скелетоподобна, аз останах за лишен път слисан от крехкия й вид. Обаче без всякаква чужда помощ тя развърза найлоновата панделка, с която се държеше един окачен над главите ни пушен бут, смъкна го надолу и го откачи, а в това време пребледнелият и ужасен Момо я гледаше и издаваше кратки зовящи писъци като бебе. Когато тя се върна при него и сложи бута на бурето над главата му, за да го извади от обвивката, той престана да хленчи и засмука палеца си, сякаш изведнаж се бе върнал назад в бебешката си възраст.
Гледах старата Мену, докато, хванала здраво ножа в мършавата си ръка, режеше с голяма мъка дебели парчета от опрения на бурето пушен бут. По-точно гледах тялото й. Както бях предполагал, тя не носеше сутиен и вместо гърди имаше два съвсем малки отпуснати и сбръчкани джоба. Под корема й се издаваха тазовите кости, плешките й също стърчаха, а седалищните й части — по-мършави от кълките на маймуна — бяха не по-големи от дюля. Обикновено когато кажех „старата Мену“, това бе име, в което влагах обичта, уважението или раздразнението, определящи отношенията ни. А днес, виждайки я за първи път гола, си дадох сметка, че „старата Мену“ е и плът, плътта на може би единствената жена, останала жива. Затова, като видях колко е грохнала, изпитах безкрайна мъка.
Старата Мену събра парчетата пушено месо в дясната си ръка както при игра на карти и ги раздаде — първо на мен и последното на Момо. Той сграбчи порцията си с дивашко провикване и нагъна цялото парче, като го натикваше с пръсти в устата си. За миг стана яркочервен и сигурно щеше да се задуши, ако майка му не му бе отворила челюстите насила и не бе пъхнала посталата си ръка чак до гърлото му, за да го отпуши. След това тя наряза с ножчето на Тома мокрото от слюнка резенче на малки късчета и ги сложи едно по едно в устата на Момо с хокане и с плесници всеки път, щом й захапеше пръстите.
Гледах тази сцена без определена мисъл, без усмивка и без да изпитвам отвращение. Щом взех пушеното месо, устата ми се напълни със слюнка, така че, като държах резенчето с две ръце, аз се залових да го ръфам със зъби не по-малко лакомо от Момо. То бе много солено, но дъвчейки, почувствувах, че ми става невероятно добре. Забелязах, че и моите другари — включително и Пейсу — ядяха също така лакомо, малко раздалечени един от друг, като всеки оглеждаше почти свирепо около себе си да не би някой да му отнеме месото.
Свърших доста преди другите, но като потърсих кашона с пълните бутилки, видях, че е празен. Не съм бил, значи, единственият, който е утолявал жаждата си, от което се почувствувах щастлив, тъй като започнах да изпитвам угризения, задето бях заел ведрото толкова дълго. Взех две празни бутилки, напълних ги с вино и раздадох отново чашите и този път, без да гледам коя чаша е пипал Момо, налях на всички. Докато пиеха безмълвни — също както бяха яли, — другарите ми гледаха втренчено с хлътналите си и премигващи очи пушения бут, сложен на бурето, на което Мену се бе опряла, за да отреже от него. Тя разбра погледите им, но не се трогна. Щом изпразни чашата си, зави отново бута с неумолимо точни движения и го окачи на мястото му — далеч от посегателствата, — над главите ни. С изключение на Пейсу ние все още бяхме голи и както стояхме прави, мълчаливи, поприведени от умора, втренчили жадно очи в окаченото на тъмния свод месо, не се различавахме твърде от човекоподобните маймуни, живели недалеч от Малвил в мамутовата пещера до Рюн в епохата, когато човек едва е започвал да се обособява от класа на бозайниците.
Коленете и дланите още ме боляха, но силите и съзнанието се възвръщаха в тялото ми едновременно и аз забелязах колко малко говорехме и как старателно избягвахме да коментираме станалото. В същия миг — за пръв път — аз се почувствувах стеснен, че съм гол. Старата Мену навярно изпита същото чувство, защото промълви неодобрително:
— Ама и аз как съм, все пак!
Каза го на френски — език на официалности и учтиви чувства. Тя започна начаса да се облича — всички я последваха — и междувременно продължи на тукашното наречие, високо и със съвсем друг глас:
— Та и не съм хубавица да съблазнявам хората!
Докато се обличах, поглеждах крадешком към Колен и Мейсоние и колкото можех по-малко към Пейсу. Голобрадото и с хлътнали бузи лице на Мейсоние се бе източило, а очите му не спираха да премигват. По лицето на Колен все още стоеше ладиевидната му усмивка, но странно неестествена и замръзнала и без никаква връзка с мъката, която четях в очите му. Колкото до Пейсу, който нямаше вече никаква причина да стои — след като бе хапнал и пил, — той не даваше и вид да си тръгва и аз старателно се мъчех да не забележи, че го гледам, за да не го накарам отново да скочи. Добрите му пълни устни трепереха, широките му бузи конвулсивно потрепваха и с отпуснатите си безсилно ръце и леко приведени колене той изглеждаше без воля, без надежда. Забелязах, че поглежда често към Мену, сякаш очакваше тя да му нареди какво да прави.
Доближих се до Тома. Доста лошо го виждах, тъй като тази част на зимника бе в сянка.
— Според теб опасно ли е да се излиза? — запитах го тихо.
— Ако имаш пред вид температурата — не. Тя спадна.
— А има ли друго?
— Разбира се. Радиоактивният прах.
Погледнах го. Не бях помислил за радиоактивен прах. Забелязах също, че у Тома нямаше никакво съмнение по отношение естеството на събитието.
— Тогава по-добре да изчакаме, нали? — запитах.
Тома вдигна рамене. Лицето му бе безжизнено, а гласът му — безизразен.
— Радиоактивен прах може да падне след месец, два, три…
— Тогава?
— Ако ми разрешиш да изляза да взема гайгеровия брояч на чичо ти от твоя шкаф, ще бъдем наясно. Поне за момента.
— Нали ще се изложиш на опасност!
Лицето му остана неподвижно, сякаш каменен блок.
— Знаеш ли — каза той със същия мрачен глас на автомат, — при всички случаи възможностите да оцелеем са съвсем ограничени. Без животни, без растителност това не може дълго да трае.
— По-тихо — казах аз, като забелязах, че без да смеят да се приближат, другите като че надаваха ухо.
Без да кажа дума, извадих от джоба си ключа от моя шкаф и му го подадох. Тома веднага нахлузи мушамата си, сложи мотоциклетния си шлем, големите си непропускаеми очила и ръкавиците. Екипиран така, той изглеждаше доста страшен, тъй като мушамата и шлемът бяха черни.
— Това защитно ли е? — запитах с угаснал глас, като го пипах с ръка.
Зад стъклата очите му бяха все така безизразни, но по застиналото му лице премина лека гримаса.
— Да речем, че това е все пак по-добре, отколкото да си гол.
Щом той излезе, Мейсоние се доближи до мен.
— Какво смята да прави? — запита ме тихо.
— Да измери радиоактивността.
Мейсоние ме изгледа с хлътналите си очи. Устните му трепереха.
— Той смята, че е бомба?
— Да.
— А ти?
— И аз.
— А! — рече Мейсоние и млъкна.
Нямаше нищо друго освен това „А!“ и това мълчание. Той дори не премигваше, стоеше със сведени очи. Дългото му лице бе восъчнобледо. Хвърлих поглед на Колен, и Пейсу. Те ни гледаха, но не се доближаваха до нас. Раздвоени между жаждата да знаят и страха да научат най-лошото, те стояха като парализирани. Лицата им бяха безизразни.
Тома се върна след десет минути със слушалки на ушите и с гайгеровия брояч в ръка. Той каза кратко:
— Отрицателен в първата крепост. Засега.
После коленичи пред Жермен и мина с брояча по тялото му.
— Също отрицателен.
