Обърнах се към другите и казах с властен тон:
— Ще се качим с Тома на главната кула, за да разберем какво е станало. Не мърдайте оттук. Ще се върнем след няколко минути.
Очаквах възраженията на останалите трима, но не стана нищо подобно. Те бяха в онова състояние на слисване, обърканост и отпадналост, при което каквото и да било нареждане, дадено със заповеднически тон, веднага се приема. Бях сигурен, че няма да мръднат от зимника.
Щом стигнахме до малкия двор, затворен между главната крепостна кула, подвижния мост и жилището в стил ренесанс, Тома ми направи знак да спра и пак започна системно да обхожда с брояча земята. Гледах го със сухо гърло, без да напускам входа на избата. Горещината ме обгърна начаса; наистина бе много по- голяма от онази, която цареше вътре. Не зная защо, но и не помислих да разбера колко е, като погледна термометъра, който бях взел със себе си.
Небето бе оловносиво, светлинността — съвсем слаба. Погледнах часовника си: девет часът и десет минути. Затъпял, с размекнат мозък, аз се питах смътно дали съдбовният ден вече свършва, или е следната сутрин. Безсмислен въпрос — досетих се след усилен размисъл, който ми се стори много мъчителен — на Великден в девет часа вечерта бе вече нощ. Следователно наистина бе сутринта на 12-и: бяхме прекарали в избата един ден и една нощ.
Над главите ни нямаше нито синева, нито облаци, а някакво покривало — тъмносиво, еднообразно, — което сякаш ни затваряше като под връшник. Думата „връшник“ предава напълно впечатлението за полумрак, за тежест и за задушаване, което получавах от небето. Като повдигнах очи, видях, че замъкът не бе пострадал, освен дето камъните, в издаващата се малко над скалата част от главната кула, бяха станали ръждивочервени.
Потта пак взе да се стича по лицето ми и аз най-сетне се сетих да погледна термометъра. Той показваше плюс 50. По вековните плочи, които Тома обхождаше с брояча, имаше трупове на полуовъглени птици: свраки и гълъби. Това бяха обичайните гости на кулата и аз понякога се оплаквах от гугукането на гълъбите и от крясъците на свраките. Нямаше вече да имам от какво да се оплаквам. Навред бе тихо освен нейде далеч, доловим само ако се вслушаш непрестанен низ от пращене и съскане.
— Отрицателен — каза Тома, връщайки се към мен с плувнало в пот лице.
Разбрах какво казва, но не знам защо лаконичността му ме раздразни. Настъпи мълчание и понеже той не помръдваше, сякаш се вслушваше внимателно в нещо, аз казах нетърпеливо:
— Продължаваме ли?
Тома погледна към небето, без да ми отговори.
— Добре, да вървим — продължих аз, като едва се сдържах от раздразнение.
Това раздразнение се дължеше, мисля, на крайната умора, на мъката и на горещината. Слушането, говоренето и само гледането на други хора бе извънредно мъчително. Добавих:
— Имам бинокъл, ще отида да го взема.
В стаята ми на втория етаж на главната кула цареше страхотна горещина, но всичко, както ми се стори, бе непокътнато освен оловото, в чиито обковки бяха поставени малките четвъртити стъкла на прозореца; на места то бе текло по стъклото от външната страна. Докато търсех бинокъла си поред във всичките чекмеджета на скрина, Тома взе слушалката на телефона, постави я на ухото си и няколко пъти се опита да получи връзка. С бузи, облени в пот, аз му хвърлих зъл поглед, сякаш го укорявах за краткия лъч надежда, породена от опита му.
— Мъртъв — каза той.
Вдигнах гневно рамене.
— Все пак трябваше да се провери — отвърна Тома с нещо, което почти наподобяваше прилив на досада.
— Ето го бинокъла — казах малко засрамено.
Въпреки всичко почувствувах се неспособен да овладея нещо като безсилна и свадлива враждебност, която изпитвах към себеподобните ми. Окачих бинокъла на врата си и започнах да изкачвам, последван от Тома, последния етаж на витлообразната стълба. Там горещината бе задушаваща. Спънах се няколко пъти по изтърканите каменни стъпала, задържах се с дясната ръка в перилото и отново започна да ми пари. Бинокълът се люшкаше на гърдите ми. Тежестта на ремъка му по врата ми ми се струваше непоносима.
Когато се излезе по витлообразната стълба на кулата на открито, не се вижда нищо, тъй като около цялата тераса на около два метра и половина височина се издига квадратна стена. Каменните стъпала, на които не съответствуват други на обратната стена и стърчат навън по стената, отвеждат до парапет, широк един метър, но без предпазна ограда. Този именно парапет, откъдето се откриваше просторна гледка, моят чичо смяташе за опасен за мен, когато бях дванадесетгодишен.
Спрях се да отдъхна. Никакво небе. Същото възсивкаво оловно покривало се простираше чак до хоризонта. Въздухът бе направо жарък и коленете ми трепереха, докато изкачвах с усилие последните стъпала, дишайки на пресекулки, а потта се стичаше от челото ми по камъните. Не се качих на парапета. Не бях много сигурен за равновесието си. Застанах прав на последното стъпало, а Тома — на предпоследното.
Първото, което видях, нямах нужда от бинокъл, за да го видя.
Малко по-надалеч, отдясно, едва разпознах Малжак. Камбанарията бе изчезнала. Пощата — също. Обикновено тя личеше, защото грозната й двуетажна постройка се открояваше на преден план по пътя, минаващ по склона на хълма за Ла Рок. Цялото село като че ли бе смазано с един удар и разпръснато по земята. Нито едно листенце. Нито един керемиден покрив. Всичко бе пепелносиво, черно, освен когато някое пламъче избухнеше, за да умре, и то почти начаса.
Доближих бинокъла до очите си и го нагласих с разтреперани ръце. Къщата на Колен беше в града, а на Мейсоние — малко извън, на склона към Ле Рюн. Не открих и следа от първата, но намерих къде е била втората по острия край на един покрив, който не се бе съборил. От чифлика на Пейсу и от хубавите му канадски борове около него не бе останало нищо освен малко черно хълмче.
Свалих бинокъла и казах тихо:
— Нищо не е останало.
Тома наведе глава и не отговори.
Би трябвало да кажа: „Никой не е останал“, защото бе очевидно още при пръв поглед, че освен нашата малка група целият тукашен край с всичките му жители е мъртъв. Познавах добре и от дълго време гледката отгоре от кулата. Когато чичо ми ми даде за първи път бинокъла си, прекарах цял следобед, с момчетата от
А сега гледах към тези чифлици, които винаги бях виждал на това място, „Фавлар“, „Кюсак“, „Галина̀“, „Ле Бори“, „Ла Волпиниер“ и още много други — по-далечни, които знаех по име, но чиито собственици не винаги познавах, но виждах само черни развалини и гори в пламъци.
В нашия край не е да липсват гори. Лете, като погледнеш отгоре от кулата, виждаш до безкрая свежи тъмнозелени вълни от кестенови гори, пресечени на места от борове или дъбове, а в долините — от редици тополи, засадени там за бъдещо използуване, които дотогава пресичаха красиво в отвесни ивици пейзажа, а до чифлиците се възвишаваха самотно провансалски кипариси — скъпи дървета, поставени там за удоволствие и представителност.
А сега тополи, кипариси, дъбове и борове — всичко бе изчезнало. Що се отнася до огромните кестенови гори, които покриваха цели бърда, като оставяха само няколко оголени просеки на билото, колкото да има място за ливади и за постройки — на равното или на полегатия склон, — там се виждаха само пламъци и из пламъците — почернели колове, които умираха с пукота и свистенето, доловени от мен на излизане от
