Лъвското сърце стигна до стаята на Алтея и я постави на леглото.

— Твоя е, Меър. Вярвам, че ще излекуваш раната й.

— Остани при мене, Лъвско сърце — помоли Алтея. — Ами ако съм наранена по-зле, отколкото смяташ?

— Меър ще ме държи в течение — отвърна той. — Трябва да намеря Ванора.

— Господ да ни е на помощ — измърмори Меър, докато Лъвското сърце излизаше от стаята.

Ванора не беше в дневната, никой от прислужниците или стражите не я беше виждал от сутринта. Стражите при подвижната решетка не бяха отваряли портата за нея, не я бяха забелязали и от парапета на стената. Конят, който обикновено яздеше при отиване до селото, си беше в яслата, не липсваше никой друг кон. Лъвското сърце прати хора във всички посоки да търсят изгубената му съпруга, но никой не можа да я открие.

Единственото място, където още не беше погледнал, беше параклисът. Тъй като знаеше, че тя често търси съвета на свещеника, той очакваше да я намери там. Не откри никого освен отец Кадък, коленичил пред олтара, да се моли горещо неизвестно за какво.

Лъвското сърце изрече тихо името на свещеника и зачака отговор. Отец Кадък вдигна глава и го изгледа втренчено, сякаш той беше последният човек на земята, когото очакваше или искаше да види. Прекръсти се и се надигна мъчително.

— Върнахте се по-рано от очакваното — каза свещеникът.

Предупредителни камбани звъннаха в мозъка на Лъвското сърце. Какво ставаше тук? И свещеникът, и Меър се държаха странно. В какво се е забъркала сега Ванора?

— Конят на Алтея стъпи в една дупка и трябваше да бъде убит — обясни той. — Алтея беше ранена, затова се върнахме в Крагдън. Меър сега е при нея. Виждали ли сте Ванора? Като че ли е изчезнала.

Погледът на отец Кадък се стрелна към олтара, преди да се върне към Лъвското сърце.

— Не съм я виждал от сутринта, лорд Лъвско сърце.

— Знаете ли къде е сега?

Отец Кадък преглътна мъчително и помоли бога да му прости за лъжата.

— Не, не съм я виждал. Да ви помогна ли да я потърсите?

— Не, сам ще я намеря.

След като Лъвското сърце излезе, отец Кадък отново коленичи и зарови лице в дланите си, молейки се горещо за напътствие. Ако Лъвското сърце откриеше тайната на Ванора, свещеникът не хранеше надежди, че бракът им ще оцелее.

Лъвското сърце не можа да намери Ванора никъде. Сякаш беше изчезнала от лицето на земята. Смрачаваше се и той се страхуваше за безопасността й. Отдавна знаеше, че има таен изход от кулата, макар още да не го беше намерил. Но сега беше убеден, че Ванора го е използвала, за да излезе от Крагдън.

Лъвското сърце изпрати Алън да доведе нов кон от конюшнята и излезе от кулата. Алън го последва със своя кон.

— Чул ли си прислужниците да обсъждат нещо, което трябва да знам? — запита той момъка.

— Не, милорд. Тези уелсци са потайни. Не обсъждат нищо, когато съм наблизо. Мислите ли, че нещо се е случило с милейди?

— Не, момче, навярно се тревожа ненужно. Сигурен съм, че ще я намерим в селото. Трябва да е излязла незабелязано от кулата.

Макар че Лъвското сърце искаше да повярва на собствените си думи, не можеше. Неговите мъже не изпълняваха небрежно задълженията си. Щяха да забележат Ванора, ако беше излязла от кулата. Тя беше излязла тайно, и то с благословията на отец Кадък. Къде беше отишла? Страховете на Лъвското сърце нараснаха, когато не можа да я намери в селото. Какво беше намислила?

— Може да е отишла да се разхожда край скалите зад кулата и да е паднала — предположи Алън.

Лъвското сърце помисли над думите му. Беше стоял на скалите зад замъка един-два пъти и знаеше, че склонът е стръмен и опасен. Под скалата течеше дълбока и бърза река. Ако Ванора е паднала, можеше да е ранена или мъртва, или отнесена от течението. Но каква причина би имала тя да се разхожда покрай скалите?

— Струва си да погледнем и там — каза Лъвското сърце, насочвайки коня си към скалите.

Макар да му беше трудно да повярва, че Ванора е паднала по склона, беше достатъчно отчаян, за да я търси и на малко вероятни места.

Слезе, подхвърли юздите си на Алън и се приближи към ръба на пропастта. Тревожният му поглед претърси подножието и не откри нищо. Тъкмо щеше да се обърне, когато някакво движение привлече окото му. Отначало помисли, че това са просто сенки, породени от лунната светлина или от въображението му, но някакво предчувствие го накара да не се обръща. Тогава сенките се разделиха и той със сигурност видя, че фигурата, която беше забелязал, не е плод на въображението му.

Когато фигурата излезе от сенките, блещукането на златисто върху бяло и искренето на плетена ризница привлякоха вниманието му и той разбра, че това е Белият рицар.

— Заведи коня ми в конюшнята — нареди той на Алън.

— Какво ще правите? — запита Алън. — Видяхте ли лейди Ванора? Да доведа ли помощ?

— Не, момче, не беше милейди. И нямам нужда от помощ. Това е нещо, което трябва да направя сам.

Алън нерешително поведе конете, докато Лъвското сърце затърси как по-лесно да слезе в подножието на скалата. Зърна една почти непроходима пътека, обрасла с плевели, и заслиза, без да изпуска рицаря от поглед. Докато стигна до брега на реката, рицарят беше изчезнал.

— Не е възможно — измърмори той мрачно.

Къде беше изчезнало това копеле? Поглеждайки нагоре към скалата, разбра, че не е възможно рицарят да се е изкачил, без да го забележи. Не, този негодник се беше скрил сред бурените и храстите, които растяха покрай брега на реката под скалата.

Лъвското сърце започна търсенето там, където беше видял рицаря за последно. Измъкна меча си и започна да сече храсталаците, размятайки клоните насам-натам. Когато усилията му се оказаха безплодни, той насочи вниманието си към едрите камъни в основата на скалите. Проправи си път през трънливите храсталаци и огледа камъните, проклинайки тайнствената способност на рицаря да се появява и да изчезва, когато си поиска.

Да не беше някакъв свръхестествен дух? Не, укори се той, не вярваше в призраци. Беше кръстосвал меч с този рицар; нямаше нищо неестествено в начина, по който се биеше той.

Гняв водеше меча му, докато сечеше оплетените храсти и коренища, но интуицията, съчетана с отчаяние, най-накрая взе връх. Дивото сечене беше разкрило дупка, която дотогава беше скрита зад гъсталака.

Светлина проблесна в мозъка му. Нямаше нужда от ясновидец, за да разбере, че се е натъкнал на дълго търсения таен вход в кулата. Тунелът обясняваше много, но оставяше още повече неща необяснени.

Няма по-удобен момент да научи къде води проходът, реши Лъвското сърце, гмурвайки се вътре. Нямаше факел да го води, затова трябваше да си напипва пътя в непрогледна чернота, като се държи за стената и внимателно мести краката си. Пътят беше сравнително сух и водеше все нагоре. По едно време той се блъсна в някаква стена и спря. Тук ли беше краят?

Тънки ивички светлина се процеждаха около краищата и Лъвското сърце разбра, че е застанал пред някаква врата. Опипом намери резето и го вдигна. Поемайки си дълбоко дъх, излезе от тунела, питайки се къде ли ще се озове.

Глава 15

Лъвското сърце излезе иззад олтара в празния параклис, не можейки да събере мислите си. Не знаеше какво да прави с това удивително разкритие. Тайният вход не беше изненада, но да знае, че Белият рицар е можел да влиза и излиза свободно, го объркваше.

Ровейки в мислите си, Лъвското сърце започна да преценява всеки прислужник в кулата. Повечето бяха жени, единствените мъже бяха кухненският помощник, дърводелецът и двама старци. Нито един от

Вы читаете Лъвското сърце
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату