разпалена. Сега, като знаеше на какво е способна тя, нямаше да й позволи да сдържа нищо от себе си в бъдеще.
Жадната й реакция сломи сдържаността на Лъвското сърце и унищожи всяка следа от самоконтрол. Той навлезе рязко и я разтърси с дързък тласък. Прекъсвайки целувката, тя отметна глава и нададе дрезгав вик. Той загледа лицето й, докато тя се разпадаше, после я последва в разтърсваща кулминация. Задържа я плътно до себе си, докато дъхът му се успокои и мисълта му полека започна да се връща.
— Пак го направи — каза Ванора и го изгледа свирепо.
Ъгълчетата на устата му се извиха.
— Какво съм направил?
— Докосваше ме и ме целуваше, и ме накара да те искам. — Тя се смъкна от него и придърпа завивката над гърдите си. — Нямам воля, когато си наблизо. Каква магия използваш, за да изтръгнеш толкова греховна реакция от мене?
Лъвското сърце се подсмихна.
— Целувките ми не са ли магия?
— Ти, сър рицарю, имаш преувеличена представа за себе си. Когато напуснеш Крагдън, ще забравя, че изобщо си съществувал.
— Може би ще се връщам от време на време, за да ти напомням. Съпругата не би трябвало да забравя своя господар и стопанин.
Лъвското сърце знаеше, че я дразни нарочно, но гневът й по някакъв начин изостряше сетивата му и ги вкарваше във фокус. Тя раздвижваше емоциите му и го караше да се усеща жив. Войната също правеше това с него, но вълнуващото емоционално въздействие, което Ванора имаше върху него, беше много по- различно от това, което чувстваше в разгара на битката.
— Господ е моят господар и стопанин — отвърна тя.
Разпалените й думи накараха Лъвското сърце да си пожелае да остане тук завинаги и да я накара да се задави с тях. Всички знаеха къде е мястото на жените: в дома, да отглеждат деца и да управляват всекидневния живот в кулата. На мъжа се падаше да защитава семейството и земите си. Жените нямаха право да се месят в нещата извън дома.
Но Ванора беше различна. Тя искаше да бъде равностойна партньорка на съпруга си, но подобно нещо беше нечувано. Хрумна му, че когато си замине, тя ще взема всички решения, засягащи хората и земите й, освен ако Едуард не решеше да даде Крагдън на някого от верните си последователи. Тази мисъл породи друга… поразяваща. Бракът му с Ванора беше направил Крагдън негов. Може би щеше да се наложи да протестира, ако Едуард даде Крагдън на друг.
Мисълта да предяви претенции към Крагдън беше интригуваща, защото той никога досега не беше изпитвал нужда да има земи. Беше се заклел пред Едуард и нямаше желание да се установява някъде; освен това, този отдалечен край на Уелс не го привличаше. Но мисълта Ванора да бъде изгонена от дома си не му действаше успокоително. Очевидно, налагаше се да поговори с Едуард, когато пристигне, и да се застъпи за нейната кауза.
Макар да се беше оженил за нея в момент на лудост, Лъвското сърце се чувстваше отговорен за съпругата си. Бракът беше консумиран и не би могъл да бъде анулиран, ако, разбира се, Едуард не го обявеше за незаконен.
Подигравателните думи на Ванора увиснаха във въздуха между тях.
— Господ може да е господар и стопанин на всичко, но ти отговаряш пред мене — възрази Лъвското сърце.
— Искрено се надявам един ден жените да могат сами да си избират съпрузите и този брак ще бъде истинско партньорство. Може да не доживея този ден, но се заклевам, че той ще дойде.
Предвиждането на Ванора накара Лъвското сърце да се замисли. Той дори не можеше да си представи свят, в който женското мнение да има някакво значение.
— Жените нямат силата на мъжете — отвърна той.
— Мъжете нямат куража на жените — възрази Ванора. — Какво ще кажеш, ако ти кажа, че умея да въртя меч и да яздя също толкова добре, колкото и всеки от твоите рицари?
Той я изгледа сурово.
— Ще кажа, че лъжеш. Жените нямат нито силата да въртят меч, нито смелостта да си послужат с него.
Потайната й усмивка предизвика подозрения у Лъвското сърце. Какво знаеше тя, което не му беше известно? Отблъсквайки тревожните си мисли настрана, той стана и тръгна към умивалника.
— Време е да вечеряме. Стомахът ми е залепнал на гръбнака.
— Колко типично за мъжа да мисли за стомаха си, когато спорът не върви както му изнася — отбеляза Ванора.
Лъвското сърце замря на място.
— Спорим ли? Не знаех. Да кажа ли да донесат вода за баня?
— Да, благодаря.
След като Лъвското сърце се изми, облече и излезе от стаята, Ванора надяна домашната си дреха и зачака пристигането на водата и ваната. Меър дойде преди тях.
— Изглежда се радваш на вниманието на Лъвското сърце — каза тя. — Забрави ли, че Дафид още е затворник на съпруга ти?
— Нищо не съм забравила, Меър. Както ти казах и преди, развалих годежа, преди да бях принудена да се омъжа за Лъвското сърце. Мнението на Дафид за брака ме разочарова. Мислех го за по-добър, отколкото е. Възнамерявам да му помогна да избяга, ако е по силите ми да го направя, защото е уелсец.
— Ти си омъжена за Лъвското сърце вече от няколко седмици. Промени ли мнението си за него? Той е поносим съпруг за тебе. Не протестираш особено много против вниманието му.
Ванора се изчерви.
— Има някои аспекти в този брак, които ми харесват — призна тя. — Никога не съм те лъгала, Меър, и не възнамерявам сега да започна. Бракът с Лъвското сърце не беше моя идея, както много добре знаеш, но аз изчаквам и извличам най-доброто, преди той да е заминал. Ще бъде истинска катастрофа, ако той научи, че аз съм рицарят, който предотврати залавянето на Луелин. Не се знае какво ще направи с мене.
— Моля се той никога да не научи — изрече разгорещено Меър. — Какво предполагаш, че се е случило с Луелин? Като че ли никой не знае къде се е скрил.
— Имаш ли някакво известие за някой от крагдънските рицари, Меър? Знаеш ли дали армията на Луелин е разпусната?
Гласът на Меър се сниши до шепот.
— Отец Кадък видял сър Рен вчера в селото. Сър Рен казал, че той и онези твои рицари, които не са постъпили на служба при друг господар, ще останат наблизо, ако имаш нужда от тях.
— Очаквам с нетърпение завръщането им, след като англичаните напуснат Крагдън.
— Мислиш ли, че Едуард ще ти върне Крагдън? Лъвското сърце сега е господар на кулата. Всичко, което някога си притежавала, сега принадлежи на него.
— Лъвското сърце не го е грижа за Крагдън. Той е васал на Едуард, заклел се е да следва своя принц.
— Ами ако има дете? — запита Меър. — Може вече да носиш в корема си бебето на англичанина.
Ръцете на Ванора се стрелнаха към корема й.
— Това няма да го интересува. Наследниците не означават нищо за него; така ми призна. Казва, че е верен само на своя принц и на страната си. Ако нося дете от него, то ще си остане само мое.
Очите на Меър се разшириха, но отговорът й беше предотвратен, когато пристигнаха ваната и горещата вода. След като прислужниците излязоха, тя помогна на господарката си да влезе във ваната и подреди дрехите й.
— Правиш грешка, ако мислиш, че Лъвското сърце ще се откаже от детето си, агънце — укори я старата бавачка, докато се навеждаше, за да изтрие гърба на господарката си.
— Това не е сигурно, Меър, защото не съм бременна. — Гласът й се сниши. — Знаеш ли някакъв начин да попречиш на семето на Лъвското сърце да пусне корен в мене?
Меър замря.
