Залата беше необикновено тиха, когато Ванора мина през празното пространство на път към килера. Животът в Крагдън беше трескав вече от много време насам и тя вкусваше тишината. Когато видя Алтея да влиза в залата и да тръгва към нея, спокойното й настроение изчезна.
— С какво се развличате тук? — запита Алтея. — Умирам от скука.
— Можеш да кърпиш чаршафи, ако искаш да правиш нещо. Винаги имам нужда от още един чифт ръце. Меър ще бъде щастлива да ти осигури игла и конец.
— Това е под моето достойнство — изрече Алтея, отмятайки глава. — Кога ще се върне Лъвското сърце?
— Не каза и те съветвам да престанеш да хвърляш мрежите си върху него. Той каза повече от веднъж, че не те иска.
— Това предупреждение ли е?
— Приеми го както искаш.
— Лъвското сърце не те обича. Той не знае смисъла на тази дума. Повярвай ми, защото го познавам много по-добре от тебе.
— Губиш ми времето, Алтея — отвърна Ванора. — Ако не искаш да помагаш, намери си сама развлечение.
— Може би ще намеря сър Джайлс. Той може да не е толкова зает, за да ме забавлява.
Ванора беше повече от щастлива да се освободи от Алтея и се запита още колко време ще трябва да търпи тази заядливка. В живота на Лъвското сърце имаше място само за една жена и това определено не беше Алтея.
Лъвското сърце и малката му свита придружиха Едуард до източната граница на земите на Крагдън. Преди да се разделят, Лъвското сърце го накара да обещае, че ще прати за него, ако срещне някакви трудности. Но Едуард беше непреклонен, че Лъвското сърце трябва да остане в Крагдън.
— Английското присъствие в голяма близост до границите може да предотврати нападенията над пограничните области. Земевладелците там се оплакват, но Хенри е прекалено зает със собствените си нужди и изсипва пари в безплодни войни, затова не чува виковете им за помощ. Това ще се промени, когато стана крал.
Лъвското сърце знаеше, че искреният млад мъж ще управлява справедливо, и се молеше Едуард да успее да осъществи мисията си. Той много се тревожеше за изхода от битката със силите на Симон дьо Монфор и си пожела да беше убедил Едуард да го освободи от задълженията му в Крагдън.
— Позволи ми да продължа към Англия с тебе — каза Лъвското сърце с надежда. — Мога да съобщя в Крагдън, че няма да се връщам. Сър Джайлс ще бъде чудесен управител на Крагдън в мое отсъствие.
— Не, Лъвско сърце. Искам именно тебе в Крагдън. Сър Джайлс няма твоите способности. Не ти ли обещах, че ще пратя за тебе, ако имам нужда?
Лъвското сърце предположи, че това трябва да го удовлетвори, макар че не му харесваше.
— Съжалявам за Алтея — извини се Едуард. — Предвиждам трудности, но не се съмнявам в способността ти да се справиш с нея. Харесвам Ванора. Умът й е остър и е много проницателна; ще те държи на нокти. Не е така добродушна или послушна като моята Елинър, но такава жена няма да ти подхожда.
Лъвското сърце се сбогува с Едуард и се насочи към Крагдън, обмисляйки проблемите си. Преди всичко трябваше да върне Алтея в Англия колкото може по-скоро, дори ако се наложи лично да я съпроводи дотам.
Второ, трябваше да извлече смисъла от връзката си с Ванора. Никога не беше подозирал, че сърцето му ще се окаже обвързано.
Последно по ред, но не и по значение, имаше недовършена работа с Белия рицар. Сега, след като Едуард беше заминал, той можеше да се съсредоточи върху задачата да намери досадния негодник.
Помисли да спре в селото да разпита селяните, но реши да не го прави. Вече беше прекарал доста време извън кулата и можеше да си представи фойерверките между Ванора и Алтея. Усмихна се накриво. Алтея нямаше шанс. Неговата Ванора беше силна и интелигентна, способна да се справи с машинациите на Алтея.
Всичко беше тихо, когато Лъвското сърце влезе през подвижната решетка. Изглеждаше странно да намери външния двор без палатките и мъжете, а във вътрешния — само шепа бойци. Залата беше необикновено тиха, с изключение на прислужниците, които слагаха масите за вечеря. Стомахът му изкъркори при мисълта за храна. Не беше хапнал почти нищо през целия ден.
Оглеждайки се из залата, видя една жена, застанала в сенките край огнището. Беше с гръб към него и като че ли се взираше в танцуващите пламъци. Предполагайки, че е Ванора, той тихо се промъкна зад нея и я обгърна, заравяйки лице във врата й. Веднага разбра, че нещо не е наред, когато жената в прегръдките му се изкикоти. Ванора не се кикотеше. Нито пък тялото й беше толкова пълно и пищно.
Ръцете му паднаха веднага и той побърза да се отдръпне. Алтея се извърна с лице към него.
— Лъвско сърце! — извика тя в радостна изненада. — Знаех си, че ще се освестиш. Искаше ме, но не искаше да си го признаеш. Не се страхувай, прощавам ти.
— Помислих те за Ванора — отвърна той. — Къде е съпругата ми?
Алтея направи мрачна физиономия.
— Взел си за съпруга истинска робиня. Работеше заедно с прислужниците почти през целия ден. Ако бях съпруга на граф, щяха непрекъснато да ми прислужват.
— Може би е добре, че не си графска съпруга.
Той се обърна и се отдалечи.
Да, помисли Лъвското сърце, трябваше да направи нещо по въпроса с Алтея, и то скоро, много скоро.
Намери Ванора в дневната да кърпи една от туниките му. Тя му хвърли кратък поглед, когато го видя да влиза в стаята.
— Дойдох си — каза Лъвското сърце.
Думите му го накараха да се замисли. Кога беше започнал да мисли за Крагдън като за свой дом?
— Виждам. Добре ли мина всичко?
— Едуард скоро ще се срещне с Дьо Монфор.
— Ще се отегчаваш в Крагдън, като нямаш армия да командваш.
— Може би. За първи път, откакто се помня, имам къде да се установя. С изключение на времето, когато ме отглеждаха чужди хора, прекарвах живота си в следване на Едуард. Кратките ми пребивавания в Дънсфорд бяха само почивки между две битки, там лекувах раните си.
Ванора ахна.
— Колко пъти са те ранявали?
Веждите му се вдигнаха.
— Прекалено много, за да ги пресмятам. Воините получават рани в битката, това е неизбежно. Белезите вече са избледнели.
Той свали наметалото и туниката си, изля вода в легена и започна да се мие. Ванора го изгледа за един дълъг момент, после изрече:
— Виждам белег на лявата ти ръка.
— От удар с меч. Оставих щита си да падне ниско.
Тя се приближи към него и проследи раната с върха на пръста си. Лъвското сърце замря и след миг изстена:
— Дръж се прилично, съпруго, да не се намериш по гръб.
Ръката на Ванора застина на място. Кожата му беше гореща. Тя искаше да погали обраслата с косъмчета повърхност, да почувства мускулите му да се стягат и да играят под нейния допир, да намери белезите му и да положи устни върху тях.
Искаше той да се люби с нея. Лъвското сърце покри ръката й със своята.
— Макар да съм прегладнял, ще бъда щастлив да те задоволя, защото и аз искам да се любим.
Изчервявайки се, тя се дръпна от него.
— Не, нахрани се; другото може да почака.
