— Обеща ми три дни, за да взема решение — прошепна тя, разтърсена от вълна на желание, което едва не я накара да се строполи на колене.
— Утре е последният ден. Защо да отлагаме неизбежното? Когато напусна Крагдън, ще бъдеш свободна от мене. Има и по-лоши неща в живота от това, да ми се подчиниш.
— Назови едно — предизвика го тя.
— Да гледаш екзекуцията на твоя годеник.
— Ако се съглася на твоите условия, ще освободиш ли Дафид?
Тъмните вежди на Лъвското сърце се стрелнаха нагоре.
— Да го освободя?
— Да. Екзекуцията му няма да послужи за нищо. Сам каза, че армията на Луелин се е разпаднала и е малко вероятно да представлява заплаха в близко бъдеще.
— Не мога да обещая такова нещо, но няма и да ти отказвам веднага. Ще помисля. — Той се приближи към нея, оттласквайки я към вратата. — Бих искал да те чуя да казваш думите, Ванора. Кажи, че ще станеш моя любовница.
— Позволи ми да поговоря насаме с Дафид и ще направя каквото искаш.
— Имам ли думата ти? — Тя кимна. — Щом това е необходимо, за да те доведе в леглото ми, можеш да посетиш Дафид.
— Сега.
— Ванора… не ме притискай.
— Сега.
Нетърпението правеше гласа му дрезгав.
— Ако това е единственият начин да те имам, в такъв случай много добре, ще те заведа лично при него. Дай ми един момент да се облека.
Докато Ванора чакаше Лъвското сърце да облече жакета и панталоните си, мислите й се обърнаха навътре, към това грешно нещо, което искаше той от нея. Блудството беше грях, но да не направи нищо и един човек да умре без нужда беше още по-голям грях в нейните очи. Тя хвърли бегъл поглед към Лъвското сърце, после стисна клепачи. Господ да й прости, но мисълта да се люби с него накара тръпки да пробягат по гръбнака й. Усещаше как тялото й омеква и течна топлина се събира на места, които не биваше да назовава. Ако сърцето й започнеше да бие по-силно, тя се страхуваше, че Лъвското сърце ще усети блудните й мисли, а не искаше да подхранва суетата му.
Когато изповядаше греховете си, отец Кадък сигурно щеше да й наложи покаяние, което да я държи на колене цяла вечност.
— Готов съм — каза Лъвското сърце, изтръгвайки я от безмълвните й размисли.
Докато слизаха по стълбите, тя започна да съжалява за обещанието си пред Лъвското сърце. Ами ако я лъжеше, че няма да я нарани? Ами ако излезеше, че е брутален любовник?
— Стигнахме — изрече Лъвското сърце, когато спряха пред вратата, водеща към тъмницата.
Стражът я отвори, Лъвското сърце взе факела от халката, забита в стената, и тръгна пред нея надолу по витата стълба.
Бяха минали години от последното влизане на Ванора в тъмницата и имаше защо. Помещенията под замъка не бяха годни за живеене. Няколко малки, тъмни килии се редяха покрай стените на голяма, добре осветена зала за стражите. Дъбовите врати на килиите бяха запречени отвън и имаха малки зарешетени прозорчета. Един страж, който лежеше на одъра, стана, когато Лъвското сърце влезе в залата.
— Лейди Ванора желае да говори със затворника — изрече той рязко.
— Насаме — помоли тя. Той я изгледа предупредително. — Ти обеща.
Едва тогава Лъвското сърце освободи стража.
— Дафид е в последната килия — каза той, преди да излезе. — Ще те чакам на стълбите.
Ванора предпазливо се приближи към килията. Повдигна се на пръсти и се взря през отворчето. За нейна изненада един факел осветяваше килийката и тя не беше толкова потискаща, колкото си мислеше. Табуретка и маса с остатъци от ядене бяха единствените мебели в килията освен широката скамейка с тънък сламеник, която служеше за легло.
Дафид седеше на леглото, подпрял глава в дланите си. Тя го повика тихо, стремейки се да не го стресне. Главата му се вдигна рязко, когато дочу гласа й. Скачайки от одъра, той изтича към вратата.
— Ванора! Слава богу! Дойде да ме освободиш ли?
— Опитах се, Дафид, наистина, но Лъвското сърце се съгласи само да се срещна с тебе. Как си?
Гняв се изписа на лицето му.
— Питаш как съм, когато сама виждаш как съм принуден да живея? Това място не става дори за животно, камо ли за човек. Не можеш ли да направиш нищо, за да ме освободиш? Казаха ми, че Лъвското сърце възнамерява да ми вземе главата.
— Какво искаш да направя? — запита Ванора.
— Каквото е необходимо, за да ме измъкнеш от тази адска дупка — изфуча Дафид. — Ти си находчиво момиче; със сигурност можеш да измислиш нещо, което да подейства. Успя да освободиш воините на Крагдън от кулата, нали?
— При тях положението беше различно. От тъмницата не може да се избяга.
Очите на Дафид се присвиха.
— Лъвското сърце насити ли ти се? Вече не те ли иска в леглото си?
— Дафид! Не съм му любовница! —
— Защото, ако бях на негово място, щях да взема девствеността ти още в деня, когато превзема замъка. Аз съм мъж, Ванора, и знам как мислят мъжете. — Присви хитро очи. — Може би предпочита момчета.
— Не! — отрече тя, смразена от намека. — Иска мене.
— Достатъчно, за да изслуша молбата ти в моя полза? — запита с надежда Дафид. — Не искам да умирам, Ванора. Искам да живея и да помогна на Луелин да изгони англичаните от Уелс. Направи каквото трябва, за да ме освободиш.
— Искаш да легна с Лъвското сърце? А годежът ни?
— Ако още пазиш невинността си, което е малко вероятно, загубата на девствеността ти е малка цена за свободата ми. Колкото до годежа ни, аз все още искам Крагдън и ще се оженя за тебе, дори да не си вече девствена.
— Ти си ужасен лицемер, Дафид — изсъска Ванора. — Искаш земите ми, не те е грижа за мене. Искаш да се жертвам заради мизерния ти живот.
— Това е твой дълг. Животът на една жена е нищо в сравнение с този на един мъж. Ако бяхме женени, щеше да бъдеш длъжна да ми се подчиняваш във всичко. Можех да те пратя в манастир или да те убия, ако поискам.
Тя го изгледа хладно.
— Може би аз щях да те убия първа. Обучавана съм на воински умения и няма да позволя никой мъж да злоупотребява с мене. Развалям годежа. Сбогом, Дафид.
— Ванора, почакай! Прости ми. Осъден съм на смърт и съм обсебен от дяволи. Не исках да кажа това. Ще те почитам като моя съпруга, каквото и да си била принудена да направиш, за да спасиш живота ми. Просто предлагам да се възползваш от желанията на Лъвското сърце и да спечелиш свободата ми. Моят живот е важен за бъдещето на Уелс. Няма ли да се съгласиш да ми помогнеш?
— Ще направя това, което мога — каза тя и се отдалечи.
Запъти се с натежало сърце към ненавистния англичанин. Винаги се беше възхищавала на Дафид и усещаше, че от него ще излезе добър съпруг, но той беше разбил мечтите й с няколко лекомислено изречени думи. Може би наистина беше изтерзан от тревога, но това не му даваше правото да й говори така непочтително или да я презира, защото е жена.
Дафид дори не беше благодарен за воинските й умения. Беше пожертвала воините си заради неговия и на Луелин живот, беше се изложила на риск. Той смяташе, че тя ще стане негова играчка, щом се оженят. Тя се беше надявала той да види, че е по-различна от другите жени, и да уважава това различие.
