Сега на Рейвън наистина й се доплака. Не искаше Дрейк да я съжалява. Той не й дължеше нищо. Тя не искаше и да й се казва, че е с Дрейк, защото неговата чест го задължава да я покровителства. Вдигна ръка към сърцето си, все едно някой й беше нанесъл смъртоносен удар. Зачуди се какво да му отвърне, но не можа да измисли отговор, с който да не разкрива душата си пред него. Когато си отидеше оттук, а това непременно щеше да стане, не биваше той да страда от липсата й, реши тя. Фактически той щеше да бъде облекчен, ако се отървеше от тази отговорност.
На Рейвън не й дойде на ума, че Дрейк можеше да я заведе в Шотландия, ако наистина искаше да се отърве от нея.
Или можеше да я остави в Чърк, вместо да рискува живота си, за да я спаси. Не се сети и за това, че Дрейк я беше завел в дома на баба Нола, за да бъде тя на сигурно място. Всичко, което Рейвън си спомняше сега, бяха думи, които заобикаляха любовта. Думи, които само подкрепяха обвързаността на Дрейк да закриля по-слабите от него.
Когато Дрейк поиска да се люби с нея, тя с готовност се отпусна в ръцете му. Щом дойдеше време, тя искаше да си отиде от него с достатъчно спомени, за да й стигнат за цял живот. Тя се отдаде на целувките му, вкусваше чувството, което ръцете и устните му събуждаха в нея, и се прилепи до него, викайки името му, когато той я докара до екстаз.
Дрейк се измъкна от стегнатия проход на Рейвън и се отпусна до нея. Нещо не беше наред, но той не можеше да определи какво е. Рейвън беше страстна, както винаги досега, но след това той бе допуснал грешката да погледне в очите й. Погледът й беше далечен, сякаш се беше отдръпнала в себе си, нещо, което никога не беше правила преди, дори не и първия път.
Да не би да е започнала да съжалява за всичко, което бяха споделяли? Да не би да иска да се върне при Уолдо? Не си заслужаваше да мисли. Вместо това той я притегли в обятията си и прогони всякакви мисли за бъдеще, в което нямаше да я има Рейвън ъф Чърк.
Замъкът Чърк
Минаха две седмици, преди Уолдо да реши, че е пропуснал някаква съществена част от загадката. Беше мислил дълго по какъв начин човек може да избяга от заключени помещения и винаги стигаше до едно и също заключение — има пътища за бягство някъде в стените на замъка. Неизвестно как, по някакъв начин Дрейк е разбрал за тях. Това беше единственият задоволителен отговор.
След като изтощителното търсене приключи, Уолдо дръпна Дъф настрана, за да поговорят върху загадката.
— Ти познаваш замъка по-добре от мене, Дъф. Как са успели да избягат Рейвън и Дрейк?
— Само идиот би могъл да помисли, че са минали през стените или са изхвръкнали през прозорците. Не знам как са излезли, защото портите бяха затворени и подвижният мост беше вдигнат — каза Дъф. — Разпитвах слугите, но те не знаят нищо.
— И аз много мислих — призна Уолдо. — Някога чувал ли си баща си да споменава за тунел в стените на кулата?
Дъф набръчка чело, после внезапно вдигна глава.
— Сега, като го каза, си спомних, че татко говореше за таен път за бягство, но никога не ми се е струвало достатъчно важно, за да го разпитвам за това. — Дъф се замисли. — Чърк никога не е бил обсаждан. Както и да е, спомням си, че чух веднъж татко да казва на стария ни иконом сър Клемънт да се грижи тунелът да бъде поддържан в добро състояние.
— Ти опитвал ли си се да намериш тунела? — запита Уолдо с растящо вълнение.
— Не. Не ми изглеждаше толкова важно тогава. Бях забравил за него, но ти сега ми го припомни.
— Знаех си! — извика Уолдо. — Знаех, че трябва да има таен проход, който води извън кулата. Хората не летят, нито пък се разтапят във въздуха. Ще наредя пак да претърсят помещенията.
Това, че хората му не можаха да намерят тунела, не обезсърчаваше Уолдо. Той просто им нареди да се върнат в стаите и да търсят, докато не открият пътя за бягство. Накрая самият Уолдо откри вратата зад стенния килим във всекидневната и се изруга жестоко, задето не я беше забелязал по-рано. Беше пропилял цели седмици в търсене на нещо, което му е било под носа.
Горди с успеха си, Уолдо, Дъф и двама войници влязоха в тесния проход. Намериха и мястото, където Дрейк беше копал, за да си пробие път. След миг колебание Уолдо се провря през дупката и повика другите да го последват. Накрая те влязоха в пещерата и видяха, че се намират в гората извън стените на замъка.
— Не съм знаел — каза Дъф, явно смаян от находката. — Чудя се откъде ли е научил Дрейк.
— Трябваше да се сетя по-рано — изръмжа Уолдо. — Спомням си сега, че като бяхме малки, предизвиквахме Дрейк да преспи една нощ сам в тъмницата. Той искаше да докаже, че е смел. Може би тогава е намерил тунела.
— Сега какво ще правиш?
— Ще нападна Уиндхърст, ще убия Дрейк и ще доведа жена си у дома, където й е мястото — изсъска Уолдо. — С мене ли си?
— Отказвам да участвам в това отмъщение, Уолдо — каза Дъф. — Винаги съм знаел, че мразиш Дрейк. Като малък го унижавах наред с тебе, защото той беше копеле и общественото му положение беше по-ниско от нашето. Но Дрейк не ни е направил нищо. Отличи се в битка и кралят го въздигна на бойното поле. Ако търсиш правосъдие, отнеси се до краля, но не убивай Дрейк.
— Кралят! Ами! Той прекалено много обича Дрейк, а това не ми е изгодно — изрева Уолдо. — Дрейк похити жена ми, отне й девствеността и ме направи на глупак.
— Дрейк не биваше да отвлича Рейвън — съгласи се Дъф. Той потърси с поглед лицето на Уолдо. — Но може би е имал сериозна причина.
Уолдо изгледа Дъф, питайки се какво ли знае той.
— Каква причина може да има един мъж, за да открадне чужда жена?
— Ще дойда с тебе до Уиндхърст — каза Дъф, — но моите войници ще останат в Чърк. Може би ще успея да уговоря приемливо разрешение на този спор.
— Ами, никакво мирно разрешение не искам. Искам главата на Дрейк и тялото на Рейвън. Нищо друго няма да ме задоволи — каза намусено Уолдо. — Идваш или не, това си е твоя работа.
След три дни Уолдо, войската му и Дъф изтрополиха по подвижния мост и се насочиха на юг към Уесекс. След като години наред се беше мъкнал по петите на Уолдо и го беше слушал за всичко, Дъф стигна до заключението, че Уолдо е жесток тиранин и може би малко не е с всичкия си. Със закъснение той осъзна, че невинаги е бил добър брат на Рейвън, че за нищо на света не трябваше да я кара да се омъжва за Уолдо. Затова той се съгласи да иде в Уиндхърст заедно с него. Искаше да поднесе извиненията си и да предотврати кръвопролитието.
Замъкът Уиндхърст
Рейвън се събуди в прегръдките на Дрейк и се сви още по-плътно до него. Беше много рано, още не беше минала първата сутрешна служба, но днес тя имаше много работа. Седмици наред бе подготвяла заминаването си. Дрейк не пестеше пари за нея, караше я да си купува всичко каквото иска от амбулантните търговци, които идваха в кулата, и тя беше запазила част от парите, вместо да ги прахосва за глупости. Ако ги изразходваше пестеливо, щяха да и стигнат, за да се добере до Единбург, преди да е паднал първият сняг.
Напоследък дните бяха прекрасни и това подтикваше Рейвън да осъществи плана си. Тялото й започваше да напълнява. Макар че Дрейк явно не го беше забелязал, талията й се беше разширила и гърдите й бяха наедрели. Ако не си отидеше, преди да е разкрил тайната й, тя знаеше, че той изобщо няма да я пусне. Това означаваше, че сблъсъкът между Дрейк и Уолдо ще бъде неизбежен.
След като се бяха любили предишната нощ, Дрейк й бе казал, че днес ще ходи заедно с другарите си на лов. Запасите от месо бяха на привършване и той се надяваше да се върне с хубав елен или глиган. Дивечът, който нямаше да бъде изяден веднага, щеше да бъде осолен и оставен за приближаващата зима. Дрейк нямаше да си бъде у дома през по-голямата част от деня и Рейвън реши да се възползва от неговото отсъствие. Нямаше да има по-подходящ момент да замине. Тя се дръпна лекичко от мъжа и се измъкна от
