селото.
— Къде е Лъвското сърце?
— Излезе с ловците рано сутринта.
— Сигурно ще се върне изморен, премръзнал и в лошо настроение — предсказа Ванора.
Тя прекара цялата сутрин да надзирава правенето на свещи, но не беше забравила съвета на Меър да пита отец Кадък за новини от Луелин. По-късно същия ден го потърси в параклиса.
— Какви новини имате от Луелин? — запита го тя тревожно.
— Никакви, дете. Никой като че ли не знае къде е отишъл. Армията му се разпиля.
— Колко странно. Англичанинът ще остане господар на Крагдън, ако Луелин се откаже от борбата, а това не предвещава нищо добро за Уелс и за нашите хора. Ако Луелин изостави Крагдън на англичаните, ще избягам.
— Не прибързвай, дете — предупреди я отец Кадък. — Не всичко е загубено.
— Лъвското сърце позволи ли ви да посетите Дафид?
Отец Кадък въздъхна.
— Не. Няма ми доверие. Както добре знаеш, никой досега не е избягал от тъмницата.
— Да, отче, знам. Дафид е обречен и аз съм единствената, която може да го спаси.
— Как, дете? Какво можеш да направиш, което аз не мога?
Ванора нарочно не каза на добрия свещеник какви са условията на Лъвското сърце, защото се страхуваше да не би той да се спречка с англичанина и да си навлече гнева му. Не мислеше, че Лъвското сърце физически ще нарани отеца, но с англичаните не можеше да бъде сигурна в нищо.
— Простете, отче, но трябва да вървя. Докато Лъвското сърце го няма, може би ще успея да убедя стражата да ме пусне в тъмницата.
Макар на отеца да му се беше сторило странно, че тя не отговаря на въпроса му, той изрече:
— Бог да е с тебе, дете.
Ванора се върна в кулата под проливния дъжд. Хладният бриз предвещаваше края на лятото, но тя не очакваше с нетърпение идването на зимата. Ако бъде принудена да напусне Крагдън, не знаеше как ще оцелее, освен ако не потърси подслон у някой от съседите си.
Стражът не беше по-склонен да я пусне да посети Дафид, отколкото предния ден. Тя нерешително се извърна и се прибра в залата. Тъкмо беше седнала пред огнището и беше взела бродерията си, когато Лъвското сърце и ловците нахлуха в залата.
— Бира! — викна той приближавайки се към огнището и протягайки ръце към огъня. — Ужасен ден — оплака се неизвестно на кого.
Ванора не каза нищо, докато той сваляше наметалото си и се обръщаше с гръб към огъня, но не можа да откъсне поглед от него. Туниката и панталонът му бяха мокри, обгръщайки мускулестото му тяло и краката му като втора кожа. Като го виждаше така, не й беше възможно да отрече, че той представлява прекрасен образец на мъжественост. Висок и едър, със здрави мускули по гърдите, тънка талия и тесен ханш, той притежаваше гъвкавата грация на лъв, съчетана със силата на бик. Беше упорит, непредсказуем и арогантен. Когато си наумеше нещо, нищо не беше в състояние да го отклони от пътя му.
— Да не би да ми е пораснала опашка? — запита той.
Ясно осъзнавайки, че се е зазяпала в него, Ванора върна вниманието си към бродерията.
— Всички дяволи имат опашки, нали?
— Играеш си с мене, момиче. Премръзнал съм, умирам от глад и нямам настроение за обидите ти. Като господарка на кулата твое задължение е да се погрижиш за удобството ми.
Ванора остави бродерията си и стана.
— Ще кажа на прислужниците да занесат вана и гореща вода в стаята ти.
— Вечеряла ли си?
— Не.
— Тогава ще вечеряш с мене в стаята ми, след като се изкъпя.
Тя го изгледа втренчено.
— Нямам апетит.
— Тогава можеш да задоволиш моя. — Той тръгна към стълбите, обърна се рязко и изрече с глас, който не търпеше възражения: — Не ме карай да чакам.
Ванора се ужасяваше от мисълта за още един сблъсък с Лъвското сърце. Само утрешният ден оставаше от трите дни, които той й беше дал да реши дали Дафид ще живее. Тя би могла да избяга, но това щеше да бъде избор на страхливец и нямаше да реши нищо. Бягството нямаше да помогне на Дафид, нито пък щеше да й помогне по-лесно да понася живота си.
Отиде в кухнята да поръча храна и вана за Лъвското сърце, после бавно се изкачи по стълбите към дневната. Алън беше с Лъвското сърце, приготвяше му чисти дрехи и му помагаше да се съблече. Тя спря пред прага на стаята, забелязвайки голите гърди на Лъвското сърце, и щеше да избяга, но той също я забеляза.
— Влез — заповяда той. — Можеш да си вървиш, Алън — обърна се към оръженосеца си. — Ще вечеряме, след като се изкъпя.
Прислужниците пристигнаха с ваната, горещата вода, сапуна и кърпите. Напълниха ваната и побързаха да излязат, без да поглеждат към Ванора.
— Можеш да ми изтриеш гърба — каза Лъвското сърце, сваляйки панталоните си без никакъв намек за смущение.
Ванора се извърна с пламнали бузи.
— Е, чакам.
Тя хвърли бегъл поглед през рамо, облекчена да види, че Лъвското сърце е седнал във ваната, свил дългите си крака така, че коленете почти докосваха брадичката му. Приближавайки се предпазливо към ваната, тя взе сапуна и насапуниса кесията за къпане. После я притисна към гърба му и започна да я движи в кръг. Почувства как мускулите му се напрягат, усети тръпката, която пробяга по него при допира й, и преглътна мъчително.
— За бога — изръмжа той, хващайки китката й, за да я дръпне към себе си и да я вижда. — Какво правиш с мене, жено?
— Нищо! Само изпълнявам заповедите ти. Нараних ли те? — запита тя сладко.
Той бръкна във водата, напипа кесията за къпане, която тя беше изпуснала, и я пъхна в ръката й.
— Измий ми гърдите.
Пръстите на Ванора стиснаха плата.
— Пусни ми ръката.
В мига, когато натискът отслабна, тя запрати кесията в лицето му. Обърна се и побягна. Изгуби скъпоценно време, опитвайки се неуспешно да вдигне резето с хлъзгавите си от сапуна ръце. Когато опита отново, ръката й беше отметната настрана.
Извръщайки се, тя се озова лице в лице с Лъвското сърце в цялата му разкошна голота… гол и напълно възбуден. Не искаше да се заглежда в него, но не можеше да гледа другаде. Ако това искаше той да вкара в нея, беше сигурна, че няма да оживее, за да разказва.
Изражението и сигурно беше издало страха й, защото Лъвското сърце подпря с пръст брадичката й и повдигна лицето й към себе си.
— Ще бъда нежен с тебе, Ванора. Кълна се, ще ти хареса.
Тя поклати отрицателно глава.
— Ще ме убиеш с твоето оръжие.
— Моето оръжие ще ти даде наслада. — Той стисна ръката й и я привлече към слабините си. — Докосни ме.
— Не мога.
Но докато думите излизаха от устата й, пръстите й се обвиха около члена му.
— Меко е — промърмори тя, изненадана, че не изпитва отвращение. — Но и твърдо. Има сила под мекотата.
— Да, бих искал да ти покажа, Ванора. — И отстрани ръката й. — Ела. Легни с мене. Позволи ми да прогоня страховете ти. Кълна се, няма да те нараня.
