болката, защото в действителност онази, която изпитвах, не съответствуваше на предизвикалите я съвсем повърхностни изгаряния. Забравих ги, щом си възстанових малко силите и поднових усилията си.
За доказателство, че изгарянията не бяха тежки, заспах и навярно съм спал известно време; като се събудих, забелязах, че големите свещи от стенните свещници бяха изгорели и че някой бе запалил други, малко по-надалеч. Тогава почувствувах леден хлад по цялото си тяло и особено на гърба. Тръпнех. Потърсих с очи дрехите си, но не ги видях, без да усетя, намислих друго и реших да сляза от буретата и да отида да видя термометъра. Придвижването ми бе извънредно мъчително. Мускулите ми бяха вкоравени, почти парализирани, а дланите ме боляха при всяко движение. Термометърът показваше плюс тридесет, но аз напразно си казвах, че все още е топло и няма никакви причини да треперя от студ; разумът ми не успя да прекрати тръпките. Когато се обърнах, видях, че Пейсу се е изправил и се е опрял до едно буре — обличаше се. Странно — видях само него, макар че и другите бяха там. Сякаш изморените ми очи отказваха да възприемат повече от един предмет наведнаж.
— Ти се обличаш? — запитах го аз глупаво.
— Да — отвърна ми той с омаломощен, но съвсем естествен глас, — обличам се. Прибирам се в къщи. Моята Ивет сигурно се тревожи.
Погледнах го. Щом заговори за жена си, в ума ми внезапно просветля. И чудно нещо — за мен това просветление имаше цвят, температура и форма. То бе бяло и леденостудено и като с нож ми разкъса сърцето. Гледах как Пейсу се облича и за първи път наистина разбрах какво е събитието, което изживявах.
— Какво ти е, че ме гледаш така? — запита ме Пейсу заядливо.
Наведох глава. Не знам защо, чувствувах се страшно виновен пред него.
— Нищо, старче, нищо отвърнах тихо.
— Ти ме погледна — каза той със същия тон, а ръцете му така трепереха, че не успяваше да сложи панталоните си.
Не му отговорих.
— Погледна ме, не можеш да отречеш — продължи той, като ми хвърли ненавистен и гневен поглед, станал жалък поради изтощението му.
Замълчах. Исках нещо да кажа, но не знаех какво. Потърсих с поглед наоколо подкрепа. И тогава видях другарите си. По-скоро — видях ги един подир друг с повтарящо се мъчително усилие, от което ми се доповръща.
Старата Мену седеше мъртвобледа — Момо беше опрял глава на коленете й; с незабележимо движение тя галеше с мършавите си пръсти мръсните му коси. Мейсоние и Колен бяха седнали един до друг като истукани, с блуждаещи, наведени очи. Прав, опрян до една бъчва, Тома държеше в едната си ръка включения транзистор на Момо, а с другата въртеше безспирно и извънредно бавно стрелката от единия до другия край на скалата, търсейки всуе да долови човешки глас от света. Заслушаното му лице имаше не само чертите, но и цвета и почти твърдостта на гръцка статуя.
Никой не отвърна на погледа ми. И в оня миг — спомням си — аз им се разсърдих смъртно със същото чувство на безсилна ненавист, с което Пейсу бе ме погледнал. Както новороденото дете, което извиква от болка, когато въздухът прониква в дробовете му, ние бяхме изживели толкова дълги часове вглъбени в себе си, че ни бе много трудно да намерим отново връзка с другите.
У мене се промъкна изкусителната мисъл да оставя Пейсу да прави каквото иска. Казах си, като наблягах с грубост: „Хубаво де, щом мисли така, да върши каквото ще, голяма работа.“ Бях така изненадан от толкова низост, че веднага реагирах в обратния смисъл и изпаднах в разнеженост: „Пейсу, стари приятелю Пейсу!“
Наведох глава. Потънал бях в дълбок смут. Реакциите ми бяха крайни и нито една от тях не ми бе присъща.
Казах някак си смирено, сякаш се чувствувах виновен:
— Може би сега е още опасно да се излиза.
Щом произнесох тези думи, те ми се сториха почти смешни, до такава степен не отговаряха на сериозността на положението. Но дори и така те раздразниха Пейсу и той каза враждебно, със стиснати зъби, но с отмалял като моя глас:
— Опасно? Защо опасно? Откъде знаеш, че е опасно?
При това думите му звучаха твърде фалшиво. Като че ли разиграваше някаква комедия. Разбирах каква бе тази комедия и ми идеше да се разплача. Наведох глава и тогава отново от умора и отчаяние едва не оставих всичко на самотек. Помогнаха ми — когато вдигнах глава — очите на Пейсу. Те бяха разярени, но същевременно молеха. Те умоляваха нищо да не казвам, да го оставя колкото се може по-продължително в заслепление, сякаш моите думи притежаваха власт да предизвикат изцяло сполетяла го ужасна беда.
Сигурен бях сега: той бе разбрал — както Колен, както и Мейсоние. Те обаче се опитваха да избягат от жестоката загуба под прикритието на изумлението и вцепенеността, докато Пейсу се бе устремил напред, отричайки всичко, готов да тича със затворени очи до изпепеления си дом.
Започнах мислено много изречения и почти се спрях на едно от тях: „Ти естествено разбираш, Пейсу, че ако се съди по температурата тук…“ Не, не можех да кажа това. Беше много ясно. Отново наведох глава и изрекох упорито:
— Не можеш да тръгнеш така.
— Ти ли ще ми попречиш? — запита Пейсу с предизвикателен тон.
Той говореше тихо, като същевременно правеше жалко усилие да изправи широките си рамене.
Не отговорих нищо. В ноздрите и гърлото си усещах блудкаво-сладникава миризма, от която ми се повдигаше. Когато двата свещника с по две свещи всеки бяха угаснали, някой — може би Тома — бе запалил следващия свещник, така че онази част на избата, където бях, до водния кран, бе потънала почти цялата в сянка. Трябваше ми малко време, за да разбера, че миризмата, от която ми призляваше, идеше от тялото на Жермен, проснато до вратата.
Дадох си сметка, че бях забравил, че то е там. Пейсу, чиито очи не се откъсваха от моите — все така с изражение на ненавист и молба, — проследи погледа ми и при гледката на трупа остана за миг вкаменен. После отвърна очи с бързо и засрамено движение, сякаш бе решил да отрича видяното. Сега той единствен от всички ни бе облечен и макар пътят към вратата да бе свободен и аз да не бях в състояние да му попреча, той не помръдваше.
Повторих настойчиво, но без какъвто и да е оттенък на насилие:
— Виж какво, Пейсу, не можеш да тръгнеш така.
Сгреших обаче, че заговорих, защото Пейсу като че ли се опря на думите ми, за да възстанови донейде порива си, и без да се обръща напълно с гръб към нас, но и без да върви заднишком, той направи няколко колебливи и непохватни крачки към вратата.
В този момент получих подкрепа оттам, откъдето най-малко я очаквах. Старата Мену отвори очи и каза на диалект, също като че ли бе седнала в кухнята на крепостта при входа, а не простряна, гола и мъртвобледа, на пода в някаква изба.
— Еманюел е прав, момчето ми, не можеш да си тръгнеш така. Трябва да хапнеш нещо.
— Не, не — отвърна Пейсу също на диалект. Благодаря. Няма нужда. Благодаря.
Но той стоеше неподвижно, попаднал в клопката на селското гостоприемство с неговия сложен ритуал на отказване и приемане.
— Има нужда, има — каза старата Мену, навлизайки стъпка по стъпка в обичайната церемония. — Няма да ти стане зле да похапнеш. А и за нас няма да е зле. Господин Льо Култр — обърна се тя на френски към Тома, — бихте ли ми услужили с ножчето си?
— Като ти казвам, че няма нужда — рече Пейсу, комуто тези думи помагаха безкрайно много; той гледаше старата Мену с детска благодарност, сякаш се вкопчваше в нея и в познатия и успокояващ свят, който тя представляваше.
— Има нужда, има — повтори Мену със спокойната увереност, че той ще приеме. Хайде — отблъсна тя от коленете си главата на Момо, — размърдай се малко да стана! — И тъй като Момо се вкопчваше в коленете й с хленч, тя продължи на диалект, като го плеска здравата по бузата: — Хайде, ставай, страхливец такъв!
Откъде черпеше тези запаси от сила, не знам, защото, когато се изправи — гола, дребна и
