забравил, че ме прасна по главата и ми сложи рога, нито съм ти го простил. Дъф изведнъж намери дързост и не ми позволява да те накажа в неговия дом, но когато се върнем в Еър, брат ти няма да бъде там, за да те защити.
— Освободи Дрейк сега — настоя Рейвън.
— Може би ще го направя, ако ме задоволиш. Не съм нежен любовник. Не очаквам да се оплачеш на Дъф, ако те нараня. Послушай ме добре, Рейвън — няма да се отнасям към тебе с вниманието, което бих дал на вярната си съпруга. Но ти се заклевам, че ще се научиш да харесваш моето петле повече от това на брат ми.
Рейвън побледня, смаяна от грубата му забележка.
— Как очакваш да зачена детето ти, ако се отнесеш грубо с мене? — предизвика го тя.
— Ще се въздържам, докато синът ми се роди. После няма да имам нужда от тебе.
— Може да ти родя дъщеря.
— Не! Няма да посмееш. Но ако го направиш, няма да изляза от леглото ти, докато не заченеш отново. Ще имам от тебе това, което сестра ти не ми даде.
— С Дария бяхте женени само шест месеца — възрази Рейвън.
— Достатъчно време, за да се зачене дете. Не ме предизвиквай, жено. Ще изпълниш дълга си към мене или ще си понесеш последиците. Никога няма да забравя, че брат ми те е имал пръв, затова ще бъдеш така благоразумна да ми се подчиниш доброволно и да се държиш смирено.
Без предупреждение той я сграбчи за раменете и я привлече към себе си. Когато тя отказа да го погледне в очите, той хвана брадичката й с палеца и показалеца си и насила вдигна главата й. После залепи уста в нейната. Целувката му трябваше да докаже неговата сила и абсолютната му власт над нея и успя. Устата му прилепна плътно до нейната и дебелият му език се вмъкна между устните й. Рейвън се задави, докато езикът му влизаше и излизаше от устата й, а слабините му се натискаха в нейните.
Той я пусна така внезапно, че Рейвън трябваше да се хване за раменете му, за да не падне. Сърцето и се сви от многозначителната му усмивка.
— Каква разгорещена малка кучка си ти. Предполагам, че на брат си трябва да благодаря за това.
Преди тя да успее да отговори нещо, той я отблъсна. Тя се спъна в леглото, после бързо се изправи страхувайки се, че той ще иска да направи нещо повече, освен да я целува. И почти припадна от облекчение, когато Уолдо я изгледа презрително и напусна стаята.
Три дни. Имаше три дни, преди Уолдо да предяви правата си над нея. Той очакваше тя да му се подчини доброволно и заради детето си тя трябваше да приеме ненавистните му целувки и да понесе омразния му член вътре в тялото си. Задавен вик се изплъзна от устата й и тя се строполи на леглото, плачейки за Дрейк, за себе си и за нероденото дете.
13
Дрейк изпълзя по стълбите и взе факела от свещника. Бързо се върна обратно в тъмницата и отиде до каменния блок, който затваряше входа на тунела. Когато беше момче, беше имал сила да избута камъка настрани. Надяваше се да не е много изтощен, за да може и сега да отвори вратата. Зарови се в спомените си и се сети, че когато беше избутал камъка по определен начин, той се беше завъртял навътре. Бързайки да спаси и Рейвън, и себе си от лапите на Уолдо, Дрейк прилепи рамо до камъка и натисна с всичка сила.
Пот изби по челото му, докато се напрягаше и буташе, но не постигна почти нищо. Камъкът се завъртя навътре с няколко инча, но отворът беше все още прекалено малък, за да мине през него. Изпълнен с решимост, Дрейк си пое дълбоко дъх и отново притисна рамо до камъка. Като по чудо вратата се завъртя с още няколко инча. Щеше ли да бъде достатъчно?
Дрейк си пое дъх и се вмъкна в отвора. Провря се от другата страна с цената на няколко драскотини. Спря на място, защото знаеше, че ако иска бягството да успее, трябва да затвори каменната врата отвътре и да направи така, сякаш се е изпарил във въздуха. Ако оставеше вратата отворена и Уолдо я откриеше, брат му веднага щеше да тръгне по петите му. Вдигнал нависоко факела, Дрейк заразглежда камъка и реши, че може да го извърти обратно на място, като бута в обратната посока. Механизмът беше уникален, както разбра Дрейк, и той поздрави мислено майстора зидар, който беше проектирал замъка, задето е създал такова хитроумно приспособление.
Дрейк напрегна всички сили и започна да бута и да блъска, докато тежкият камък бавно, но сигурно се завъртя обратно и легна на мястото си. Изтощен, но въодушевен, той тръгна по тесния тунел и стигна до мястото, където се разклоняваше на три отделни коридора. Пред него стъпалата, издялани в камъка, се изкачваха под ъгъл нагоре, образувайки единия тунел. Втори се откриваше отдясно, а трети — отляво. Отмахвайки паяжините, без да обръща внимание на животинките, които се разбягваха пред него Дрейк спря за момент, за да си поеме дъх. Щеше да бъде катастрофално, ако поемеше по погрешния тунел и попаднеше във войнишките помещения, а той не беше още готов да поеме по пътя, водещ към свободата. Не и без Рейвън.
Дрейк затвори очи и се опита да си спомни скитанията си из тези проходи по времето, когато беше още момче и се опитваше да докаже, че е смел. Изведнъж всичко му стана ясно. Каменните стъпала, които водеха нагоре, трябваше да го изведат към жилищните помещения на горния етаж. Той стъпи на първото стъпало и започна бавно да се изкачва нагоре.
Рейвън се загледа през прозореца. Настроението й беше също толкова мрачно, колкото и тъмнината, която беше обхванала мислите и. Оставаше й само един ден, преди Уолдо да дойде да предяви правата си върху тялото й. Знаеше, че е греховно да иска смъртта на някого, но искрено се надяваше той да се задави с някоя хапка месо тази вечер. Беше се нахранила и беше изтърпяла посещението на Ларк, но сънят бягаше от очите й.
Странно напрежение я разпъваше отвътре. Цял ден беше напрегната, сякаш в очакване да се случи нещо необикновено, и искаше да бъде подготвена. Не се беше съблякла, нито си беше разресала косата. Можеше само да седи и да чака Бог знае какво. Тишината беше потискаща. Никакви звуци от залата долу не проникваха през дебелите каменни стени на жилищните помещения.
Рейвън въздъхна. Чувстваше се затворничка в собствения си дом. Усещаше се толкова безпомощна… толкова безкрайно смазана. Единственото нещо, в което беше сигурна, беше бебето, което растеше вътре в нея. Започнаха да се появяват признаци. Гърдите й бяха много чувствителни и макар че още не повръщаше, сутрин стомахът й беше разстроен и не можеше да поема храната, която Ларк й донасяше за закуска. Неразположението обикновено минаваше след няколко часа и тя си възвръщаше апетита.
Умът на Рейвън се върна към детето, което щеше да роди на Дрейк. Тя се усмихна замечтано, представяйки си едно малко копие на мъжа й или един малък свой образ. Беше толкова погълната в мислите си, че не обърна особено внимание на драскането зад стенния килим на западната стена. После изведнъж усети присъствието на друг човек в стаята. Обърна се и погледна към вратата. Беше затворена. Тя се засмя почти на глас на предположението си, че в замъка има призраци. После пламъкът на свещта се залюля, сякаш подухнат от вятър. Никакъв вятър не идваше от прозореца и Рейвън се запита дали не си въобразява:
Но когато бавно се обърна и го видя, косата й настръхна и дъхът спря в гърлото й. Беше той, от плът и кръв, никакъв призрак — най-хубавото нещо, което Рейвън някога беше виждала.
Не можеше да помръдне, само стоеше и го гледаше смаяна.
— Дрейк… Как…
Той я погледна за един дълъг миг, преди да я хване за ръката.
— Съвсем скоро ще видиш как. Хайде, трябва да тръгваме веднага.
— Но, Дрейк…
— Побързай, любов моя, нямаме много време. Щом разберат, че ме няма в тъмницата, тук ще загъмжи от хора. Имаме само няколко часа преднина, преди да започнат да ни търсят извън крепостните стени.
Рейвън изведнъж отново придоби дар слово.
— О, Дрейк, слава на Бога, че си добре. Не бях на себе си от тревога.
И тя се хвърли в прегръдките му. Той я притисна до себе си.
