Малвил

вече в стаята.

Кимнах утвърдително.

— Това е абсолютно право на господин Пола.

— По моему да откажеш да гласуваш или да гласуваш против, все си е тая — каза Пейсу след малко.

— Съвсем не! Съвсем не! — развика се възбудено господин Пола. — Не смесвайте. Аз не съм против този текст. Отказвам да гласувам за него, тъй като считам, че не ми е било дадено време да го обсъдя.

Пейсу обърна бавно глава към него и мълчаливо го огледа със замислено изражение.

— Все пак вие не сте „за“ — каза той. — Иначе щяхте да гласувате.

— Не съм нито „за“, нито „против“ — възрази господин Пола, като от вълнение пръскаше още повече слюнки. — Отказвам да гласувам. Това е съвсем друго.

Вперил учудено сивите си очи в господин Пола, Пейсу се залови да обмисля този отговор. Мейсоние се размърда на стола си, като че ли се канеше да заговори и да стане, но с един само поглед му дадох знак да не мърда. Слушах. Колен също слушаше, а и Мейсоние последва примера ни. Всички чакахме продължението. И продължението дойде.

— Има нещо, което не разбирам — подхвана бавно Пейсу. — Защо тръгвате с нас, щом не сте нито „за“, нито „против“?

Господин Пола пребледня и стана.

— Ако присъствието ми ви е неприятно, мога да се оттегля — каза той едва чуто, като че се бе задавил със собствения си език.

И аз станах.

— Не, не, моля ви се, господин Пола. Пейсу не искаше да каже нищо такова…

Продължих в същия дух цели пет минути, като наливах доста масло, та разминаването му да стане безболезнено. Забелязах обаче, че отговаряйки ми, господин Пола сгъваше на четири копието на писмото ми до кмета и го напъхваше в джоба си. Веднага си го поисках за „архивата ми“. Той се поколеба, извади го и ми го подаде с кисела усмивка. Тази усмивка бе последното, което видях от него.

След като господин Пола си замина, придружих другарите си до паркинга пред първата крепостна стена без нито една дума. Може би поуморен от дългото заседание, преживявах момент на потиснатост. Но в основата си всичко това бе една дребна, много дребна история. Също така маловажни бяха и общинските избори, в които влагаха страсти нашите съотечественици в началото на 1977 година. И не по-малко смешни може би проблемите, които вълнуваха по същото време нашето правителство и които създаваха у него илюзията, че продължава да властвува над съдбата ни.

На малкия паркинг пред Малвил стана дребно техническо произшествие. Реното на Колен отказа да потегли. За минута Колен изпадна в отчаяние. Той трябваше да посреща жена си и двете си деца на гарата в околийския град в 14 часа и 52 минути, когато пристигаше бързият влак. А беше неделя и никакъв гаражист не можеше да му помогне, при това му оставаше време колкото да вземе шестдесетте километра, които го деляха от града. Стана кратка разправия. В края на краищата изкарах моята кола и закарах с нея Колен на гарата.

Спирам, препрочитам изречението, което току-що съм написал, и усещам нещо като удар. О, разбира се, само по себе си то не заслужава учудване. „Изкарах моята кола и закарах с нея Колен на гарата.“ Какво по- просто? И все пак, като се препрочитам, изпитвам ужасно, раздиращо чувство. Колата, влакът — пукнатината е там, при тези две думи, които разделят на две нашия живот. Всъщност ровът между двете части на съществуването ни е така незаличим, че не успявам и да повярвам напълно, че съм можел — преди — да извърша такава поредица от смайващи постъпки: да изкарам колата от гаража, да спра на един автосервиз, да налея бензин, да закарам приятеля си на гарата, да се върна в къщи в началото на следобеда, след като за два часа съм взел 125 километра, и то по абсолютно сигурен път, без да рискувам друго освен опасността от бързото каране. Колко далечно ми се вижда всичко това! И колко чудесен светът, в който сме можели да вършим всички тези неща!

Не мисля никога за него, благодаря на бога! Освен по завоите на някой спомен. Или когато се позабавя — както сега, — в описване на света преди, онзи тъй защитен, така улеснен, така детски свят.

III

Лъжа се. Краткото ни пътуване с Колен до гарата на околийския град не е последният ми спомен от предишния свят. Още един изниква, точно преди мрака. И аз много добре зная защо едва ли не го забравих.

Във вторник получавам писмо от Биржита. Човек на реда, тя ми пише всяка неделя. Писъмцата й са на простичък френски език, граматически правилен, пълен с идиоматични изрази, които тя понякога поставя не на място.

Редът винаги е същият. С едно кратко изречение се осведомява как живея и в четири страници ми разказва за себе си. В една трета част навлиза в еротичната тема.

Тази тема също е без промени. Събота вечер, преди да си легне, прочела жълтото листче, легнала си гола, като мислела за мен и за всичко, което съм написал на жълтото листче, и особено за моите милувки („Ах, Еманюел, твоите ръце!“), и се почувствувала „безумно възбудена“. А след това — подчертава тя — много мъчно заспала.

Защо в събота вечер? Навярно защото в неделя сутрин не работи, така че може да си позволи едно дребно безсъние, без това да попречи на другия ден на трудовата й производителност. Това ми припомня съзнателността на Биржита.

Чета писмото й, препрочитам го или по-скоро препрочитам еротичния пасаж и макар да съм го очаквал и да ми е бил забавен, той безспорно има въздействие върху мене. Добре. Все пак време е да бъда по- съзнателен (и аз) и да се заловя за работа. Ставам и точно когато прибирам писмото, забелязвам постскриптума.

В понеделник постъпвала в клиника за операция от апандисит; дава си адреса и се надява, че ще й пиша.

Апандиситът на Биржита ми припомня, че и аз би трябвало да се оперирам („огромна небрежност“ — бе казал лекарят); вземам си бележка след Великден, зает или не, да предвидя осем дена, които да прекарам на легло и да приключа с това. Пиша на Биржита и телефонирам на един парфюмерист в околийския град с молба да изпрати едно шишенце „Шанел №5“ в Мюнхенската клиника.

Изминава седмица без всякаква вест. Обезпокоен и изплашен да няма усложнения, пиша отново и след петнадесет дена отговорът пристига.

Всичките писма на Биржита са простичко написани, но простотата на последното е един шедьовър. Всичко на всичко десет реда.

Биржита срещнала в клиниката един млад мъж, който се влюбил в нея. И тя го обича. Тя ще се омъжи за него. Естествено съжалява за милувките ми, защото в това отношение много съм я разглезил, и „благодаря ти, Еманюел, също за подаръците. Хиляди пъти те целувам. Биржита P.S. Много съм щастлива.“

Сгъвам писмото, прибирам го в плика и казвам гласно: „Exit4, Биржита.“ Лековатият тон обаче не ми се удава и сядайки до масата, преживявам един много тежък момент. Гърлото ми е свито, ръцете ми треперят, изпитвам мъчителното усещане за нещо загубено, за някакъв провал, за малоценност. Не любя Биржита, но все пак имаше някаква връзка между нас. Мисля, че станах жертва на старото християнско разграничаване между любов и сладострастие. Тъй като не я любех, недооценявах привързаността ми към нея.

Не е вярно. Моят морал е бил лъжлив, моята психология се е мамила. Изпитвам нещо, което не мога да не нарека истинска болка. И която идва, откъдето най-малко съм се надявал, защото този път вярвах наистина, че всичко върви по мед и масло. Казвам си: „Любов към Биржита? Не изпитвам. Приятелско чувство? Следи. Уважение? Силно накърнено (особено поради нечувствителността й).“ Оттам и разстоянието, на което я държах, иронията, множеството пренебрежителни подаръци.

„Сладострастие“ — би казал абат Льоба. Да, но сладострастието не е каквото го мислят. Абат Льоба не