последния път, когато двамата с Колен бяхме стиснали така Пейсу, бе на дванадесетгодишна възраст, за да може Мейсоние „да му натъпче муцуната“. Но вместо да го намали, този спомен, обратно, засили още повече вълнението ми. Стояхме там и тримата около тази грубо издялана мечка и му говорехме, приласкавайки го, потупвахме го по раменете или тихичко го ругаехме: „Хайде, страхопъзльо, свършено е, няма какво.“ На което той отвръщаше благодарно през сълзи: „Я се разкарайте, нямам нужда от вас!“
Риданията му постепенно затихнаха и групата се раздели.
— Би трябвало все пак да отидем да видим — каза Мейсоние пребледнял и с хлътнали очи.
— Да — потвърди Колен с огромно усилие, — би трябвало да отидем.
Но нито един от тях не помръдна.
— Не знам дали ще можете да минете — каза Тома. Гората продължава да гори. А оттук до Малжак е само гора, от двете страни. Без да смятаме радиоактивността. Защото все пак дворът е много защитено място. Рисковано е.
— Рисковано? — каза Пейсу, като махна ръце от главата си. — А аз защо да живея?
Настъпи мълчание.
— Ами ние? — погледнах го аз.
Пейсу вдигна рамене, отвори уста, помисли и замълча. Но раменете му и мълчанието му не изразяваха едно и също нещо. Те искаха да кажат: все пак сравнение не може да става. Той обаче мълчеше, защото добре знаеше, че и за нас това също бе удар.
Тогава старата Мену взе думата. Тя не се намеси по обичая си с монолог, изречен полугласно за самата нея, а после за другите, или някое кратко разсъждение, вмъкнато на диалект в разговора. Тя направи нещо, което за нея бе цяла реч, и я каза на френски — доказателство за важността, която й отдаваше, при това без да изостави затварачката на бутилки.
— Синко — рече тя, гледайки Пейсу, — не е наша работа да казваме дали да живеем, или да мрем. Щом сме живи, трябва да караме. Животът е като работата. По-добре да се завърши, а не — ако нещо стане трудно — да се изостави насред път.
И тя спусна лоста на апарата си и тапата се вмъкна безшумно в гърлото на бутилката. Пейсу я погледна, понечи да каже нещо, но после размисли и не продума. Мислех, че старата Мену е свършила, но тя постави друга бутилка под лоста и продължи:
— Ти си мислиш: какво й е на старата Мену, нищо не е загубила, нейният Момо си е при нея. И това е вярно в едно отношение. Но дори и да бях загубила Момо (тя пусна лоста и се прекръсти), не бих казала това, което ти каза. Ти живееш, защото живееш, синко. Няма какво да търсиш по-надалеч. Смъртта все пак не е другар на човека.
— Права си, майко — каза Колен.
И тя наистина би могла да му бъде майка с оглед на възрастта й, но досега никой не се бе досетил за това.
— Да тръгваме — каза Мейсоние и направи няколко вдървени крачки към вратата.
Застанах на пътя му и го дръпнах настрана.
— Вие двамата с Колен ще гледате да не изоставяте Пейсу. Разбираш защо. Най-добре би било да не се делите тримата — казах му тихо.
— Точно това мислех и аз — отвърна Мейсоние.
И Тома дойде при нас с гайгеровия брояч в ръка.
— Идвам с вас — обърна се той към Мейсоние в момента, в който се присъедини Колен, последван от Пейсу.
И тримата се спряха и го загледаха.
— Няма защо да идваш, още повече, че е опасно — каза Колен на Тома, забравяйки, че дотогава винаги му бе казвал „вие“.
— Ще имате нужда от мен — отговори Тома и показа брояча.
Настъпи мълчание, след което Мейсоние каза прегракнало:
— Ще отнесем тялото на Жермен и ще го оставим на входа на първата крепост, докато го погребем.
Едва-едва му поблагодарих, но му бях безкрайно признателен, че е помислил за Жермен, макар че сам бе толкова скръбен. Гледах ги, като тръгват: Тома най-отпред със слушалки на врата, готови да сигнализират, и с брояча в ръка. Подир него Мейсоние и Пейсу носеха тежко Жермен. Колен вървеше последен; той изглеждаше по-дребен и по-крехък от всякога.
Вратата се затвори и аз останах пред нея неподвижен и тревожен за тях, като се питах дали не трябва да ги настигна.
— Свършиха ми се пълните бутилки — каза зад гърба ми старата Мену със спокоен глас. — Може би ще можеш да ми напълниш още.
Върнах се при столчето си, седнах и пак започнах да наливам. Бях много гладен, но нямаше да дам пример за недисциплинираност с поведението си на господар, като посегна на моите пушени бутове. Старата Мену бе взела припасите в ръцете си и добре бе сторила. Тя сигурно щеше да бъде справедлива.
— Хайде, Момо — каза тя, като забеляза, че щях да имам нужда от празни бутилки.
И докато Момо ставаше, за да напълни с бутилки един панер, тя добави, без да повишава тон, но твърдо:
— И гледай да не пиеш, докато ги пренасяш, защото сега, каквото изпиеш в повече, го вземаш от другите.
Помислих, че Момо ще остане глух към това предупреждение, но се мамех. Той си взе бележка. Или може би бе разбрал само тона на майка си.
— Тази сутрин беше пестелива с пушеното — казах аз на Мену след малко. — Не ми стана приятно да ги гледам как тръгват с празни стомаси.
Продължих, като посочих към сводовете:
— Особено при всичките колбаси тук.
— Седем души сме — отговори старата Мену, като проследи ръката ми с очи — и когато това, дето виси тук, се свърши, не се знае дали някога ще ядем пак свинско. Нито дали пак ще пием някога вино. Нито дали ще имаме нова реколта.
Погледнах я. Тя бе на седемдесет и шест години, старата Мену. Бе обмислила трезво перспективата да умрем от глад, но волята й да живее бе непокътната.
Вратата на избата се отвори внезапно, показа се главата на Тома и той извика с глас, който у него показваше силно вълнение:
— Еманюел, останали са ти живи животни!
Той изчезна. Смаян, аз се изправих, питах се добре ли съм чул. Старата Мену също се изправи, погледна ме и ми каза на диалект, сякаш се съмняваше добре ли е разбрала френския на Тома:
— Наистина ли каза, че има живи животни?
—
— Чакай! Чакай! Казвам ти да ме чакаш! — извика старата Мену, като ситнеше подире му колкото може по-бързо.
Тя приличаше на малка стара мишка, така се движеха краката й. Чух по стълбата тропота на подкованите обувки на Момо. И аз хукнах, задминах старата Мену и хванах Момо точно когато минаваше по подвижния мост и влизаше в първата крепост. От Тома и другите трима — нито следа! Тома бе дошъл да ми съобщи новината и навярно тичешком бе настигнал другите по пътя за Малжак.
Като наближихме, чу се смесица от цвилене, мучене и грухтене — всичко доста слабо. Идеха от пещерата, наречена от Биржита
Завтекох се с всички сили, задминах Момо и стигнах там преди тях, вир-вода, с разтуптяно сърце. Там, в преградките, направени в дъното на пещерата, бяха Беламур — любимата кобила на Момо, четиринадесетгодишна и готова да се ожреби. Пренсес — една от холандските крави на Мену — в същото положение, и моята Амарант, още много млада, за да бъде оплодена, но която бях оставил там, защото риташе. И накрая — една огромна свиня, която всеки момент щеше да се опраси, наречена от старата Мену — без мое разрешение (но тя минаваше и без него) — Аделаид.
