— Доколкото ми е по силите да обещая подобно нещо. Аз съм васал на Едуард. Отивам, където той пожелае, за толкова време, колкото той сметне за необходимо.
— Стига да ме оставиш на спокойствие, не ме интересува къде ще отидеш.
— Така ли? — каза Лъвското сърце с дяволит блясък в очите. — Снощи ме харесваше достатъчно много.
— Не можеш ли да забравиш какво се случи снощи? — замоли се Ванора. — Смущаващо е да ми напомняш за разпуснатото ми поведение.
— Да забравя ли? Никога. Надявам да имам тази разпусната жена в леглото си и тази нощ. В момента пренасят нещата ти в дневната.
Лъжицата на Ванора изпадна от пръстите й.
— Нямаш право.
— Отец Кадък ми даде това право, когато ни ожени. Ти ми принадлежиш, Ванора, телом и духом. Никога не се съмнявай в това — изрече той хладно.
После отмести поглед, като че ли вече дистанцирайки се от нея.
— Ще видим — отвърна Ванора, спотайвайки една усмивка.
Макар че мнението на Лъвското сърце за ролята на жената в брака не се отличаваше съществено от това на другите мъже, подобни на него, на Ванора това не й харесваше. Дафид беше изразил същите чувства и тя беше развалила годежа им точно заради това. Беше се надявала да запази собствената си идентичност след брака и може би дори да съхрани известна независимост, но мъже като Лъвското сърце и Дафид очакваха безусловно подчинение от страна на съпругата.
— Усмихваш се. Да не би да съм казал нещо, което да те е разсмяло? — запита Лъвското сърце, като я изгледа през присвитите си очи.
Погледът на Ванора отказа да срещне неговия. Мислите й решително не биха го разсмели.
— Не. Просто мислех колко спокоен беше животът ми, преди да дойдеш в Крагдън.
Лъвското сърце се вгледа в лицето й с твърдо и неумолимо изражение.
— Моят също. Мислех, че може да си спомняш насладата, която ти дадох снощи. Ти ми се наслаждаваше толкова, колкото и аз на тебе.
Ванора отказа да отговори. Неочакваното удоволствие от съвкуплението им беше нещо, което тя предпочиташе да запази за себе си. Кратката болка не беше нищо в сравнение с блаженството, което я беше последвало. Тя не беше и подозирала, че тялото й е способно да достигне такива висини на интензивно удоволствие. Докосването на Лъвското сърце, целувките му я бяха подлудили от желание. Как може една жена да ненавижда мъжа, който е отнел девствеността й с неочакваната нежност на загрижен любовник?
Тя хвърли потаен поглед към съпруга си и усети, че не разпознава безкомпромисния воин, седнал до нея; къде беше изкусителният любовник, който я беше съблазнил в брачната им нощ? Не намираше и следа от чар или топлота в далечното, разсеяно държание на Лъвското сърце. Кой мъж да очаква довечера, когато останат насаме в стаята си? Щеше ли да стане отново онзи нежен любовник? Или щеше да си остане мрачният мъж, седнал до нея с намръщено лице?
Почти предпочиташе мрачния, безкомпромисен воин, защото нежният любовник я объркваше. Въпреки че по-меката страна на Лъвското сърце би могла с лекота да обсеби чувствата й, Ванора предпочита твърдия боец, защото той беше мъж, когото би могла да ненавижда.
— Възнамерявам да отида днес до селото — каза Лъвското сърце, прекъсвайки мислите й. — Тъй като моите хора не намериха никаква следа от Луелин, реших да разпитам васалите ти. Мислиш ли, че ще ми кажат нещо, което да си струва?
Вниманието на Ванора се изостри.
— Поданиците ми са прости хора, Лъвско сърце. Вярвам, че няма да ги накажеш, ако не знаят нищо за Луелин.
Той я изгледа снизходително.
— Не съм чудовище, Ванора. Не ми е в характера да наранявам невинни хора.
Устата на Ванора се изпъна в права линия, но тя не каза нищо, докато той излизаше. Имаше да свърши много неща днес, преди той да се върне, а размяната на остроти само щеше да забави тръгването му.
Тя излезе от залата и побърза към тъмницата веднага щом Лъвското сърце замина. Искаше лично да каже на Дафид, че се е омъжила за Лъвското сърце. Повтаряше в ума си аргумента, с който да убеди стража да я пусне вътре. Но за нейна изненада нямаше никакъв страж, който да я спре. Вземайки факела от халката на стената, тя полека слезе по стълбите към подземните етажи на замъка.
Помещението за стражите беше празно, както и килиите. Дафид го нямаше. Ванора се върна в залата и повика Брандън.
— Какво мога да направя за вас, лейди Ванора?
— Затворникът. Какво е станало с Дафид Девърел?
— Лъвското сърце нареди да бъде закаран в кулата — осведоми я Брандън.
Ванора беше зашеметена. Изобщо не беше очаквала Лъвското сърце да удържи на думата си.
— Бих искала да го видя.
— Не е позволено да приема никакви посетители, милейди. Но бъдете уверена, че се чувства доста добре в новото си жилище.
— Просто исках да го осведомя за моя брак. Той беше мой годеник. Дължа му любезността лично да му съобщя тази новина.
— Ако това е някаква утеха, вярвам, че затворникът вече е бил осведомен за вашия брак.
— Кога беше преместен Дафид?
— Точно тази сутрин. Сър Джайлс се погрижи за това.
— Благодаря, сър Брандън.
Тъй като Ванора вече нямаше интерес към Дафид, а само грижата да предотврати смъртта му, тя не направи повече усилия да го посети. Очевидно го държаха затворен, докато Едуард реши съдбата му.
Напрегнатите дни, които последваха, подложиха на крайно изпитание нервите на Ванора. Нямаше нищо, което да може да направи, за да избегне любенето с Лъвското сърце, дори да беше искала. За свое смущение тя не беше сигурна дали иска да го избегне. Всяка нощ нежният любовник се завръщаше, когато легнеше в леглото до нея. През деня тя се опитваше да измисли начини да избягва любенето с него, но когато нощта дойдеше, той преодоляваше възраженията й с изкусителните си целувки и горещи ласки.
Нямаше помощ за нея. Тя беше станала робиня на неговата страст и се дразнеше, че той така лесно я беше превърнал в нещо, в което се беше заклела никога да не се превърне. Всеки ден се молеше да дойде пратеник на Едуард със заповед Лъвското сърце да бъде преместен другаде, но чакаше напразно, защото вест така и не идваше.
Един следобеден Ванора отиде до селото с Меър, за да посети една жена, която всеки момент щеше да роди. Раждането беше трудно и Ванора реши да остане при жената, докато съпругът й се върне от полето. С напредването на деня тя изпрати Меър да се върне в кулата, за да донесе пелени за детето, и седна до спящата жена да чака завръщането на камериерката си. Тъкмо беше започнала да задрямва, когато хладен повей откъм отворената врата я облъхна и я събуди.
— Меър, ти ли си? — извика тихичко тя откъм мъничката спалня.
— Не, Ванора, аз съм.
Тя извърна рязко глава, щом чу гласа на Лъвското сърце.
— Какво правиш тук?
Жената в леглото се размърда, Ванора постави пръст на устните си и накара Лъвското сърце да излезе от стаята, затваряйки тихо вратата след себе си.
— Меър ми каза къде да те намеря. Донесох пелени за бебето. Как е майката?
— Мисля, че ще се оправи, а детето е здраво. Не трябваше да се безпокоиш. Меър можеше да донесе необходимите неща.
— Смрачава се. Не трябва да излизаш навън сама. — Очите му потъмняха неодобрително. — Освен това, не съм ти дал позволение да напускаш кулата.
— Защо да имам нужда от позволение? Никога не ми е било необходимо досега. Това е моята земя.
