Уолдо му се ухили зловещо.
— Тогава, братко, ти и Рейвън ще се срещнете в ада.
Разярен, Дрейк се отскубна и се хвърли към Уолдо, но стражите го задържаха. Уолдо даде знак на единия и той стовари дръжката на меча си по главата на Дрейк, който изпадна в безсъзнание. Рейвън изпищя и трябваше да я задържат със сила, докато отнасяха безчувственото му тяло.
Рейвън се разхождаше из стаята си, а страхът за Дрейк разяждаше душата й. Идването й в Чърк с нищо не бе помогнало на любимия й. Беше постигнала само едно — изложила беше и собствения си живот на опасност. Не знаеше със сигурност дали носи детето на Дрейк, но баба му като че ли смяташе, че то расте вече вътре в нея.
Тя отиде до амбразурата на прозореца и се загледа навън към покритите с изтравничета хълмове. Уелс и свободата бяха отвъд границата, но тя можеше да се намира и на хиляда мили оттук. Тя се отпусна на широката скамейка и се замисли за нищожните перспективи пред себе си. Първо, ако цикълът й не дойдеше в разумен срок, Дрейк щеше да умре, щяха да умрат и тя, и детето й. Тя не можеше, не искаше да позволи това да стане. Детето на Дрейк трябваше да бъде защитено на всяка цена.
Рейвън чу стърженето на метал в ключалката и погледна очаквателно към вратата. Една камериерка, която Рейвън не познаваше, влезе в стаята. Тя носеше поднос и чаша.
— Аз съм Ларк — каза момичето, гледайки Рейвън със зле прикрито презрение. — Трябва да ви служа.
— Къде е Телма? Тя ми служеше преди.
Ларк вдигна рамене.
— Не знам. Тук няма прислужница на име Телма.
— Ами сър Мелвин? Той беше иконом на брат ми.
— Не знам — каза Ларк. — Сър Мелвин се оттегли и живее с дъщеря си в селото. Сър Едгар е новият иконом. Гладна ли сте? Донесох ви храна.
Тя толкова небрежно остави подноса и чашата на масата до огнището, че бирата се разплиска.
Уолдо поне няма намерение да ме умори от глад, помисли Рейвън. Тя се запита защо Телма е била уволнена. Изглеждаше й странно, че слугите, които едно време познаваше добре, вече не бяха тук да й служат.
Гледаше как Ларк се движи из стаята и изведнъж осъзна, че прислужницата беше нарекла Уолдо само по име, не „лорд Уолдо“ или „милорд“. На Рейвън не й трябваше много време, за да се досети каква е ролята на пълничката девойка в живота на Уолдо.
— Ти си нова тук, нали? — поинтересува се Рейвън. Девойката беше миловидна и закръглена, а освен това показваше явна липса на уважение.
— Аз принадлежа на Уолдо — заяви Ларк високомерно. — Взема ме със себе си, където и да отиде.
— Ти си му любовница — каза Рейвън.
— Това притеснява ли ви? Уолдо е истински мъж и има нужди като всеки истински мъж. И понеже вие нямате голямо желание да му служите в леглото, аз заех мястото ви. — В студените й сини очи блесна смесица от коварство и любопитство. — Вие сте любовница на Черния рицар. Говорят, че бил прекрасен любовник.
Рейвън се извърна отвратена.
— Ако моят съпруг те е изпратил да ме шпионираш или да ми задаваш безсрамни въпроси, кажи му, че нямам какво да кажа. Мислите ми са си само мои.
— Дръжте си ги тогава, милейди — каза презрително Ларк. — Докато вие сте заключена и любовникът ви се мъчи долу в тъмницата, аз ще се забавлявам с Уолдо в леглото.
— Имаш благословията ми — каза Рейвън и махна безгрижно с ръка. — Никога не съм искала да бъда жена на Уолдо. Дрейк е два пъти повече мъж, отколкото Уолдо някога ще бъде. Остави ме, предпочитам да бъда сама.
Ларк тръгна към вратата.
— Ще се върна да проверя дрехите ви, преди да си легнете довечера. Трябва да съобщя на Уолдо, ако дойде цикълът ви. Или ако не дойде — прибави тя многозначително.
Все още замаян от удара по главата, Дрейк се свести, когато го върнаха в тъмницата. Въпреки ужасното главоболие, умът му започваше да се прояснява. Рейвън беше под попечителството на Уолдо и той искаше да ругае, да вика, да пребие някого, когото и да е. Не можеше да понесе мисълта, че Рейвън трябва да се подчинява на Уолдо, да търпи той да я докосва и да навлиза в тялото й.
Въпреки болката в главата, която го заслепяваше, сега умът на Дрейк беше по-ясен, отколкото, когато дойде в Чърк. Мярна му се мисълта кога Уолдо ще нареди пак да го бият и как ще понесе това. Замисли се, търсейки спомените, които досега му се бяха изплъзвали. Нещо за тъмницата, фокусирайки разпилените си мисли върху малката влажна стаичка, която смътно помнеше от детство, той се загледа в каменните стени на затвора си, борейки се с непреодолимия страх, че тази мръсна дупка може да се превърне в негов гроб.
И тогава, сред мрачните размисли, онова, което му се беше изплъзвало, внезапно изпъкна в паметта му. Спомни си нещо толкова важно, че отметна глава и високо се засмя на себе си, задето не се беше сетил по-рано. Много отдавна, още когато дойде в Чърк, Уолдо го беше предизвикал да прекара една нощ в тъмницата. Макар че беше изплашен, го направи, за да докаже, че не му липсва смелост.
Онази нощ, с факел в ръката, той беше слязъл по каменните стъпала в черните дълбини на неизвестното. Беше толкова уплашен, колкото би било и всяко друго момче, но беше решен да докаже на себе си, че не е страхливец. Беше намерил тунела случайно. През дългите часове в тъмницата забеляза един камък, който не приличаше на другите, и реши да го изследва. Дори на онези години той беше много силен и когато натисна камъка, той поддаде и откри началото на един тунел. Проходът беше тесен, влажен и омотан в паяжини, а той беше твърде уплашен, за да тръгне да го изследва.
Доволен от мисълта, че е узнал нещо, което никой друг не знае, той бе избутал камъка обратно на мястото му и на другата сутрин се бе върнал в леглото си, без да каже на някого какво е открил. Любопитството и фактът, че знае нещо, което не е известно на Уолдо, го караха да отива пак в тъмницата при три други случая. По време на тези тайни посещения той бе изследвал тунела и всяко от трите странични разклонения, които се отделяха от основния тунел. Най-дългото се спускаше под ъгъл надолу и излизаше в тресавищата оттатък рова. Друго водеше до войнишките помещения на първия етаж на кулата. Третото отвеждаше до жилищните помещения над тях. Макар че Дрейк беше прекалено уплашен, за да влезе там, разбра, че входът към тях е скрит зад стенните килими на западната стена на спалнята.
Дрейк нямаше представа дали тунелът някога е бил използван, но предполагаше, че е бил построен, за да послужи като таен изход, ако се наложи семейството да бяга. След като беше проучил всичко, колкото му душа иска, повече не се бе върнал там и дори бе забравил за тунела. Дрейк се запита дали може отново да намери входа му и дали пак ще успее да го отвори след всичките тези години. Беше обаче сигурен в едно — като че ли нито Дъф, нито Уолдо знаеха за тунела. Ако Уолдо знаеше, щеше да заповяда да го оковат във верига.
През следващите дни Дрейк търсеше тунела. Трябваше скоро да го намери, защото от ден на ден ставаше все по-слаб от липсата на вода и храна. Уолдо беше удвоил стражата пред вратата на тъмницата и на приятелски настроения рицар му беше трудно да носи вода и храна на затворника.
Вече почти беше изгубил надежда, когато се натъкна на входа или на това, което се надяваше да е входът. Много години бяха минали, откакто бе изследвал тъмницата, и се страхуваше, че паметта може да му е изневерила.
Времето нямаше значение за Дрейк. Навярно минаваха цели часове, докато той опипваше и буташе камъните, а може би и дни, защото не виждаше дневна светлина. Не му носеха храна и вода, така че не можеше дори да се ориентира за дните според идването на стражите. Стомахът му къркореше от глад, езикът му беше надебелял, но той не обръщаше внимание на състоянието си. И преди беше търпял глад и жажда. Почти се канеше да се откаже, когато един от камъните, които натискаше, поддаде под ръцете му. Не много, но достатъчно, за да го окуражи.
Развълнуван, той искаше да продължи с изпълнението на плана, който си беше начертал, но
