четиримата не подхождаше на описанието на Белия рицар. Отец Кадък изобщо не влизаше в сметката.
Дали рицарят живееше в кулата без негово знание? Невъзможно! Но безспорните доказателства го караха да вярва, че ще намери негодника сред стените на Крагдън. Бесен гняв го обзе. Всичко ставаше съвършено ясно. Ванора не само знаеше идентичността на рицаря, но го и укриваше под покрива си. А свещеникът и камериерката й съзаклятничеха с нея.
Лъвското сърце излезе на двора, когато истината го удари в лицето… невероятно силно. Усети как сърцето му започва да бие лудо. Пое си дълбоко дъх, но в гърлото му още стоеше ледена буца. Не искаше да повярва, но фактите бяха неопровержими. Винаги се беше възхищавал на стройното, стегнато тяло на съпругата си. Тя не приличаше на никоя друга жена, която беше познавал дотогава. Силата й, осъзна той, идваше от въртенето на меча. Какъв глупак е бил! Неговият демон е бил под носа му през цялото време, а той е бил прекалено обзет от страст, за да забележи.
Страст…
Да, това беше единственото обяснение, защото имаше безброй указания, които да го отведат до истината. Указания, които беше пренебрегнал, за да задоволи бушуващата страст към съпругата си. Никога повече, закле се той. Беше дал на Ванора достатъчно време да признае, но тя го беше предизвиквала, отказвайки да назове името на рицаря. Той не понасяше лъжци.
Лъвското сърце забеляза сър Брандън да пресича двора и му махна да се приближи.
— Нещо не е наред ли, Лъвско сърце? — запита Брандън.
— Ела с мене — отвърна Лъвското сърце без никакво предисловие.
Обърна се рязко и се насочи отново към параклиса.
— Погледни зад олтара — насочи го той.
Беше оставил вратата нарочно открехната и на Брандън не му трябваше много време, за да открие отвора.
— Господи! Какво е това?
— Проходът към замъка, който търсехме. Искам веднага да се запечата. Ясно ли е?
— Да, напълно.
С лице, стегнато в резки линии, Лъвското сърце излезе от параклиса, пресече двора и нахлу в залата. Не погледна нито наляво, нито надясно, докато гневните му стъпки го водеха нагоре по витата стълба към дневната. Прислужниците се дърпаха от пътя му, кръстейки се, когато зърнеха сковано изправените му рамене и застрашителното му изражение.
Нахълта в стаята и затръшна вратата зад себе си. Застанал заплашително разкрачен, с ръце на кръста, той отправи свиреп поглед към Ванора.
Тя го очакваше, защото Меър й беше съобщила за внезапното му завръщане. Ванора се беше оттеглила незабавно в дневната, за да измисли някаква история, която да оправдае отсъствието й, с която се надяваше да успокои съпруга си. Но един поглед към лицето му й каза, че всичко е изгубено.
Той знаеше!
Някак си, по някакъв начин Лъвското сърце беше научил, че тя е Белият рицар. Никога не го беше виждала толкова вбесен. Вените на врата му изпъкваха, юмруците му се свиваха и разпускаха отстрани на тялото. Устните му бяха изпънати в тънка черта, а очите му… Господ да й е на помощ, погледът му я смразяваше до кости. Тя затрепери и зачака тежката ръка на гнева му да се стовари върху нея.
— Ти! — изригна той, насочвайки пръст към нея. — Направи ме на глупак! Да не мислеше, че няма да се досетя?
— Нямам представа за какво говориш — каза Ванора, преструвайки се на невинна.
Той пристъпи напред и почти долепи лицето си до нейното. Гневът му беше толкова зашеметяващ, че тя не можеше да помръдне, камо ли да каже и една дума.
— Така ли? — Той извади меча си и й го подхвърли. — Дръж. Покажи ми уменията си.
Тя поклати отрицателно глава и отстъпи назад. Той пристъпи още една крачка напред.
— Знам, че можеш да го използваш. Хайде, давай.
Надявайки се да уталожи гнева му, тя взе меча, но го остави да виси безжизнено в ръката й.
— Не мога да вдигна меч срещу тебе.
Той се засмя; острият звук раздра слуха й.
— Нямаше такъв проблем в миналото.
Тя отказа да признае каквото и да било, докато не бъдеше сигурна какво точно знае той.
— Какво намекваш?
— Не намеквам, съпруго. Знам коя си.
Цветът се оттече от лицето на Ванора.
— Откъде можеш да знаеш подобно нещо? Мога да обясня защо не ме намери, когато пристигна. Бях в мазето при виното.
Лъвското сърце не беше впечатлен.
— Добър опит, но недостатъчно. Видях те от върха на скалата. Видях те да вървиш по брега на реката и да изчезваш в тайния проход.
— Какво те кара да мислиш, че съм била аз?
— Прост процес на изключване. Ти, съпруго моя, си Белият рицар. — Гласът му беше убийствено спокоен, прекалено спокоен. — Няма кой друг да е, освен ако не искаш да ми кажеш, че е отец Кадък или може би някое от момчетата в кухнята.
Тя си пое остро дъх. Не можеше да посочи друг освен себе си. Лъвското сърце го знаеше, тя също.
Изправяйки крехките си рамене, тя застана с лице към него, с примирено изражение.
— Прави с мене каквото искаш, милорд, защото само аз нося цялата вина. Не съжалявам, че помагах на Луелин, защото в резултат има мир с Англия, не съжалявам и че помагах на бойците си. Единственото, което мога да кажа в своя защита е, че когато кръстосахме мечове, не те познавах така, както те познавам сега.
Не можеше да го погледне в очите; презрението му към нея блестеше като светлината на фар.
— Защо не ми каза? Можех да те убия! — ревна той. —
— Исках да ти кажа, но се страхувах от реакцията ти и съм имала право.
— Ти не се страхуваш от нищо — изрече той с насмешка. — Кой те научи да въртиш меча?
— Баща ми. Нямаше другиго освен мене и ме насърчаваше да се упражнявам заедно с хората му.
— Не ти е направил услуга.
— Какво ще правиш?
— Вратата зад олтара е вече запечатана. Кой знае за входа освен тебе, свещеника и камериерката ти? — Очите му се присвиха. — Не, няма значение — изрече той, преди тя да успее да отговори. — Очевидно, Дафид, Луелин и воините на Крагдън го знаят, защото са го използвали. Изненадан съм, че не бях убит в съня си от някой твой сънародник.
— Предупредих Дафид да не си го и помисля — каза Ванора, без да разсъди. — Той искаше, но…
Очите й се разшириха и устата се затвори плътно, когато разбра какво е разкрила току-що. Лъвското сърце я изгледа свирепо.
— Кога си видяла Дафид? Днес, когато излезе от кулата ли? — Стисна раменете й и пръстите му се забиха в плътта й. — Не ме лъжи, Ванора. Беше ли днес при Дафид? Той направи ли те своя курва?
— Не! Обвиняваш ме несправедливо. Признавам, че излязох от кулата през тайния изход, но не съм ходила при Дафид. Той дойде тук. Когато излязох, имах намерение да намеря сър Рен. Исках да му кажа да откаже на Дафид да участва във въстанието, което той планира.
Съдейки по строгото изражение на Лъвското сърце, Ванора разбра, че е казала прекалено много.
— Значи си се видяла с Дафид. Да не ме мислиш за глупак?
— Казах ти, не съм ходила при него. Той дойде тук — повтори тя. — Посъветвах го да се прибере у дома си и да забрави за мене и за Крагдън, казах му че, съм доволна с тебе. Смятах да наредя да запечатат входа след връщането ми днес, за да не може Дафид да го използва. Той иска Крагдън и отказва да се прости с мечтата си да го притежава.
— Значи планира да ме убие, да се ожени за тебе и да предяви претенции към Крагдън — предположи Лъвското сърце.
