един до друг, но за нейно смущение й се стори, че битката е загубена, че силите на Лъвското сърце отново са победили армията на Луелин.
Докато тази мисъл проникваше в ума й, тя видя как Луелин се откъсва и навлиза в галоп в гората. Когато уелсците осъзнаха, че водачът им се оттегля, образуваха здрава защитна линия, за да попречат на англичаните да го преследват.
— Луелин бяга! — извика Джайлс, препускайки към Лъвското сърце.
Ванора знаеше, че той се разкъсва. Беше си поставил за цел да преследва Белия рицар, но пленяването на Луелин беше по-важно за Англия. Тя усети разочарованието му така остро, все едно беше нейно, когато го видя да обръща коня си и да се втурва след Луелин.
Ванора искаше да остане, но знаеше, че боят е загубен. С оттеглянето на Луелин бойният плам у воините му угасваше и онези, които бяха имали късмета да останат живи, щяха да се спасят с бягство.
Нямаше ли какво са спре този английски дявол, запита се тя. Какво да прави сега? Трябваше ли да се скрие, докато Черният вълк на Сноудония сформира наново армията си?
Изборът й беше ограничен. Мракът се спускаше бързо и тя нямаше къде да отиде освен у дома. А и щеше да бъде по-полезна на хората си, ако може да държи под око Лъвското сърце.
— Оставете ме — каза тя на воините си. — Ще намеря обратния път до Крагдън. Върнете се на бойното поле и отнесете ранените по домовете им.
Никой не помисли да й възрази, когато тя пришпори коня си и скоро се изгуби между дърветата и преплетените диви лози. С малко късмет щеше да стигне у дома, преди Лъвското сърце да се е върнал. След един-два дни щеше да се излекува като по чудо от болестта си. И по божията воля Луелин щеше да доживее деня на следващата си битка. През това време тя щеше да направи живота на Лъвското сърце истински ужас. Може би дотолкова, че да го накара да напусне Уелс.
Беше се почти зазорило, когато тя стигна до прохода, водещ към параклиса. Беше толкова изтощена, че едва се движеше. Ризницата тежеше ужасно на раменете й, главата я болеше. Острата миризма на боя се беше впила в ноздрите й, виковете на ранените още отекваха в ушите й. Толкова много смърт… прекалено много. Ако английските дяволи не бяха нахлули в земите й, тя и сънародниците й щяха да живеят в мир и тя щеше да се омъжи за Дафид.
Мигащата светлина на една свещ прогонваше сенките, когато Ванора се измъкна през тайната врата. Намери отец Кадък да коленичи пред олтара. Усмихна се, когато видя как главата му клюма, и разбра, че е задрямал. Полека го побутна по рамото. Той се събуди с трепване.
— Върна се. — Очите му се спряха на облечената й в ризница фигура. — Добре ли си?
— Нищо ми няма, отче.
Той погледна зад нея.
— Сама си.
Изморена, тя се отпусна на колене до него и зарови лице в ръцете си.
— Да. Битката свърши зле.
Отец Кадък кимна.
— Заподозрях нещо подобно. Силите на Луелин бяха забелязани от английския патрул. Меър дочула Лъвското сърце да планира изненадващо нападение.
— Той ни хвана неподготвени в един тесен проход, отряза ни пътя за отстъпление и нападна от две страни.
— Как се измъкна?
— Бягството ми беше улеснено от воините на Крагдън. Опазиха ме и ме държаха в безопасност, не ми позволиха да остана и да се бия. Силите на Луелин отстъпваха, когато напуснах бойното поле. Сигурна съм, че онези, които не са мъртви или ранени, са намерили безопасно убежище сред хълмовете. Уелс е земя с много скривалища, с тези безкрайни планини и гори. Може да бъде страховито място за непознаващите пейзажа на родната ни земя.
— Трябва да си изтощена. Иди да си легнеш, дете — посъветва я отец Кадък. — Лъвското сърце със сигурност ще дойде да се осведоми за здравето ти, когато се върне. Много се тревожеше за тебе.
Ванора се преоблече в роклята си и полека тръгна през двора, във влажната утрин. Макар да чуваше дрънченето на съдове от кухнята и гласове, идващи оттам, не срещна никого, докато се качваше по стълбите към стаята си. Затвори вратата зад себе си, заключи я и се облегна на нея, въздъхвайки облекчено. Меър се събуди от този звук и се надигна.
Загриженият й поглед се спусна по фигурата на Ванора.
— Слава богу, върна се невредима. Притесних се, след като войските на Лъвското сърце излязоха да се срещнат с армията на Луелин.
— Нищо не стана, както го предвиждахме — изрече уморено Ванора. — Лъвското сърце ни заложи капан и едва се спасихме. Яздих часове наред без отдих, за да стигна у дома преди него. Няма кост в тялото ми, която да не ме боли.
— Той видя ли те при Луелин?
— Да. Имах късмет, че отървах кожата. Помогни ми да се съблека, Меър, преди да съм заспала права.
Меър свали дрехите й, настани я в леглото и излезе на пръсти от стаята.
Лъвското сърце беше бесен, когато се върна. Луелин пак му беше избягал, а с него и Белият рицар. Ядосваше се, че рицарят и неговите покровители отново го бяха направили на глупак. Искаше Луелин, но още повече искаше Белия рицар.
Той нахлу в залата и заповяда да му донесат храна и бира. Неговите хора бяха търсили уелски бойци из околността, докато не падна мрак и търсенето стана невъзможно. Тогава стана ясно, че Луелин и пооредялата му армия са се пръснали само бог знае къде. Но Лъвското сърце беше взел един пленник, и то важен.
Беше пленил Дафид Девърел, годеника на Ванора. За негов късмет конят на Дафид беше окуцял и той попадна в плен. Доволен от успеха си, Лъвското сърце прекрати търсенето и се върна в Крагдън с пленника си.
Джайлс го последва в залата, бутайки Дафид пред себе си.
— Какво да правя с пленника, Лъвско сърце?
Лъвското сърце изгледа свирепо Дафид, чудейки се какво вижда Ванора в този брадат воин. Среден на ръст, набит като повечето уелски воини, Дафид би могъл да мина за красив, ако човек харесваше диви физиономии, рошави вежди и чорлави бради. Мисълта Ванора да се омъжи за този уелсец беше непоносима. Той изглеждаше като човек, който ще изисква стриктно подчинение от една жена и ще използва сила, за да го постигне.
— Ще го разпитам — каза Лъвското сърце.
Джайлс бутна Дафид напред. Лъвското сърце се отпусна на една скамейка пред огнището и протегна ръце към огъня. Нощта беше влажна и студена, костите го боляха от дългите часове, прекарани на седлото. Когато Дафид застана пред него, изражението му се вкамени.
— Къде се крие Луелин, Дафид Девърел? — запита той на уелски.
След пристигането си в Крагдън беше започнал да разбира по-добре езика и сега говореше сравнително плавно.
Дафид упорито замълча. Джайлс го мушна с върха на меча си.
— Говори! Лъвското сърце не е от търпеливите.
Дафид изгледа презрително Лъвското сърце.
— Луелин не ми казва нищо. Аз само го следвам.
— Много добре. Може би ще пожелаеш да ми кажеш името на облечения в бяло рицар, който отклони вниманието на стражите пред вратите на Крагдън, след като вие избягахте от замъка онзи ден. Как излязохте от крепостта, без никой да ви види?
— Грешиш, англичанино. Ние с Луелин не сме търсили убежище в Крагдън. И не знам за кой рицар говориш.
Гласът на Лъвското сърце беше спокоен, прекалено спокоен.
— Така ли? Той беше с тебе и Луелин, когато влязохте в дефилето.
