— Не го бил подписал — продължи Колен, — защото не искал да слага подписа си до подписа на един комунист.
— Затова пък — забелязах аз — той би приел да фигурира на избирателната листа редом с един комунист, при условие комунистът да не бъде пръв на листата.
— Това е! — каза Колен. — Разбра го!
— А първият, разбира се, трябва да съм аз. Бъда ли избран за кмет, Пола ще стане пръв помощник и тъй като съм много зает, за да се занимавам с общината, той ще тури ръка на нея.
Спрях да наливам и се обърнах към тях.
— Хубаво. Е какво? Какво ни засягат тайните ходове на Пола? Не му обръщаме внимание и толкова.
— Да, но хората май са съгласни — каза Колен.
— С какво са съгласни?
— Да станеш кмет.
Разсмях се.
— Май са съгласни, така ли?
— Така се казва — отвори Колен. — Дори са съвсем съгласни.
Погледнах към Мейсоние и пак се залових да наливам. През 1970 година, когато напуснах поста си директор на училището, за да поема работата на чичо ми, в Малжак ме сметнаха за доста неблагоразумен. А когато купих Малвил, казаха: „Ясно, и Еманюел, макар че е с образование, е същият лудньо като чичо си.“ Обаче шестдесетте и пет хектара непроходими гъсталаци се бяха превърнали в тлъсти пасбища. Лозята на Малвил бяха посадени отново и те даваха прекрасно вино. Щях да печеля „стотици хиляди“, ако отворя замъка за посетители. И най-вече бях се върнал в лоното на малжакското православие: наново бях закупил крави. Така че за шест години се бях издигнал бързо в очите на общественото мнение в моето село. Не бях вече „лудньо“, бях „хитрец“. А когато един хитрец си върши така добре работата, защо да не върши също така добре и общинските дела?
С една дума, Малжак се лъжеше два пъти: първия път, когато ме сметна за луд. Втория — като поиска да ми повери общината. Защото аз нямаше да бъда добър кмет — това не особено ме привличаше. А добрия кмет Малжак го имаше пред очите си, но верен на слепотата си, не го виждаше.
Като оставяше отворени и двете врати — вярно, че ръцете му бяха пълни, — Момо се върна и не с три, а с шест чаши, доказателство, че не е имал намерение да пропусне себе си. Шестте бяха натикани една в друга, а мръсните му пръсти стигаха до дъното на най-горната. Станах.
— Дай на мен — казах бързо, като поех от него товара му. И като започнах с него, дадох му замърсената чаша.
Налях от една бутилка от 1975 година — най-добрата според мен — и почерпих всички всред обичайните откази и протести. Точно свършвах и влезе Тома, но той, разбира се, затвори грижливо двете врати след себе си и приближи без всякаква усмивка, повече от всякога подобен на гръцка статуя, но с мотоциклетистки шлем и черна мушама.
— Дръж — казах аз, като му подадох чашата си.
— Не, благодаря — отговори Тома. — Сутрин не пия?
— Пак добър ден! — каза големият Пейсу с учтива усмивка. И тъй като Тома го гледаше, без да отговори нито на усмивката, нито на неговото „добър ден“, той добави стеснително:
— Вече се видяхме тази сутрин.
— Преди двадесет минути — каза Тома, без лицето му да трепне.
Очевидно той не виждаше потребност да казва отново „добър ден“, щом вече го бе казал.
— Дойдох да те предупредя — обърна се Тома към мене. — Днес няма да се върна за обед.
— Я спри за малко глупавата си музика, досаждаш ни с нея! — викнах аз на Момо.
Момо се отстрани на няколко крачки, като стискаше настръхнал транзистора под лявата си мишница, без обаче никак да намали силата на звука.
— Няма що, чудесно ти беше хрумването по Коледа! — казах на старата Мену.
— Горкичкият — отвърна ми тя, като премина веднага в другия лагер. — Нека малко се позабавлява, като чисти, конюшните ти!
Погледнах я слисан. После реших да се усмихна, свъсвайки малко вежди, с което — надявам се — признавах правото на Мену, но запазвах и авторитета си.
— Казвах ти, че няма да се върна на обед — повтори Тома.
— Ясно — отвърнах аз и тъй като Тома вече се обръщаше кръгом, казах на Мейсоние на диалект: — Не се ядосвай за изборите, все ще се намери начин да обезвредим Пола!
В моите спомени всичко е застинало неподвижно в тази именно секунда, подобно на някоя от групите в музея „Грьовен“6, където историческите личности са застинали навеки в присъщите им пози. По средата — група, съставена от Мейсоние, Колен, големия Пейсу и мен с чаша в ръка, оживени лица и четиримата напълно загрижени за бъдещето на едно селище с 412 жители на една планета с четири милиарда човешко население.
Отдалечаващ се от групата с широки крачки и обърнал към нея гръб — Тома. Между нас и Тома — Момо, който продължава да ме гледа предизвикателно; в едната ръка с чаша с вече изгълтано повече от половината вино, а в другата — с транзистора, откъдето продължава да се носи с пълна сила идиотската песен на някакъв идол. До него, сякаш за да го закриля, много по-дребничка — старата Мену, сбръчкана като престояла ябълчица, но с очи, които продължават да блестят от победата й над мен. И най-сетне около и над нас — огромната изба и грамадните осветени отдолу сводове с нарези, които отразяват върху ни смекчена светлина.
Краят на света или по-точно краят на оня свят, в който бяхме живели дотогава, започна по най- обикновен и много недраматичен начин. Електричеството изгасна. В настъпилия мрак се чуха смехове, някой каза „станала е повреда“, една запалка щракна два пъти и даде пламъче, което освети лицето на Тома.
— Би ли запалил свещите? — казах аз, като тръгнах към него. — Или, по-добре, подай ми запалката си, аз ще ги запаля. Знам къде са аплиците.
— Все ще намеря устата си — каза гласът на Пейсу.
А някой, може би Колен, се изсмя и промълви нисичко:
— Тя е доста голяма, бива я за лапане.
Пламъчето на запалката трепкаше пред мен, аз минах покрай Момо и забелязах, че транзисторът му не бучеше вече, но че „окото“ продължаваше да свети. Запалих двата най-близки свещника — всичко четири свещи — и след мрака светлината ни се стори много силна, макар че по-голямата част от избата оставаше тъмна. Свещниците бяха поставени ниско в стената, за да се запази очертанието на сводовете, така че нашите сенки изглеждаха гигантски и начупени. Върнах запалката на Тома, а той я сложи в джоба на мушамата си и отново се запъти към вратата.
— Най-после го спря това нещо! — казах на Момо.
—
— Не работи ли! — извика с възмущение старата Мену. — Съвсем нов транзистор! При това вчера му смених батериите в Ла Рок!
— Странно наистина! — каза Тома, като се върна при нас; лицето му изплува отново в светлината. — Нали преди малко работеше?
Той продължи:
— Ти да не си пипал батериите?
— Не! Не! — отвърна Момо.
— Я дай да видя. — И Тома остави картите си на едно столче.
Очаквах да видя Момо да се вкопчва в транзистора си, но той веднага го даде на Тома с изражение на безпокойна майка, поверила на лекаря болното си бебе. Тома изгаси „окото“, после пак го запали, сложи апарата на най-силно и завъртя копчето по всички станции. Чу се силно пращене, но никакъв звук.
— Да не си го изпуснал, когато изгасна електричеството? Или си го ударил?
Момо поклати отрицателно глава. Тома извади ножче от джоба си и разви винтовете на капака. Като го махна, доближи транзистора до един свещник и го разгледа отвътре.
— Не виждам нищо анормално — каза той. — Всичко ми се струва съвсем в ред.
