разбиваха в брега. Обичаше начина, по който бялата пяна покриваше скалите долу, обичаше и оглушителния звук на разбиващите се вълни. Никога преди не беше виждала морето и то я омайваше.
С времето Рейвън започна да усеща разлика в отношението на селяните към нея. Разбираше, че положението й в замъка и връзката между нея и Дрейк не са ясно определени и че някои от младите момичета виждаха в нейно лице съперничка за чувствата на Дрейк. Макар че Рейвън беше взела Джилда за своя камериерка, привлекателното момиче не криеше, че харесва ужасно Дрейк.
Една слънчева сутрин Рейвън помоли Джилда да събере чаршафите от нейната стая, да ги изпере и да ги простре да съхнат. Джилда й хвърли враждебен поглед, явно пренебрегвайки молбата й.
— Джилда, чу ли ме? — повтори Рейвън молбата си и получи в отговор безразлично свиване на рамене.
Джилда погледна снизходително Рейвън.
— Не съм длъжна да ви се подчинявам. Вие не сте господарката на замъка. Получавам заповеди от лорд Дрейк. Вие нито сте му жена, нито сте му любовница.
Рейвън погледна разтревожено Джилда.
— Какво каза?
— Чухте ме, милейди. Знам, че лорд Дрейк не ви иска в леглото си, защото спите сама в стаята си. Не знам какви са ви отношенията, но ви уверявам, милейди, че лорд Дрейк не спи сам. — Тя започна да се перчи пред Рейвън, издувайки внушителната си гръд.
— Негова милост е страстен мъж — каза Джилда. Обърна се да си върви, после отново се извърна, за да хвърли последно предизвикателство към Рейвън. — Ако искате дрехите ви да са чисти, милейди, изперете си ги сама.
Рейвън никога не беше преживявала подобно унижение и хвърли вината за това върху Дрейк. Господарят на замъка официално не я беше натоварил с грижата за домакинството. Тя сама беше поела задължението да следи всичко в замъка да върви както трябва. Чувстваше, че не може да не го прави, защото му дължеше много. Не беше никак лесно да я пази от Уолдо, а поемайки това задължение, Дрейк подхвърляше на риск собствения си живот.
Мислите й толкова я смутиха, че не забеляза кога Дрейк е влязъл в залата.
— Какво те притеснява, милейди?
Рейвън подскочи.
— Дрейк, изплаши ме.
— Нищо чудно, беше се зареяла надалеч. — Красивото му чело се набръчка. — Какво те притеснява?
Точно тогава в залата влезе Джилда, видя Дрейк и се насочи към него, изпъчила гърдите си напред в явна подкана.
— Бира, милорд?
— Не, Джилда, благодаря.
Дългите тъмни мигли на Джилда трепнаха, подканата й беше по-скоро неуловима. С разлюлени хълбоци тя се отдалечи, но не толкова, че да не вижда Дрейк.
— Не ми харесва, когато твоите селяни се отнасят с неуважение към мене — изшептя Рейвън. — Знам, че нямам никакво определено положение в дома ти, но презрителното отношение на Джилда ми идва малко прекалено.
Очите на Дрейк се разшириха и той обърна глава, за да погледне Джилда. Джилда му отправи горещ поглед и гордо разкопча още едно копче на и без това голямото си деколте.
— Трябва да поговорим, Дрейк — каза Рейвън, смутена от явното предизвикателство на Джилда.
— Никога не ми е идвало наум, че ще се отнасят към тебе другояче освен с най-голямо уважение — каза намусено Дрейк. — Ще поговоря със слугите.
Рейвън видя, че Джилда ги наблюдава, и се обърна.
— Не можем да говорим тук. Няма как да сме насаме в залата. — Тя го хвана за ръката. — Ела с мене във всекидневната. Там никой няма да ни безпокои.
Дрейк я последва по тясната каменна стълба, без да протестира. Рейвън чувстваше вбесения поглед на Джилда, но не й обърна никакво внимание. Влезе във всекидневната, затвори тежката врата и се облегна на нея, като му отправи обвинителен поглед.
— Не си добре осведомена. Не съм вземал жена в леглото си, откакто дойдохме в Уиндхърст — настоя той.
Рейвън застина на място.
— Джилда каза…
— Тя лъже. Защо вярваш на Джилда? — Той изглеждаше смаян и Рейвън почувства внезапна вина.
— Ти си мъж, Дрейк. Никога не съм очаквала да водиш целомъдрен живот.
Той скъси разстоянието помежду им и обгърна лицето й в огромните си длани, карайки я да почувства неговата сила и собствената си крехкост.
— Нито пък възнамерявам да го правя, Рейвън.
После прилепи устните си към нейните, топли и твърди, те я искаха. Рейвън не се отдръпна, макар да знаеше, че трябва. Беше омъжена жена — омъжена за мъж, от когото се страхуваше и когото мразеше. Езикът на Дрейк се вмъкна леко в устата й и започна да я гали, излизайки и влизайки отново. Гореща влага се събра между бедрата й, забранена влага. В един момент на просветление тя разбра, че трябва да спре, преди да е станало прекалено късно, но вместо това се вкопчи в мускулестите му ръце и му върна целувката.
— За какво искаш да говорим? — прошепна той току до устните й.
Ръцете му отпуснаха лицето й и се спуснаха надолу по тялото й, като леко я галеха, успокояваха и привличаха. — Какво? Кажи ми…
— Аз… ние…
Ръцете му обхванаха ханша й, стиснаха го здраво, плъзнаха се и намериха нейната женственост през дрехите. Рейвън потрепна, внезапно отмаляла, и го пожела силно. Ръцете му я възбуждаха неимоверно, подлудяваха я от желание. Той продължи да гали през дрехите, докато коленете й започнаха да треперят и тя разбра, че желанието й да се съпротивлява на Черния рицар е изчезнало.
Рейвън отчаяно се вкопчи в раменете му, задиша на пресекулки и затрепери като лист.
Изведнъж той откъсна устата си от нейната и се вгледа в нея, сякаш се опитваше да прочете мислите й. Усмихна й се. Тя изстена, когато той стисна ръцете й и я притегли към спалнята. Спъна се. Той я взе на ръце, затръшна вратата и обърна ключа в ключалката. Още се усмихваше, докато я полагаше на леглото.
Грапавият тембър на гласа му й казваше недвусмислено, че този път няма връщане назад.
— Време е, сладка Рейвън. Отдавна те предупредих.
Слънцето нахлуваше през прозорците, осветлявайки тъмното му лице. Изражението му беше безпощадно и решително, обайващо с настойчивостта си. Макар че се бе съпротивлявала досега на мъжкото му очарование, тя винаги бе съзнавала, че този ден ще настъпи. Нямаше никакво значение, че е омъжена жена. Църквата не смяташе брака за законен, докато не беше консумиран, а тя не бе спала с Уолдо.
— Не мисли, Рейвън — каза Дрейк, сякаш четеше мислите й. — Така е било писано. Търпението е добродетел, която ми липсва.
Той дръпна туниката през главата си и я хвърли настрана. После развърза връзките на панталоните и освободи мъжествеността си. Тя се загледа в него, в невероятните му размери и твърдост. Беше го чувствала в себе си, но никога не го бе виждала така на дневна светлина. Той бе внушителен.
Бузите й пламнаха, когато той свали панталоните си и ги хвърли при туниката. Тя затаи дъх. Той беше прекрасен. Висок, могъщ и мъжествен, той беше всичко, за което някога си беше мечтала.
Ръцете му внезапно се насочиха към спретнатите плитки, които тя беше заплела тази сутрин и увила около главата си.
— Искам да си с пусната коса, когато се любя с тебе.
Тя кимна и започна да издърпва дървените фуркети от косата си. Когато плитките увиснаха отстрани на
