мене.
Ванора спусна резето на вратата, след като свещеникът излезе, за да се облече без страх, че Лъвското сърце ще нахлуе в спалнята й. Никога повече нямаше да допусне да остане насаме с него. Той беше твърде силен, твърде мъжествен, прекалено сексуално привлекателен, за да остане безразлична. В сравнение с Дафид, когото никога не беше дори целунала, Лъвското сърце беше олицетворение на греха.
Не биваше да се остави той да я въведе в изкушение.
Тук се криеше дилемата й. Имаше ли избор? Не би могла да се понася, ако оставеше Дафид да умре, докато начинът да го спаси беше на нейно разположение. Ако се отдадеше на Лъвското сърце, това беше твърде малка цена в сравнение с живота на годеника й. От нейната девственост нямаше да има голяма полза, ако Дафид умре. Тази мисъл породи друга. Той вече вярваше, че Лъвското сърце е отнел невинността й.
Решението й обаче не беше лесно. Преди да се съгласи да легне с Лъвското сърце, беше решена да потърси и други начини да спаси Дафид. Молеше се дано търпението на англичанина да издържи.
Малко по-късно тя се опита да посети Дафид и беше отпратена. Задълженията я държаха заета чак докато прислужниците не започнаха да подреждат масите за вечеря. След това тя пак се опита да посети годеника си.
— Позволете ми да му занеса малко храна — помоли тя стража. — Дори затворниците ядат.
— На затворника не му липсва храна — отговори стражът.
— Какво лошо има да го посетя? — възрази Ванора.
— Лъвското сърце решава — отвърна стражът, явно без да се трогва от молбата й.
Сложила ръце на кръста, тя изрече:
— Много добре, ще отнеса молбата си до него.
— Искали сте да говорите с мене, милейди?
Чувайки гласа на Лъвското сърце, Ванора се извърна и застана пред него.
— Искам да видя Дафид. Откъде да знам, че към него не се отнасят зле?
— От това, че аз казвам, че е така.
— Не ти вярвам!
Той я хвана за лакътя и я поведе далече от тъмницата.
— Ела. Време е за вечеря.
Тя упорито отказа да помръдне от мястото си.
— Кога мога да видя Дафид?
— Не е достоен за тебе.
— Как можеш да говориш така? Не го познаваш.
— Обичаш ли го?
— Той е моят годеник.
— Не те питах това. Питах те наистина ли го обичаш.
— Ра… разбира се. Мой дълг е да обичам годеника си.
Отговорът й като че ли му хареса.
— Реши ли да приемеш предложението ми?
Тя поклати отрицателно глава.
— Ще реша, след като говоря с Дафид, не преди това.
— Упорито момиче — изръмжа Лъвското сърце, привличайки я към себе си. Щеше да я целуне, ако тя не беше обърната лицето си настрани.
— Стражът — изсъска тя. — Не ме излагай пред хората си.
— Повечето жени биха сметнали за чест да станат мои любовници. Дори кралят си има любовници.
— Ти не си крал — изрече Ванора с надменно презрение.
Смях избоботи в гърдите на Лъвското сърце. Изтривайки сълзите, които бяха избили в очите му, той каза:
— Как само ме дразниш, момиче. Нямам търпение да те имам гърчеща се под мене. Ела, яденето ни очаква.
— Кога ще ми позволиш да посетя Дафид? — настоя Ванора.
— Никога. Освен ако — добави той с глас, напрегнат от желание — не дойдеш тази нощ в леглото ми.
— Значи сме в задънена улица, сър рицарю, защото трябва да видя Дафид, преди да взема решение.
— Предлагам да вземеш решение преди насрочената екзекуция на годеника ти.
Ванора пребледня и замря.
— Определил ли си я вече?
— Да. Главата му ще падне от раменете след три дни. Само ти можеш да предотвратиш смъртта му.
— Копеле! — изсъска тя. — Тласкаш ме твърде далече.
Извърна се рязко и се отдалечи.
Лъвското сърце не можа да попречи на усмивката да повдигне ъгълчетата на устата му. Да, беше я тласнал право в леглото си. Угризението на съвестта, което почувства, бързо беше задушено, когато си представи Ванора легнала под него, прекрасните й руси коси разпилени по възглавницата, а членът му заровен дълбоко в нея.
Инстинктивно знаеше, че тя щеше да бъде много страстна, и сериозно възнамеряваше да изследва страстта й възможно най-пълно. Не беше егоистичен любовник. Щеше да направи така, че тя да изпита удоволствие, и щеше да я въведе нежно в секса. Не беше похитител на жени. Използването на принуда срещу същества, по-слаби от него, не му беше присъщо; предпочиташе жените покорни и изпълнени с желание. Гордееше се, че следва рицарския кодекс на честта. Никога не беше изнасилвал жена и не се беше натрапвал на нежелаеща девица. Съблазняването обаче беше изкуство, което прилагаше без вина или самообвинения.
Дафид не заслужава Ванора, реши Лъвското сърце. Съмняваше се дали да го екзекутира, дори ако тя остане непреклонна. В едно нещо обаче беше сигурен: Дафид нямаше да притежава Ванора. Този мъж не оценяваше изключителните й качества.
След една неспокойна нощ Ванора се взираше през прозореца навън към сивото небе и проливния дъжд, увивайки се по-плътно в наметалото си, за да прогони студа. Крагдън беше приятно място през по- голямата част от времето, но дебелите каменни стени не можеха да спрат влагата. Само днешният и утрешният ден оставаха, преди Дафид да бъде обезглавен, и тя единствена можеше да предотврати тази трагедия. Това беше тежко бреме.
Още повече я безпокоеше това, че не можеше да престане да се пита какво би било да се люби с Лъвското сърце. Привличането помежду им беше интензивно, макар че тя би го отрекла с всички сили. Неговите целувки я караха да трепери от копнеж за нещо, което знаеше, че е порочно, а ръцете му по нея извикваха в ума й греховни мисли. Извръщайки се от прозореца, Ванора притисна по-плътно наметалото към себе си и излезе от стаята. Трябваше да се види с Дафид, преди да отговори на ултиматума на Лъвското сърце. Дафид щеше ли да пожелае тя да приеме неприличното предложение на англичанина? Или по-скоро би умрял, вместо да види годеницата си обезчестена? Тя се надяваше да може скоро да му зададе тези въпроси.
Залата беше доста оживена, когато Ванора седна да закуси след утринната литургия. Лошото време не позволяваше да се работи навън и групи мъже седяха край огнището, убивайки времето с игра на зарове и карти. Лъвското сърце не се виждаше никакъв.
Една прислужничка сложи пред нея хляб, сирене и бира и тя се нахрани добре. Видя Меър и я повика да дойде при нея.
— Какви новини има от Луелин? — запита Ванора с тих глас.
— Нищо не съм чувала — отвърна Меър. — Може би трябва да питаш отец Кадък. Беше вчера в
