Малвил

старата Мену да крещи:

— Момо, искаш ли един по задника?

Не е нужно да вдигам глава. Знам, че Момо връща бързо в металическия кашон наченатата бутилка. Знам го, защото в същото време, не считайки за нищо обвинението на свидетеля-очевидец, Момо вика възмутено:

— Нио неъм напаил! (Нищо не съм направил!)

Когато наливам, виното се качва толкова бързо в бутилката, че изисква постоянно внимание. Чудно е все пак как физическата работа, дори и ако е машинална като тази, пречи на всякакво полезно размишление. Вярно е, че монотонната мелодия, долитаща от транзистора, който Момо носи през рамо (неотдавнашен и злополучен подарък от Мену), не помага на съсредоточаването.

Надвих малко по малко първоначалното ми лошо настроение, но без да влагам голямо въодушевление в това, което вършех. Източването на виното не бе някаква опияняваща дейност освен по начина, по който я разбираше Момо. Трябваше обаче да се извърши. Това бе моето вино. Бях горд с качествата му, доволен, че работя със старата Мену и доста раздразнен в същото време от номерата на Момо и от глупавата му музика. С една дума, изживявах един съвсем обикновен момент от ежедневието, с полутонове от дребни вълнения, противоречиви и бегли, с мисли и зачатъци от мисли, които не ме интересуваха много, и със съвсем умерена доза стаена скука.

Някой почука силно на вратата, както в трагедиите на Шекспир, и Мейсоние, зад когото вървяха Колен и големият Пейсу, влезе доста недраматично, макар че бе раздразнен до крайност, за което веднага се досетих само по начина, по който премигваше.

— Търсихме те навсякъде — каза той, като вървеше към мен, последван от другите двама.

Забелязах с досада, че бе оставил отворени двете врати на сводестия коридор, който водеше към избата.

— Много ти е голяма къщичката. Добре, че намерихме Тома, та той ни каза къде си.

— Как? — запитах аз, като му подадох лявата си ръка през рамо, без да откъсвам поглед от виното. — Че Тома още ли не е тръгнал?

— Не, беше седнал на припек на стъпалата на главната кула и разглеждаше картите си.

Мейсоние казва това с определена интонация, защото младеж, който прекарва толкова време в изучаване на камъните, му вдъхва уважение.

— Моите почитания, господин графе5 — казва Колен, комуто бе забавно да ме нарича така, откакто бях купил Малвил.

— Здрасти — казва големият Пейсу.

Не ги гледах. Погледът ми не се откъсваше от изкачващото се в бутилката вино. Настъпи, както ми се стори, неудобно мълчание.

— Е — заговори големият Пейсу, почувствувал това неудобство, — връща ли се твоята немкиня?

Ето, това поне не е неудобна тема. Така поне мислеше той.

— Няма да дойде — отговорих аз весело. — Ще се жени.

— Не си ми казал — забеляза старата Мену укоризнено. — Я я гледай ти! — продължи тя с насмешка. — Ще се жени!

Видях, че я сърбеше езикът да ми чете морал, но сигурно си спомни как тя самата се бе оженила, затова замълча.

— Не е възможно! — каза големият Пейсу. — Ще се жени ли? Е добре, наистина съжалявам, щото исках да си имам работа с нея…

— Ще останеш без помощник — каза Колен.

Не можех да се обърна и да погледна Мейсоние, така бързо се качваше нивото на виното. Забелязах обаче, че той не обелва дума.

— В края на месеца ще имам трима помощници срещу храна и квартира — казах аз след малко.

— Момичета или момчета? — запита Пейсу.

— Едно момче и две момичета.

— Две момичета! — възкликна Пейсу. Не настоя обаче повече и мълчанието пак натежа.

— Мену — казах аз, — я върви да донесеш три чаши за господата.

— Не си правете труд — каза Пейсу, като се облизваше.

— Момо — рече старата Мену, — я върви ти, нали виждаш, че съм заета.

В действителност тя не искаше да излезе от избата в момента, в който разговорът започваше да става интересен.

— Няа а иа! (Няма да ида!) — отвърна Момо.

— Искаш ли един по задника? — запита старата Мену и се надигна заплашително.

С един скок Момо се озова извън обсега й, затупа яростно по пода и повтори:

— Няа а иа!

— Ще отидеш! — направи крачка към него Мену.

— Момо няа а ие!… — викна Момо предизвикателно с ръка на дръжката на вратата, готов да побегне.

Мену измери разстоянието, което я делеше от него, и седна спокойно на мястото си.

— Ако отидеш — рече тя примирително, като пускаше в действие лоста на автоматичната затварачка, — ще ти направя за довечера пържени картофи.

Лакомо изражение се изписа по недообръснатото лице на Момо и предизвика блясък в черните му очички — очи на животно: подвижни и наивни.

— Даено? — запита той живо, като бъркаше с една ръка в черното си стърчащо руно, а с друга — в отвора на панталона си.

— Дадено! — отговори старата Мену.

— Оиам! — каза Момо с чаровна усмивка.

И изчезна така бързо, че забрави да затвори вратите след себе си. Чу се тракането на подкованите му обувки по плочите на стълбите.

Големият Пейсу се обърна към старата Мену:

— Може да се каже, че синът ти ти създава грижи — каза той учтиво.

— О, и той не е без характерче — отвърна тя с доволно изражение.

— Така де, ще готвиш тази вечер — забеляза Колен.

Мъртвешкото лице на старата Мену се набръчка. Тя отвърна на нашето наречие:

— Във всеки случай и без това днес ми е ред да пържа картофи. Само че го беше забравил, горкият будала!

И защо всъщност това беше по-смешно на диалект, отколкото на чист френски — не бих могъл да кажа. Може би заради интонацията.

— Хитро нещо са това жените — каза малкият Колен с ладиевидната си усмивка. — Водят ни за крайчеца на носа!

— За всичките ни краища — отбеляза Пейсу.

Разсмяхме се и тримата и разнежени погледнахме Пейсу. Все същият. Все с някоя мръсна приказка на уста.

Мълчание. В Малжак хората не бързаха. Не заговаряха току-така по въпроса.

— Нали няма да се засегнете, ако продължавам да наливам виното си, докато говорите? — казах аз.

Видях, че Колен подканя с поглед Мейсоние, но той продължи да мълчи. Тясното му лице изглеждаше още по-удължено, а клепките му потрепваха.

— Добре — каза Колен. — Ще ти кажем, за да си в течение, защото тук, в Малвил, все пак си малко настрана. С писмото до кмета не се справихме зле. То пообиколи хората и те реагираха добре. Откъм тази страна работата е наред. Вятърът се обръща. Но откъм Пола нещо не върви.

— Разтичал ли се е?

— Точно така. Особено като видя, че вятърът духа срещу кмета. Навсякъде обяснявал, че бил съгласен с писмото. Давал дори да се разбере, че той го писал…

— Хайде де! — казах аз.