Дрейк въздъхна тежко. Надяваше се историята да не стигне до ушите на краля, защото знаеше как ще реагира Едуард, когато научи, че неговият рицар е взел жената на друг рицар за своя любовница. Той отпъди тези мисли, щеше да се безпокои за краля, ако станеше нужда. Подаде ръка на Рейвън.
— Трябва да си починеш. Яздих бързо и се налагаше да не изоставаш.
Той погледна лицето й и изведнъж осъзна колко бледа е тя и какви тъмни сенки са легнали върху нежната кожа под очите й.
Рейвън положи ръка в неговата и го последва по витата стълба към всекидневната. Той я въведе вътре и затвори вратата зад себе си.
— Настоявам, Рейвън — каза той сериозно. — Имаш огромна нужда от почивка. Ще кажа да донесат вана, за да можеш да се изкъпеш. Почини си добре. Поспи, ако можеш. Може би ще искаш да ти донесат храната тук?
— Да, това ще е чудесно. Струва ми се, че мога да спя цяла седмица непрекъснато.
Той я прегърна и се вгледа напрегнато в лицето й, това, което видя, не му хареса.
— Да не си болна? Трябваше да бъда по-внимателен с тебе. Свикнал съм да яздя бързо, но трябваше да се съобразя, че жените са по-крехки. Прости ми.
— Няма какво да ти прощавам. Ако не беше ти, сега щях да принадлежа на Уолдо… във всякакъв смисъл — прибави тя многозначително.
Той направи гримаса и бързо я целуна. После я пусна и стъкна огън в камината.
— Ще се върна, след като се изкъпя, вечерям и разкажа преживелиците си на моите хора. — Целуна я отново и излезе от стаята.
Рейвън наистина се чувстваше изтощена. Бързото пътуване към Уиндхърст си казваше думата. Беше си наложила да се пребори с неизбежното сутрешно гадене, така че Дрейк да не разпознае признаците. Колкото и силно да й се искаше да му каже за бебето, досега си бе мълчала. Ако кажеше на Дрейк, от това нямаше да има никаква полза, а положението само щеше да се влоши и нещата щяха да станат още по- трудни.
Рейвън вече беше решила, че ще напусне Уиндхърст, преди Уолдо да дойде тук. Дрейк достатъчно беше страдал заради нея. Ако я нямаше, когато дойде Уолдо, а той щеше да дойде, нямаше да се стигне до въоръжен сблъсък.
Рейвън дълго бе мислила върху всичко това и реши да избяга при леля си, която, както знаеше, щеше да я вземе под своя закрила. Единбург беше твърде далече, за да пътува сама, но нямаше друг избор. Щеше да живее уединена в дома на леля си и да отгледа детето си. Дрейк никога нямаше да узнае, че е станал баща, защото по всяка вероятност тя нямаше никога повече да го види.
Тази ужасна мисъл накара сълзи да бликнат от очите й. Навярно животът без мъжа, когото обича, щеше да бъде уместно наказание за тежкия грях, който беше извършила. Но дали наистина бе допуснала грях? Съвестта й й казваше, че не е направила нищо лошо. Интимността с мъжа, когото обичаше, не можеше да бъде грях, щом я правеше толкова щастлива. Може би Дрейк не споделяше нейната любов, но сърцето й казваше, че тя не му е безразлична.
Навярно никой мъж не би поел толкова много рискове за някоя жена, ако не изпитва чувства към нея. Един незамлъкващ вътрешен глас й казваше, че единственото чувство на Дрейк спрямо нея е вината. В края на краищата той й бе отнел девствеността в брачната й нощ по най-нерицарския начин. После дойде страстта, която и двамата изпитваха в изобилие. Но Рейвън знаеше, че подбудител на нейната страст е любовта. За съжаление не можеше да каже същото и за Дрейк.
Донесоха ваната и мислите й се насочиха към по-всекидневни неща, като например да измие от себе си цялата мръсотия, която се бе натрупала по време на пътуването до Уиндхърст. Една плаха млада девойка остана да й помага.
— Аз съм Лора, милейди. Лорд Дрейк ме помоли да ви служа.
— Какво стана с Джилда? — запита Рейвън.
— Джилда се омъжи за сина на ковача и вече носи неговото дете.
Рейвън погледна миловидното лице на Лора и не откри в него нито коварство, нито преструвка, за разлика от сладострастната Джилда.
— Благодаря за помощта, Лора — каза тя с усмивка. Рейвън се изкъпа и се загърна в голямата кърпа, която Лора й подаде. После сподави една прозявка. От банята й се беше приспало.
— Ще искате ли да си починете, милейди? — запита Лора. Тя пристъпи към леглото и започна да оправя завивките.
— Да си поспя… прекрасна мисъл — каза Рейвън, неспособна да устои на съблазънта на приготвеното легло.
Остави мократа кърпа и легна гола под завивките. Лора ги издърпа до врата й и тихо излезе от стаята. Рейвън беше заспала още преди Лора да затвори вратата зад себе си.
Нямаше представа колко е спала, но когато се събуди, усети едно топло тяло, свито до нейното. Трябва да е била толкова изтощена, че не се е събудила, когато Дрейк се е вмъкнал в леглото. Огънят в огнището беше накладен, забеляза тя, защото стаята грееше в златисто сияние. Тя се надигна на лакът и погледна към него, но се стресна, като видя, че и той я гледа с широко отворени блестящи очи.
— Питах се кога ли ще се събудиш. Не мога да спя така, когато съм твърд като камък. — Той потърка слабините си в нея, показвайки колко силно я иска. — Ти така сладко спеше, че не исках да те будя. Гладна ли си?
— Да, малко.
Дрейк бутна настрана завивките и изскочи гол от леглото.
— Донесох ти поднос с ядене. Край огнището е, да стои на топло. Сигурно си ужасно изморена. Съжалявам, че те карах така бързо да яздиш.
— Не е твоя вината. И двамата знаем колко е опасно бавенето. Сложи подноса на масата — каза тя, опитвайки се да стане.
— Не. Остани си на мястото, аз ще ти го донеса.
Рейвън седна и се подпря на една възглавница, наблюдавайки Дрейк. Голото му тяло на боец я омагьосваше. Макар че беше по-слаб, отколкото когато го видя за пръв път, обтегнатите мускули, които изпъкваха под кожата на широките му рамене и гърди, бяха гъвкави, съразмерно развити и твърди като гранит. Ханшът му беше висок и стегнат, по мускулестите му крака имаше тънки тъмни косми.
Очите на Рейвън се разшириха, когато той се обърна, за да й донесе подноса. Членът му беше твърд и набъбнал, стърчеше от черното си гнездо. Тя бързо отвърна поглед, когато той постави подноса на скута й и седна на леглото до нея. Устата й се напълни със слюнка, когато той дръпна кърпата от подноса, разкривайки ядене, достойно и за крал. Имаше пай с месо, преливащ от сочни късове еленско, парчета от прасе сукалче, хляб, малко късни зеленчуци, плодове и сирене. Макар че Рейвън не можеше да изяде всичко, хапна по малко от всяко нещо.
Напълно заситена, тя бутна подноса настрана.
— Колко хора искаше да нахраниш?
— В последните дни не си яла дори колкото едно пиле — изтъкна Дрейк, вземайки подноса. — Имаш нужда от добра храна, да се наядеш както трябва. Не ми е убягнало от погледа, че напоследък изглеждаш отпаднала. Знам, че съм те питал и преди, но трябва пак да те попитам. Болна ли си?
Рейвън отбягна погледа на Дрейк. Не можеше лесно да го излъже.
— Не, не съм болна. Трябват ми няколко дни да си почина и да се възстановя от уморителното пътуване, тогава ще видиш разликата.
Той вдигна брадичката й и я накара да го погледне.
— Сигурна ли си? Няма ли нещо, което да искаш да ми кажеш?
Рейвън замря. Да не би да подозира нещо? Не, реши тя. Нямаше откъде да разбере. Коремът й беше още плосък, както винаги е бил. Ако не беше болезненото усещане в гърдите и неспокойният стомах, и тя самата нямаше нищо да заподозре.
— Нищо ми няма, Дрейк. Не се тревожи за мене, имаш по-важни работи, за които да мислиш.
— Никой не е по-важен от тебе, Рейвън. — Думите му прозвучаха така искрено, че на Рейвън й се доплака. — Всичко, което става с тебе сега, е по моя вина. Ако не бях ти отнел девствеността, животът ти днес щеше да бъде съвсем друг. Дължа ти покровителството си.
