крепостта. Той се извърна рязко и даде знак на Надая и Терса да напуснат стаята. Терса излезе веднага, без да каже и дума. Надая обаче впи поглед в Лайън и не помръдна от мястото си.
— Какво има пък сега, жено?
— Искам да ви предупредя за нещо, милорд — отвърна Надая. — Наистина трябва да се вслушате в думите на съпругата си. Пазете гърба си в битката, макар че не вярвам това да ви помогне. Съдбата ви отдавна е отредена от тъмните сили.
— Не! — проплака Ариана и ехото й се разнесе из цялата стая. — Ти каза, че аз притежавам силата да го спася. Какво трябва да направя?
— Боже господи! Какви ги говорите вие двете? — извика Лайън.
Надая не обърна внимание на въпроса му, вторачила напрегнат поглед в уплашената до смърт Ариана. В очите й блестеше странна светлина. Тя се приближи до Ариана и прошепна в ухото й:
— Да, вие притежавате силата, милейди. Но няма да можете да му помогнете, ако не знаете как да я използвате. За съжаление, понякога дори и аз не виждам нещата толкова ясно, колкото ми се иска.
— Или ще ми обясниш всичко, стара вещице, или по-добре се махни от очите ми — заповяда грубо Лайън. Трябваше да свърши толкова неща преди да тръгне, а до изгрева не оставаше много. Страхуваше се, че няма да има достатъчно време да обясни на Ариана как се е чувствал през всичките тези дни и какво всъщност е изпитвал към нея. Копнееше да й разкрие своите искрени чувства, които беше таил дълбоко в сърцето си, докато оплакваше съдбата си и изгубената си чест.
Невъзмутима пред гнева на господаря си, Надая бавно се отправи към вратата. От старостта беше прегърбена почти до земята и всяко движение й причиняваше болка. Преди да излезе от стаята, тя се обърна и погледна изпитателно Ариана. С дрезгав глас й даде последен съвет:
— Кажете му сега, милейди. Кажете му, защото ако не го сторите сега, може би няма да имате втора възможност.
Лайън гледаше замислено към вратата, опитвайки се да проумее какво бе имала предвид старата вещица. Но Ариана знаеше. Тя много добре разбра за какво говори вещицата.
— Старицата говори толкова несвързано — промърмори Лайън ядосано. — Имаш ли представа какво искаше да каже?
— Понякога дори и аз не мога да я разбера — излъга Ариана. Тя не посмя да го погледне в очите, защото щеше да се издаде.
Ариана полежа още известно време в леглото. Когато понечи да се изправи, Лайън й подаде ръката си. Тя я пое с благодарност, защото все още се чувстваше твърде слаба. Изпита удоволствие при допира със силната му, топла ръка.
— Ти знаеш какво имаше предвид Надая — каза настойчиво Лайън. — Виждам го в очите ти. Да не би и двете да сте имали едно и също видение?
Ариана сведе очи и погледна ръцете си. Тя вече беше предупредила Лайън да се пази. Какво повече можеше да му каже? Че го очаква смърт на бойното поле? Би било твърде жестоко от нейна страна да го накара да се тревожи за нещо, което можеше и да не се случи. И понеже той все още не беше показал с каквото и да било, че чувствата му към нея са се променили, тя предпочиташе засега да не му казва за бебето. И все пак, в момента Лайън очакваше тя да му каже нещо, и то бързо. Ариана избра по-лесния път.
— Напълно си прав. Онова, което видях, беше ужасяващо, но не е задължително то да се сбъдне.
Лайън стисна ръката й и я поведе към креслото. Накара я да седне, а той коленичи на пода до нея.
— Кажи ми истината, Ариана.
— Видях как загиваш от фатален удар на бойното поле — прошепна тя. — Смъртоносен удар. Видях как се сгромолясваш безжизнен на земята.
Лайън сякаш се вцепени.
— Какво още видя?
Тя тръсна глава.
— Нищо!
— И вещицата ли е видяла смъртта ми?
— Да. Но Надая е видяла и още нещо, което аз не съм — добави бързо Ариана. — Тя каза, че аз притежавам силата да те спася.
— Ти? — учуди се Лайън.
— Признавам, че звучи невероятно, но щом Надая е видяла нещо, то трябва да е истина. — Изведнъж лицето на Ариана просветна. — Сега разбирам! Ще дойда с теб в Честър! Ще пазя гърба ти по начина, по който ти пазиш Уилям. — Тя енергично се изправи на краката си. — Нека побързаме, Лайън. Нямаме никакво време за губене, ако искаме да тръгнем преди зазоряване.
Смелите думи на Ариана накараха сърцето му да трепне от вълнение, каквото не беше изпитвал седмици наред. Той не познаваше любовта преди да я срещне и изобщо не вярваше в силата на това чувство.
Ариана не беше като другите жени. Тя имаше куража да устоява на трудностите, беше упорита, страстна и любяща. Нуждаеше се от нея със същата сила, както се нуждаеше от храна и вода. Не познаваше никоя друга жена, която да е толкова смела, че да защити своя съпруг. Но макар да беше безкрайно горд от своята съпруга, Лайън не можеше да допусне тя да се жертва заради него, при положение, че отлично умееше да се пази и сам.
— Не, Ариана. Оценявам жеста ти и смятам, че е достоен за възхищение, но наистина не е необходимо. Съумявал съм да се браня от врага и без твоя помощ в продължение на много години. Ще се справя и сега. Ти няма да идваш с мен в Честър. Ще останеш тук, в Крагмер, където ще си в безопасност.
Ариана изправи гордо рамене и зелените й очи го заляха с яростна вълна.
— Как смееш да се подиграваш с добрите ми намерения! Може да не е сигурно, че виденията ми ще се сбъднат, но това не ти дава право да ги отхвърляш. Надая каза, че аз съм единствената, която може да те спаси. Не можеш да ми забраниш да го сторя. Нямаш причина!
— Имам всички причини на света, Ариана. Ти си моя съпруга. Страхувам се да не ти се случи нещо лошо. Ако е писано да загина, то нека поне да знам, че ти си на сигурно място. Всички тези страхове са напразни, защото аз нямам никакво намерение да умирам. Внезапно открих, че има прекалено много неща, заради които си заслужава да живея. Чакай ме, Ариана. Като се върна, искам да разговаряме за толкова много неща. Неща, които до сега отказвах да призная пред който и да било, освен пред себе си.
Той я хвана през кръста, придърпа я към себе си и я обви с ръцете си. Говореше искрено, уверено, с копнеж. Изражението на лицето му разкриваше колко силно се вълнува.
— Обещай ми, че няма да се опиташ да ме последваш — каза той и ръцете му я притиснаха още по- силно. — Обещай ми, че няма да направиш някаква глупост. Ти наистина притежаваш силата да ме спасиш, точно както каза Надая. Можеш да го направиш, като дадеш покой на мислите ми.
Ариана мълча толкова дълго, че Лайън се изплаши какъв ще бъде отговорът й. Тя едва сдържаше сълзите си, обидена че Лайън бе отхвърлил помощта й. Знаеше, че съпругът й си има други грижи и нелепата проява на слабост няма да го зарадва. В крайна сметка, тя с неохота даде съгласието си да не предприема нищо в негово отсъствие и отправи безмълвна молитва към бога това да не се окаже най- голямата грешка в живота й. Лайън видимо се успокои, след като изтръгна обещанието й. И в този момент Ариана реши, че е крайно време да му каже за тяхното дете. Щеше да е жестоко от нейна страна да го остави да отиде на война без да знае, че ще става баща.
— Лайън, преди да тръгнеш, искам да споделя с теб нещо важно. Мисля, че новината ще те направи щастлив.
— Ти вече ме направи щастлив — прекъсна я Лайън, стремейки се да задържи мига, в който бяха по- близки от всякога.
— И все пак смятам, че трябва да знаеш…
— Не, Ариана — отвърна той и нежно притисна устните й с пръст. — Ще ми кажеш, когато се върна. И двамата си дължим обяснение, но нека го отложим за по-късно. Хората ми очакват моите заповеди. Трябва да раздам оръжията и да наредя да съберат провизии. Уилям се нуждае от мен и аз трябва да побързам.
— Прав си, разбира се. Това може да почака. Върви при Уилям, любими. Ще очаквам с нетърпение твоето завръщане.
