн и хвърли недвусмислен поглед на Забрина. Той нямаше никакво намерение да крие неодобрението си, задето Лайън бе довел чужда жена в дома на неговата господарка.
— Бихте ли желал да подготвим стая за вашата… гостенка, милорд?
— Да. Няма да останем дълго в Крагмер. Пътуваме за Шотландия. Погрижете се лейди Забрина да се чувства удобно и ни пригответе провизии. Ще продължим пътя си утре призори.
— Дамата ще ви придружи ли или ще остане в Крагмер, докато се върнете?
— Лейди Забрина ще дойде с нас, Кийн. Покажи й банята и изпрати камериерка да й помогне.
— Да, милорд — отвърна Кийн и се обърна към Забрина — Последвайте ме, милейди.
Лайън побърза да се отдалечи, преди Забрина да се е опитала да го въвлече в разговор, и се отправи към покоите си. В момента, в който прекрачи прага, той осъзна, че не е сам в спалнята. Лайън се огледа наоколо, а ръката му инстинктивно се плъзна към сабята. Изведнъж се появи Надая, сякаш изплува от нищото, и впери мрачен поглед в него.
— Какво й сторихте, милорд? Ариана никога не би ви напуснала, ако нямаше основателна причина.
Лайън се намръщи и отвърна:
— Откъде знаеш, че Ариана е напуснала Лондон? Имаш ли вести от нея?
— Не, милорд. Нито съм чувала нещо за лейди Ариана, нито пък съм я виждала. Тя се появи във виденията ми. Вие сте я отблъснал от себе си и сега тя страда много, постоянно плаче за вас.
— Какви глупости дрънкаш, вещице? — изръмжа Лайън — Ариана избяга с лорд Едрик.
— Предупреждавах я, милорд, — продължи Надая, без да обръща внимание на гнева на Лайън. — Казах й да пази сърцето си от чувства към вас.
— Какво още й каза? — попита Лайън привидно спокойно, но Надая знаеше какво чувства той в момента.
— Казах й, че Крагмер има нужда от вас, и това си е самата истина. А сега искам да ви предупредя за нещо, милорд.
Очите й се изцъклиха и вещицата заговори с далечен, монотонен глас. Тръпки побиха Лайън.
— Ариана вече не ви принадлежи. Тъмните сили са срещу вас. Виждам предателство, кръвопролитие и… може би смърт. Ако оживеете, ще узнаете какво означава любовта, но ще се простите завинаги с честта си.
Лайън свъси вежди.
— Ако оживея? Какво искаш да кажеш с това, че Ариана вече не ми принадлежи? Говори, старице! Искам да ми разтълкуваш смисъла на твоите видения.
Тялото на Надая се разтърси в ужасен гърч и тя падна безчувствена на земята.
Лайън отвори вратата и повика Кийн, без да спира да ругае. Той не се появи веднага и Лайън хукна надолу по стълбите да търси помощ. Даде нарежданията си на първата прислужница, която се отзова, и се затича обратно нагоре по стълбите към Надая. Искаше да разпита старицата веднага, след като дойдеше в съзнание. Когато обаче влезе в покоите си, Надая беше изчезнала.
На следващата сутрин, придружен от дузина добре въоръжени рицари и лейди Забрина, Лайън отпътува за Абернети.
13
Гъста, непрогледна мъгла се спускаше от река Тай и затъмняваше слънцето. По лицето на Ариана се появиха блестящи капчици влага. Вълнистите пипала на мъглата обвиха дрехите и косата й и тя постепенно се предаде на нерадостните си мисли. Минаха седмици, откакто с Едрик пристигнаха в Абернети. Крал Малкълм заедно с Едгар Ателинг, англосаксонският наследник на английския трон, ги приветстваха възторжено. След инвазията на Уилям, Едгар и сестра му Маргарет бяха напуснали Англия. През 1069 г. Малкълм се беше оженил за Маргарет.
В Абернети бяха и саксонските лордове, които пристигнаха в Шотландия, за да обединят силите си и да се присъединят към Малкълм. Шотландският крал отдавна мечтаеше да разшири териториите на царството си и да завладее Англия. Затова сега той даваше убежище на тези бежанци, които му обещаваха в замяна скорошно реализиране на мечтата му.
Ариана стоеше пред прозореца на своята стая, зареяла поглед в реката. Беше загубила надежда, че Лайън ще дойде за нея. Вероятно я е намразил, след като го изостави по този начин. Сега осъзнаваше, че е постъпила неразумно, както често й се случваше и преди. Дори когато беше дете, майка й постоянно я укоряваше за импулсивния й нрав, но тя беше прекалено упорита и своеволна, за да се промени. Монахините в манастира също се бяха опитали да усмирят непокорната й натура, но не стигнаха далече. Напротив — тя стана още по-непокорна и необуздана. В манастира често й напомняха, че е изоставена съпруга на мъж, който ни най-малко не се интересува от нея. Ако тогава не бе повярвала изцяло на това твърдение, то сега със сигурност вече вярваше.
Ако Лайън я желаеше, той несъмнено щеше да я последва в Шотландия без дори да се замисли, мислеше си Ариана и отчаянието й нарастваше със всеки изминал ден. Очевидно той беше щастлив, че се е отървал от нея. Сега Ариана отлично осъзнаваше, че е допуснала няколко сериозни грешки, една от които
