— Само като си помислех какво прави Уолдо с тебе, почти полудявах — каза той, притискайки я, сякаш нямаше намерение изобщо да я пусне. Целуна я бързо и после леко я отстрани от себе си, гледайки я в лицето. — Добре ли си? Уолдо направи ли ти нещо лошо?
— Добре съм. За пръв път в живота си Дъф се изправи срещу Уолдо и няма да му позволи да ме нарани. Но… страх ме е, че няма да мога дълго да държа Уолдо далеч от себе си. Той… бърза да консумира брака ни.
— Само през трупа ми — изръмжа Дрейк. — Трябва веднага да тръгваме. Вземи си наметало и каквото друго можеш да носиш в джобовете си.
Рейвън грабна наметалото от куката на стената, напъха в джоба си гребен и четка и каза, че е готова. Нямаше представа как ще излязат от строго охраняваната кула, без да ги хванат, но безусловно се доверяваше на Дрейк. По някакво чудо той бе избягал от тъмницата и тя се питаше какви ли друга чудеса може да направи. Тръгна след него, хваната здраво за ръката му, и се зачуди, когато той я поведе към прашасалия стенен килим, който висеше там откакто тя се помнеше.
Рейвън нямаше представа какво толкова интересно намира Дрейк в този килим. Но понеже добре познаваше Дрейк, не се изненадваше от нищо, което той правеше. Но беше смаяна, когато Дрейк отмести килима и й показа тясна дървена врата, чието съществуване Рейвън никога не беше подозирала. Вратата беше открехната и тя затаи дъх, докато той я отвори докрай, бутна я през отвора и бързо я последва. Вратата изскърца протестиращо, когато Дрейк отново я затвори, и Рейвън си спомни, че беше чула този звук малко по-рано, но не му беше обърнала внимание.
— Взех факела от тъмницата — каза Дрейк, сваляйки го от железния пръстен, който беше открил на стената. — Дръж ме за ръката, ще те водя.
— Откъде разбра за тунела? Знаеше ли къде води? — запита Рейвън, гледайки със съмнение паяжините, които им запречваха пътя.
— Проучвах тези тунели като момче и почти ги бях забравил. Когато дойдох в Чърк, умът ми беше замаян, но щом се свестих, си спомних, че съм влизал в тъмницата и съм открил тунела. Не казах на другите момчета за това, защото исках да има нещо, което само аз да знам. Когато си тръгнах, вече не мислех за тези тунели. Исках да забравя Чърк и всичко свързано с него.
Рейвън потръпна, когато нещо се шмугна между краката й.
— Къде отиваме?
— Има един страничен тунел, който се отклонява от основния. Ако не ме лъже паметта, той минава под рова и води до гористия хълм отсреща.
Обясненията му не успокоиха особено много Рейвън. Тя беше живяла цял живот в Чърк и никога не беше знаела, че съществува някакъв тунел. Сега той можеше да се е срутил или да не води никъде.
— Ами ако тунелът вече не съществува такъв, какъвто го знаеш? Много години са минали, откакто за последен път си го проучвал.
— Ще помисля — обеща Дрейк. Той спря внезапно и тя се блъсна в него. — Тунелът към свободата е пред нас. Искаше ми се навън да ни чакат коне, но не е възможно. Не знам колко време имаме, преди Уолдо да прати хората си да претърсват гората и околността.
— Къде отиваме?
— Най-напред ще те заведа при баба, после ще се върна в Уиндхърст. Трябва да видя какво става с владенията ми.
— Мислиш ли, че Уолдо ще тръгне за Уиндхърст? — запита Рейвън задъхана.
Тунелът беше станал невероятно усоен и мръсен, ставаше все по-трудно да се диша. Тя помисли, че сега навярно са точно под рова, защото по стените се процеждаше вода и правеше локви по мръсния под. Краят на роклята и подметките на кожените й обувки бяха мокри. Тя прибра полите си, благодарна за топлината им. С изключение на окъсания си панталон Дрейк нямаше друга защита от студа.
Дрейк не отговори на въпроса й, защото и двамата знаеха, че Уолдо ще тръгне натам. Освен това най- важната задача на рицаря сега беше да излязат благополучно от тунела. Сега той не беше на сигурна почва. Въздухът беше влажен и рядък и той се страхуваше, че факелът може да угасне и да ги остави на тъмно. Сграбчи здраво ръката на Рейвън.
— Внимавай — предупреди я той. — Хлъзгаво е.
— Колко ни остава?
— Трудно е да си спомня след толкова години, но смятам, че има още много път. Ще минем под вътрешната стена, под външната и под рова.
Изведнъж Дрейк спря. Рейвън се блъсна в него.
— Какво има?
Той вдигна факела и изстена в отчаяние, виждайки, че пътят е блокиран. С годините водата беше подкопавала стените и свода на онази част от тунела, която минаваше под рова, затова сега купчина мръсотия и камъни запречваше тясната пътека.
— Задръстено е — каза Дрейк, мъчейки се да не прозвучи толкова мрачно.
— Не можем ли да си пробием път?
— Не знам — каза несигурно Дрейк. Огледа отвсякъде купчината и с облекчение разбра, че тунелът е само частично блокиран. — Имаме късмет — извика той. — Погледни. — Той се загледа внимателно в купчината боклуци и камъни, която им препречваше пътя. — Виждаш ли? — извика въодушевено, показвайки към тавана. — Ако разчистя малко от този боклук, може би ще успеем да се прекатерим до другата страна.
— Ами ако тунелът е блокиран и по-нататък?
Той я притисна към себе си и силно я целуна.
— Няма да е блокиран — прошепна той срещу устните й. — Трябва да вярваме в това. А ако е, ще се върнем в кулата и ще потърся друг изход. Вярваш ли ми?
Въпреки страха си тя му вярваше безрезервно.
— Да, вярвам ти. Ще ти помагам да копаеш.
— Не. По-добре дръж факела. — Той й подаде светлината и започна да дълбае в мръсотията, близо до върха на купчината. Отворът растеше мъчително, сантиметър по сантиметър, докато Дрейк разчисти достатъчно пространство, за да може да се провре през него.
— Готово — каза Дрейк и се дръпна, за да може Рейвън да види. — Ще тръгна пръв и ще проуча как е оттатък. Ако всичко е наред, ще се върна за тебе.
Тя се накани да протестира, но той я привлече към себе си.
— Каза, че ми вярваш, Рейвън. Моля те още веднъж да ми повярваш. Ще се върна за тебе.
— Вярвам ти, Дрейк. Моля те, побързай. — Тя потрепери. — Не ми харесва тук.
Дрейк се раздели с нея, докосвайки нежно устните й, прекрачи купчината боклуци и се провря в дупката, която беше изровил.
— Пъхни факела в дупката — викна той на Рейвън. — Внимателно, само тази светлина имаме.
Рейвън се надигна на пръсти и провря факела през дупката.
— Сега ще огледам напред, Рейвън. Не мърдай.
— Ще… ще стоя тук — обеща Рейвън.
Дрейк знаеше, че е уплашена и откри още едно нещо в нея, на което да се възхищава. Наред с другите си хубави качества тя притежаваше и лъвска смелост. Имаше толкова много неща, които обичаше у Рейвън, че за миг се замая от новото си откритие.
Това и преди му се бе мяркало в главата, но той винаги намираше причини да пренебрегне чувствата си. Но и този път той не си потърси извинения, просто прие неизбежното. Обичаше омъжена жена, която не можеше законно да споделя живота му… освен ако Уолдо не умре.
Дрейк тръгна напред по тунела и тъй като не намери повече препятствия, се върна до мястото, където го чакаше Рейвън.
— Дрейк! Слава на Бога. Видях светлината през дупката.
— Да, тук съм. Пътят напред е сигурен. Можеш ли да се качиш дотук сама? — Той се усмихна с облекчение, когато видя главата й да се подава, и посегна да й помогне. — Дай ми ръка.
Дрейк хвана ръката й, невероятно успокоен от допира на малката мека длан, която се държеше за
