— Вашите заповеди ще бъдат предадени на сър Джон, когато се върне, милорд — увери той Дрейк.
— Много добре, Ричард. Нали знаеш накъде да го насочиш?
— Да. Вашата войска трябва да ви чака в горите край замъка Чърк. Аз ще вляза в замъка, преоблечен като селянин, за да науча всичко за Уолдо и Дъф.
— Внимавай — предупреди го Дрейк.
— Да. И преди внимавах. Никой не позна, че съм един от вашите рицари.
— Готова ли си, милейди? — запита Дрейк, когато Рейвън се приближи, яхнала коня си.
— Както винаги — отвърна Рейвън. — Уиндхърст много ми харесва — прибави тя тъжно. — Но се примирих. Докато съм омъжена за Уолдо, никога няма да имам дом.
Тя побутна коня си да се приближи до коня на Дрейк и докосна ръката му.
— Може би трябва да се върна при Уолдо и да предотвратя ново кръвопролитие. Или още по-добре, мога да изчезна. Животът ти ще бъде много по-лесен, ако ме няма да ти създавам притеснения.
Дрейк сложи ръка върху нейната.
— Аз съм рицар, милейди. Заклел съм се да защитавам онези, които са по-слаби от мене. Освен това тази кръвна вражда между мене и Уолдо един ден трябва да свърши. Той се опита да посегне на живота ми, без да знам защо. Няма да имам спокойствие, докато не разбера какво подклажда омразата му. За него аз представлявам заплаха, макар че не мога да си представя защо се страхува от мене. Той е наследникът на баща ни, а не аз.
Дрейк даде знак и малката дружина излезе от двора. Рейвън го последва, а мисълта й се зарея назад във времето, когато всички бяха деца и растяха в Чърк. Дори тогава Уолдо хранеше враждебни чувства към Дрейк. Отнасяше се към него с презрение, наричаше го с какви ли не имена, но всичко стигаше само дотам. Нещо трябва да се бе случило в по-късните години, за да превърне презрението на Уолдо към Дрейк в такава ненавист, която можеше да подтикне човек да убие брат си.
Дали разгадката не се криеше при бабата на Дрейк?
10
Дрейк и Рейвън пътуваха рамо до рамо с рицарите и войниците на Дрейк, преди да пресекат границата с Уелс. Бойците останаха в Англия на лагер в гората, близо до замъка Чърк, където трябваше да чакат заповедите на Дрейк, докато самият Дрейк и Рейвън продължиха за Билтуелс. Не бяха се натъкнали на Уолдо и неговите войници, за което Рейвън благодареше на бога, и времето се беше задържало хубаво, което им позволи да пътуват бързо към целта си. Стигнаха до границата на Уелс за по-малко от седмица и се намираха на няколко дни езда от селото на баба Нола.
По време на пътуването им към Уелс имаше малко възможности за интимност и Дрейк не беше докосвал Рейвън през цялото това време, макар че тя копнееше да почувства отново как ръцете му я прегръщат. Той беше зает да съставя планове и често се заседаваше до късно през нощта със своите хора. Всички спяха на открито, така че, когато Дрейк легна до нея на постелката, която Евън беше приготвил за тях, те можеха само да се прегърнат и да потънат в дълбок сън. После, призори на следващия ден, отново ставаха и тръгваха на път.
Сега яздеха сред хълмове и през тресавища, потънали в изтравничета и пресечени от ниски каменни огради, издържали на дъжд и ветрове и на безкрайния низ от години.
— Погледни — каза Дрейк, показвайки група схлупени къщурки, покатерили се по един хълм. — Това е Билтуелс.
— Там ли живее баба ти? — полюбопитства Рейвън.
— Да. Къщичката й е на края на една крива уличка в покрайнините на селцето. Преместих се там от колибката, където живеехме, когато бях дете. Опитвах се да я преселя в Англия, но тя не искаше. Може би сега стои на прага и ни чака.
Думите му озадачиха Рейвън.
— Ти изпрати ли й съобщение, че пристигаме?
Дрейк поклати отрицателно глава.
— Баба Нола си има начин да научава нещата и малко хора я разбират. Сама ще видиш — каза той тайнствено.
Влязоха в селото. Беше пазарен ден и появата им привлече любопитни погледи. Някои от селяните явно познаха Дрейк и започнаха да му махат и да го поздравяват. Дрейк им отговаряше, без да спира, докато накрая свиха по тясната уличка и продължиха до самия й край. Къщичката беше точно такава, каквато я описваше Дрейк, схлупеният й покрив се очертаваше на фона на синьото небе и прииждащите облаци. И точно както бе казал Дрейк, една дребна жена, облегната на тояга, стоеше на прага в очакване. Рейвън повдигна въпросително вежди към Дрейк.
— Нали ти казах — изрече той, докато слизаше и помагаше на Рейвън да слезе от седлото.
Ръка за ръка, те приближиха до малката слабичка жена, чиято сива коса бе свита на кок на тила й.
Жената изведнъж тръгна към тях, подпирайки се по-скоро символично на тоягата, а стъпките й сякаш летяха над калдъръма. В тази жена нямаше никаква слабост, каза си Рейвън, докато баба Нола се хвърляше в прегръдките на Дрейк.
— Чаках те — каза бабата. — Заплашва те опасност, трябва да внимаваш.
Тя обърна проницателните си сини очи към Рейвън. Бистротата и напрежението в погледа й смаяха Рейвън. Човек не би очаквал такава изумителна яснота от жена на възрастта на баба Нола.
— Това е Рейвън ъф Чърк, бабо — каза Дрейк, като привлече Рейвън по-близо, за да я види баба му.
Бабата се усмихна приветливо.
— Рейвън, да. Чаках те — каза тя, сякаш потвърждаваше нещо, което винаги е знаела.
Очите на Рейвън се разшириха.
— Наистина ли? — Тя погледна смутено Дрейк. — Срещали ли сме се по-рано, госпожо?
— Можеш да ми казваш баба Нола или просто бабо, ако предпочиташ. И за да отговоря на въпроса ти, не, не сме се срещали, макар че аз те знам от много години. Ти си толкова красива, колкото винаги съм знаела, че ще бъдеш.
Рейвън беше смаяна, но не и разтревожена. Някога в миналото Дрейк сигурно е споменавал за нея на баба си.
— Благодаря, бабо, но се страхувам, че преувеличаваш. Не съм такава красавица, каквато беше майка ми.
— Влезте вътре. Яденето ви чака. Сигурно сте изморени от пътуването.
— Нали ти казах? — прошепна Дрейк на ухото на Рейвън, когато последваха бабата в къщичката. — Баба Нола е единствена.
Единствена беше дума, която Рейвън не би употребила, но със сигурност бабата беше особена. Рейвън беше чувала за хора, които имали прозрение, и се чудеше дали бабата е от хората, благословени с този дар.
Мнозина биха казали, че къщичката е малка, но тя беше чиста и спретната. Прекрасна миризма се носеше от огнището, където едно гърне къкреше над жаравата. Рейвън огледа къщичката и хареса всичко, което видя. Стаята, в която бабата ги въведе, имаше огнище, над което висяха най-различни тенджери и кухненска посуда, освен това пейки, маса и столове и одърче, украсено с цветни възглавници. Една врата водеше към съседната стая, която Рейвън предположи, че е спалня — може би единствената спалня.
— Има и една стаичка под покрива — каза бабата, като че ли прочитайки мислите на Рейвън. — Спретната и удобна. Сигурна съм, че ще ти се види подходяща.
Рейвън почервеня.
— Благодаря. Тук е чудесно.
— Седни — покани я бабата. — Сготвила съм агнешка яхния. Ще ви сипя по една чиния. На масата има пресен хляб и ябълков пай за десерт.
Дрейк облиза устни.
— Знаеш пътя към сърцето на мъжа, бабо.
— Колко ще останеш? — запита бабата, докато нареждаше гозбите на масата. — Последния път стоя
