Малвил

знаеше какво е то. Как изобщо би могъл да разбере какво е сладострастие нещастният стар девственик? Сладострастието е страшно силна душевна връзка, тъй като, когато скъсаме, ни кара ужасно да страдаме.

Махам се от масата, изтягам се на леглото и ругая. Страшни минути! Опитам ли се да мисля, отново се оплитам в отликите между плът и душа и виждам прекрасно, че са фалшиви. Плътта също разсъждава! Тя мисли и чувствува отделно от душата. Не съм на път да се влюбя — след като вече не е моментът за това — в Биржита, о не! Съвсем не! Това момиче е чудовищно нечувствително. Хиляди пъти я презирам — както тя ме „целува хиляди пъти“. Но мисълта, че никога вече няма да държа в обятията си отмаляващото й тяло, ми свива сърцето. Казвам „сърцето“, както в романите. Дали тази дума или друга… Знам прекрасно какво изпитвам.

Днес, като си помисля, онова отчаяние ми се струва почти смешно. Дребна мъка, подобаваща на дребно съществуване и смехотворно несъответствуваща на онова, което щеше да последва. Защото денят на събитието връхлетя и ме порази с ужаса си в разгара на тази мъничка лична драма.

В потребителското общество най-търсената стока е оптимизмът. Откакто планетата се натъпка с всичко необходимо за разрушаването й — а заедно с нея при нужда и най-близките планети, — хората започнаха най-после да спят спокойно. Странно нещо, самото свръхпроизводство на унищожително оръжие и все по- увеличаващият се брой на страните, които го притежаваха, като че ли бяха успокояващи фактори. Тъй като от 1945 година това оръжие не бе използувано, предвещаваха, че няма да посмеят и че нищо няма да се случи. За измамната сигурност, в която живеехме, бе дори измислено име и някаква привидна висша стратегия. Наричаха я „равновесие на страха“.

Трябва да се каже още и това, че нищо, абсолютно нищо през предшествувалите го седмици не бе дало основание да се предвиди денят „Д“. Наистина имаше войни, глад и кланета. По места — жестокости. Едни от тях — очебийни — у слабо развитите народи; други — по-прикрити — у християнските нации. Но, общо взето, нищо, което вече да не сме наблюдавали през тридесетте изминали години. Впрочем всичко това ставаше на удобно разстояние — у далечни народи. Естествено вълнувахме се, възмущавахме се, подписвахме обръщения, случваше се дори да дадем и малко пари. В същото време дълбоко в себе си след всички тези страдания, изживени по косвен път, ние се успокоявахме. Смъртта винаги бе за другите.

Средствата за масова информация — запазил съм последните броеве на „Монд“ и оня ден ги препрочетох — не бяха тогава особено обезпокояващи. Или бяха, но за далечни срокове. Например замърсяването на въздуха. Предвиждаше се, че след четиридесет години то щяло да доведе планетата на два пръста от пропастта. Четиридесет години! Струва ми се, че сънувам! Защо ги нямаме пред себе си!

Факт е — и аз го съобщавам без ирония, защото иронията би била нещо извънредно лесно, — но вестници, радио, телевизия — нито едно от големите средства за информация, които така добре ни осведомяваха — във всеки случай така подробно! — не предупреди по никакъв начин и в нито един момент за събитието. А когато то се стовари над света, те вече не можеха след това да го тълкуват: бяха изчезнали.

Впрочем вероятно е събитието да не е могло да се предвиди. Дали е било страшна грешка при пресмятанията на някой държавник, чийто генерален щаб му е внушил, че в ръцете му е абсолютното оръжие? Или внезапна лудост на някое отговорно лице или на някой служител — дори и от по-скромен ранг, — издал заповед, която никой след това не е можел вече да върне? Или техническа повреда, повела верига от автоматични реакции, отприщили от своя страна други, противоположни на тях, и така нататък до крайното унищожение?

Можем да увеличим броя на предположенията. Никога няма да узнаем истината: средствата за узнаването й са унищожени.

Мракът започва през оня великденски ден, когато Историята прекъсва поради липса на обект: цивилизацията, за чийто ход тя разказваше, свърши.

В осем часа отидох да прибера кореспонденцията си от малкия замък при входа, където живееха старата Мену и Момо. Както всяка сутрин там намерих пощаджията Будно̀, хубав, къдрокос момък, вече позачервен и понатежал от виното, изпито по чифлиците. Беше седнал пред кухненската маса и пиеше от моето вино; като ме видя, понадигна се на единия си бут, за да ми изкаже уважението си. Казах да не става, взех писмата си от масата, а Мену извади за мен една чаша от долапа и я напълни. Както и друг път сутрин, отказах виното и тя го изпи, „за да не се хвърля“. Ободрена, тя мина на сериозни въпроси.

— Еманюел, трябва все пак да се наканим да източим виното тази сутрин, че скоро ще свърши.

Разтърсвам нетърпеливо рамене.

— Да почнем веднага — казвам, — в десет часа трябва да отидем с Жермен в Ла Рок.

— Хайде, аз тръгвам — казва Будно̀ и се надига тактично.

И сега виждам черните му къдрави коси и широката му усмивка, като ми подава за втори път ръка, стройно изправен, с пеещо в стомаха му вино, щастлив, че вижда толкова хора всяка сутрин и че с цигара в уста, удобно настанен на възглавничката, прави обиколките си с малкия жълт автомобил на ПТТ: хубав занаят за едно хубаво момче, което има образование, не се лъже при изплащане на записите и един ден „ще се радва“ на пенсия. След това той се завърта на пети и аз виждам как широкият му гръб се врамчва в отвора на ниската врата.

По-късно успяхме да открием жълтия му автомобил: бе смазан и изгорял. Но от Будно̀ — никаква, дори и най-малката следа, нищо, нито кост.

Отидох в стаята си да взема един пуловер и да телефонирам на Жермен в Седемте бука. Предупредих го, че няма да мина преди десет и половина часа, за да отидем в Ла Рок. В двора на втората крепостна стена на излизане от кулата срещнах старата Мену и я посъветвах да се облече по-топло, тъй като избата е студена.

— О — каза тя, — на мен не ми е студено. По-скоро на Момо.

Докато говореше, аз я гледах отвисоко, тъй като поради ниския й ръст погледът ми се плъзгаше по нея от горе на долу. В този миг във външността й ме порази една абсурдна подробност. Тя бе облечена в някаква черна, излъскана от носене роба и точно в долната част на четвъртитото деколте забелязах до самата кожа цял ред едва показващи се безопасни игли, за които — спомням си — се запитах с учудване първо какво правят там и после на каква долна дреха са забодени, сигурно не на сутиен (какво ли щеше да държи?).

— Но и ти също, Мену — казах, вперил очи в редицата безопасни игли, — и ти си вземи пуловер. В избата е студено, излишно е да се рискува.

— Не, не, на мен не ми е студено — отговаря старата Мену строго или суетно, не бих могъл да кажа.

В доста лошо настроение нагласям източвачката на виното и сядам на столчето си, на двадесет крачки от Мену. Защото избата е огромна, „по-голяма от училищния двор“. Осветява се от електрически крушки, които съм прикрил в нишите, и в случай на повреда — от дебели свещи, поставени в аплици. Не е нито прекалено суха, нито прекалено влажна; температурата зиме и лете се задържа, както показва термометърът над стената над водния кран, на плюс 13. „Най-добрият хладилник“ — казва старата Мену, която държи тук консервите и всичките колбаси, окачени по сводовете.

Около водния кран Мену е събрала „сечивата“ си: четка за миене на бутилки, закрепена за едно ведро, което се пълни с вода от крана, поставка за изцеждане и автоматична затварачка. Предала се е изцяло на работата си и настроението й е противоположно на моето. За нея — която при това е умерена в пиенето — бутилирането на виното е свещен ритуал, старинен празник, екзалтиращо доказателство за домашно изобилие, залог за бъдещи веселия. За мен то е досадно задължение. И то такова, от което не мога да се освободя. Двама души биха били достатъчни за тази работа, единият да налива, другият да запушва бутилките, но нито един от тях двамата не може да бъде Момо. Ако вземе да налива, щом започне изтичането на виното през сифона, той проверява добре ли тече, като слага маркуча в устата си, преди да го пъхне в гърлото на бутилката. Ако пък запушва, от всяка бутилка, преди да я затвори, отпива по глътка.

И така аз осигурявам наливането, Мену — затварянето на бутилките, а Момо — пренасянето от единия до другия на ту празните, ту пълни бутилки. Но и така стават чести инциденти. От време на време чувам