щастие.
— О, да, Дрейк, да — извика тя, хвърляйки се в прегръдките му.
— Спомняш ли си как много отдавна ме помоли да те целуна? — прошепна той срещу устните й. — На колко години беше? На десет? На дванайсет? Твърде млада, за да знаеш какво искаш.
— Помня много добре. Обичах те, Дрейк. Не ме интересуваха нито титли, нито земи. Ти беше превзел детското ми въображение и аз те исках за мой верен рицар.
— Ако добре си спомням, целунах те по бузата.
Тя му се усмихна дяволито.
— Не беше точно целувката, каквато исках, но тя ме направи много щастлива.
— Ще ти се отплатя, сладка Рейвън. Ще те целувам, докато се умориш и започнеш да ме молиш да спра.
— Да спреш? Никога! Не съм се променила много, откакто бях онова дете, което се молеше за целувките ти.
Устните й се разтвориха и върхът на езика й се показа, облизвайки влагата по тях. Страст… чиста, непреодолима страст се надигна у него. Той я положи на леглото и вкуси свежата й уста със своите устни и с езика си.
Извивайки се на леглото, изгубени във вихъра на чувствената възбуда, всеки търсеше наслада от тялото на другия. В луди целувки и прегръдки те намериха удовлетворение сред избухващи звезди и ослепителна светлина.
Останаха затворени в стаята си чак докато дойде време за вечеря. Всички ги гледаха, докато влизаха заедно в залата. Дори за повърхностния наблюдател не беше трудно да отгатне какво се е случило във всекидневната през този дълъг следобед. Лицето на Рейвън беше все още поруменяло и устните й бяха подути от целувките на Дрейк.
По време на вечерята Рейвън споделяше чинията и чашата на Дрейк, което възбуди още повече клюките около тях. След като всички се нахраниха, Дрейк придружи Рейвън до стаята й, а мъжете се върнаха във войнишките помещения или си намериха места за спане в преддверието.
— Утре ще накарам прислужниците да преместят нещата ми във всекидневната — каза той, когато затвори здраво вратата зад себе си. — Ще споделяме тази стая, докато живееш в Уиндхърст.
Рейвън потръпна, сякаш внезапен хлад бе нахлул в стаята.
— Колко дълго ще бъде това, милорд?
Смутеният израз на лицето на Дрейк не я ободри. И двамата знаеха, че тя не може да остане тук завинаги. Жената на Дрейк, когато решеше да си вземе жена, нямаше да я търпи нито ден.
— Докато това ни харесва — пошегува се той. — Мислиш ли, че ще те захвърля на милостта на Уолдо? Не, Рейвън, Уолдо не е от хората, които прощават. Той е жесток и коварен, способен е на неща, които сигурно и двама ни могат да учудят. Не искам да говорим за Уолдо тази нощ. Ще ти помогна да се съблечеш.
Нощта бе повторение на деня. Дрейк като че ли не можеше да й се насити, а Рейвън беше също толкова луда по него, колкото и той по нея. Следобедната им любовна игра бе прогонила всякаква плахост у Рейвън. Сега тя изследваше тялото му така подробно, както той преди това бе изследвал нейното. Тя го вкусваше навсякъде и поемаше аромата му с порите си. И когато той застина на място и извика, че търпението му вече се е изчерпало, тя се хвърли върху него и го докара до кулминация.
На следващата сутрин Дрейк събра слугите в залата на замъка и им съобщи, че Рейвън е господарката на замъка и че заповедите й трябва да бъдат изпълнявани. Всички с изключение на няколко от по-младите жени, които си бяха правили свои сметки, свързани с Дрейк, се усмихнаха и сведоха неумело глави пред Рейвън, доволни, че техният господар най-накрая е изяснил какво е мястото й в неговия живот. Вместо взета по милост в домакинството, тя сега беше обожаваната любовница на Черния рицар. Завидно положение, съгласяваха се повечето слуги, което изискваше тяхното уважение, докато господарят не доведеше съпруга в кулата си.
Продължаваха да стягат стените и укрепленията. Всички очакваха с нетърпение завръщането на сър Джон и на наемниците, които да подсилят войската на Дрейк. Самият Дрейк беше зает от ранна сутрин до късно вечерта, но останалите часове бяха посветени неизменно на Рейвън. Любовта към Дрейк, която беше таила в себе си като дете, бе подновена и засилена, извираше като силен и буен поток. Но тя се боеше да изказва това, което се криеше в сърцето й, защото не беше свободна да иска в замяна любовта на Дрейк.
Беше все още омъжена жена, живееща в грях с мъжа, когото обичаше.
Мина една седмица. Рейвън се опитваше да не обръща внимание на надвисналата опасност, живееше само за нощите. Блажено обгърната от силните ръце на Дрейк, тя започна да вярва, че никой не може да ги достигне в тяхното сигурно гнездо. Стените около нейния вълшебен свят обаче се срутиха, когато от Чърк пристигна съгледвачът на Дрейк.
Сър Ричард влезе с коня си в постлания с камъни двор в един мрачен ден, шибан от дъжд и вятър. Беше мокър до кости и едва не припадна, когато се опита да слезе от седлото. За щастие Дрейк стоеше наблизо и сър Ричард, падайки от коня си, се озова точно в неговите ръце. Двама яки рицари се притекоха, отнесоха ездача в залата и го настаниха на един стол до огъня. Един слуга му поднесе чаша бира и той я изгълта на един дъх.
Дрейк чакаше с учудващо търпение, докато Ричард си поеме дъх и задоволи жаждата си.
— Имам новини — изрече на пресекулки сър Ричард. — Влизах незабелязан в Чърк, правех се на един от селяните, които всеки ден влизат там, за да си предлагат услугите. Никой не позна, че съм един от твоите рицари.
Той поспря и протегна чашата си, за да я напълнят отново. Един слуга се затече да изпълни желанието му.
— Какви новини носиш? — каза разтревожено Дрейк.
— Лорд Уолдо потърси жена си в Шотландия и се върна в Чърк страшно ядосан. — Той хвърли кос поглед към Рейвън. — Когато заминах оттам, той събираше войска и приготвяше бойни машини, за да обсажда Уиндхърст. Един рицар от друг лагер каза на лорд Дъф и на лорд Уолдо, че е видял милейди Рейвън с Черния рицар. Уолдо е убеден, че ще я намери в Уиндхърст.
— Колко време имаме? — запита Дрейк.
— Две седмици, не повече.
Дрейк започна да се разхожда напред-назад. Погледна към Рейвън, видя пребледнялото й лице и осъзна, че няма да я предаде. Нито сега, нито може би когато и да било.
Дрейк поглади брадичката си, а умът му работеше с бясна бързина.
— Стените ни още се доизграждат, а новите укрепления не са готови. Нямаме и достатъчно хора, за да отблъснем обсадата, която Уолдо и Дъф смятат да ни наложат.
— Ами сър Джон? — запита Рейвън. — Кога го чакаш да се върне с подкрепленията?
Лицето на Дрейк помрачня.
— Не можем да го чакаме. Не съм страхливец, но предимството не е на наша страна. Ако сега се бия с Уолдо, това ще доведе до катастрофа. В сегашния си вид Уиндхърст не може да бъде защитен. Животът на хората ми е изложен на опасност. Никой няма да умре, защитавайки купчина камъни — закле се той с ярост в гласа. — За мене животът има твърде висока цена… Сър Ричард, ако си си починал сега, върни се при войниците и им кажи, че призори тръгваме. Всеки трябва да язди в пълно въоръжение, да носи само най- необходимите неща и торба овес за коня си.
— Да, милорд — каза Ричард и бързо излезе от залата.
— Ами Уиндхърст? — запита Рейвън. — Уолдо ще дойде и ще унищожи всичко, което възстанови с толкова труд досега.
Той хвана ръцете й.
— Това няма значение, Рейвън. Тревожа се само за твоята сигурност. Треперя, като си помисля какво може да се случи, ако Уолдо те докопа. Не мога да те защитавам тук. Уиндхърст още е уязвим за нападения, но аз вече имам план.
— Къде ще отидем? — запита Рейвън, кършейки ръце.
