И постави винтовете един след друг; помислих, че ще върне апарата на Момо и ще излезе, но той остана неподвижен, замислен и взе да върти стрелката по скалата.
Ние и седмината стояхме притихнали и слушахме, така да се каже, мълчанието на транзистора, когато избухна трясък, за който мога да дам някаква представа само чрез сравнения, но те всички ми се виждат смешни: гръмотевичен тътен, шум от компресори, вой на сирени, пронизително бучене на самолети, пробило звуковите граници, побеснели локомотивни свирки. Във всеки случай нещо плющящо, скърцащо и свистящо, най-пронизителното и най-плътното, което може да бъде, доведено до степен на звука, надминаващ човешкото възприятие. Не зная дали, като стигне до такъв пароксизъм, звукът не е в състояние да убива. Мисля, че щеше да стане така, ако бе продължил. Притисках отчаяно ръце към ушите; навеждах се, превивах се одве и забелязах, че треперя от глава до пети. Това конвулсивно треперене — убеден съм — бе чисто физиологичен отговор на интензивността на шума, която организмът едва можеше да понесе. Защото в оня момент аз още не бях започнал да се страхувам. Бях твърде оглупял и разстроен, за да мога да разсъждавам. Дори не си казвах, че този шум трябва да е безмерен, за да стигне чак до мен през стени, дебели два метра, и на дълбочина един етаж в земята.
Натисках с ръце слепоочията си, треперех и бях с чувството, че главата ми ще се пръсне. В същото време глупави мисли ми минаваха през ума. Питах се с възмущение кой ли е разлял съдържанието на чашата ми, която беше съборена на два метра от мен. Питах се също защо Момо се е прострял по корем на плочите с лице към земята, прикрил тила си с две ръце, и защо старата Мену, която го разтърсваше по раменете, отваря широко уста, без да издаде никакъв звук.
Като казвам трясък, бучене, тътнеж, ни най-малко не давам представа за обхвата на звука. Той спря след известно време, не мога да кажа след колко. Мисля, няколко секунди. Дадох си сметка за това, когато престанах да треперя и Колен, който през цялото време бе седял на земята до мен, ми каза нещо на ухото; разбрах само думата „гюрултия“. В същото време долових множество жалки пролайвания. Беше Момо.
Отлепих внимателно ръце от измъчените си уши и джафканията се засилиха; към тях се прибавяха и укорите на Мену. После стенанията спряха, старата Мену млъкна и след нечовешкия грохот, който току-що бяхме изтърпели, над избата полегна тъй дълбока, толкова неестествена и така скръбна тишина, че ми идеше да закрещя. Сякаш се бях опрял на шума и при спирането му бях останал увиснал в празното. В същото време се почувствувах неспособен да мръдна, а и зрителното ми поле се бе стеснило; освен прострените пред мен Мену и Момо не виждах никого, дори и Колен, макар че по-после той твърдеше, че не се бил помествал.
Свързано кой знае как с тишината, у мен нахлу чувство на ужас. Същевременно забелязах, че се задъхвам и че се обливам в пот. Свалих или по-точно издърпах пуловера с висока яка, който бях навлякъл, преди да вляза в избата. Но почти не почувствувах разлика. Потта продължаваше да извира от челото ми и да тече по бузите, под мишниците и по кръста ми. Измъчваше ме силна жажда, устните ми бяха пресъхнали, а езикът ми — залепнал в небцето. След миг забелязах, че стоя с отворена уста, че дишам задъхано и учестено като куче, без да успея да победя чувството, че се задушавам. Бях обзет при това от страшна умора и както бях седнал на земята, облегнат на една бъчва, чувствувах се неспособен да говоря и дори да помръдна.
Никой нищо не казваше. Избата сега бе занемяла като гроб и освен задъханото ни дишане не се чуваше никакъв звук. Различавах вече другарите си, но това бе някакъв смътен образ, свързан с чувство на слабост и на гадене, сякаш щях да припадна. Затворих очи. Усилието да гледам наоколо ми се струваше изтощително. Не мислех за нищо, не си задавах никакви въпроси, не се питах дори защо се задушавам. Стоях превит, безжизнен в ъгълчето, като агонизиращо животно, задъхвах се, потях се и изпитвах чувство на ужасна мъка. Бях абсолютно сигурен, че умирам.
Видях лицето на Тома да се появява в моето зрително поле и постепенно да се откроява. Тома бе гол до кръста, блед, облян в пот. Той каза на един дъх:
— Съблечи се.
Останах слисан, че не бях помислил за това по-рано. Измъкнах ризата, долната фланелка. Това ми помогна. За щастие не бях с ботуши за езда, защото дори и с негова помощ нямаше да успея да ги сваля. Най-малкото движение ме изтощаваше. На три пъти се опитах да си сваля панталоните и успях само благодарение на Тома. Отново той доближи уста до ухото ми и аз чух:
— Термометър… над крана… седемдесет градуса!
Чух го ясно, но измина миг, преди да разбера, че бе установил от термометъра, поставен над крана за водата, че температурата в избата се е повишила от плюс тринадесет на плюс седемдесет.
Почувствувах се облекчен. Не умирах от някаква необяснима болест: умирах от горещина… Но за мен думата все още бе само образ. Не си представях нито за миг, че температурата може да се повиши още и да стане смъртоносна. Нищо в дотогавашния ми опит не можеше да ми внуши мисълта, че може да се умре от горещина в една изба.
Успях да застана на колене и пълзешком, със страхотно усилие стигнах до ведрото за миене на бутилките. Вкопчих се с две ръце за него и с туптящо до ребрата ми сърце, с размътени очи, полузадушен, успях да се изправя и да натопя главата си и двете си ръце във водата. Изпитах чудесно усещане на свежест, което, предполагам, означаваше, че температурата на водата още не бе успяла да се уеднакви с останалата. Останах така толкова дълго, че сигурно щях да се удавя, ако двете ми ръце, които бяха стигнали дъното на ведрото, не се бяха опрели на него, за да ме изкарат оттам. Тогава забелязах, че пия от тази нечиста и винена вода, изхвърлена от чистачката на бутилки обратно във ведрото. После успях да се задържа прав и да видя ясно другарите си. Освен Колен — той сигурно бе чул думите на Тома — всички бяха още с дрехите си. Пейсу стоеше със затворени очи, като заспал. Момо беше още с пуловер. Той лежеше неподвижно, положил глава на коленете на старата Мену — и тя облегната на едно буре със затворени очи, с изтощено и съвършено безжизнено лице. Мейсоние ме гледаше с очи, в които се четяха отчаяние и безсилие. Разбрах, че ме бе видял, като пия, че и той иска да направи като мен, но нямаше сили да се довлече до ведрото.
Казах:
— Махнете си дрехите!
Исках да говоря авторитетно, но гласът ми ме изненада. Той излизаше между устните ми тънък, беззвучен, безсилен. Добавих с някаква безсмислена учтивост:
— Моля ви.
Пейсу не помръдна. Старата Мену отвори очи и направи усилие да свали пуловера на Момо, но не успя да повдигне тялото на сина си и плувнала в пот, отново се отпусна до бъчвата. Отваряше и затваряше ужасно мъчително устата си като задушаваща се риба. Мейсоние ме погледна и се залови да откопчава ризата си, но така бавно, сякаш никога нямаше да стигне до края.
А аз паднах на земята седешком до ведрото, задъхан, но втренчил поглед в отчаяните очи на Мейсоние, решен да му помогна, стига да намеря сили. Като се подпирах на лакът, блъснах се в един от двата металически кашона с по шест преградки, с които Момо бе сновал от майка си до мен. Преброих шест бутилки. Но мисълта ми работеше така зле, че трябваше два пъти да ги преброя. Взех най-близката бутилка. Стори ми се много тежка. Повдигнах я с голямо усилие до устните си и пих, смаян, че съм нагълтал мръсната вода, когато около мен имаше толкова вино. Течността бе топла и стипчива. Погълнах почти половината от бутилката. Така обилно се потях, че веждите ми, които при това бяха гъсти, не успяваха да задържат потта. Тя течеше непрекъснато в очите ми и ми пречеше да виждам. Обаче почувствувах малко силица да приижда и тръгнах към Мейсоние не вече на четири крака, а пълзешком на лявата страна, като носех с дясната ръка наполовина изпразнената бутилка.
Забелязах, че плочите под мен са много горещи. Спрях се да си поема дъх с обляно от пот лице и тяло, като че ли излизах от баня. Отметнах глава назад и видях покритите с нарези сводове над главата ми. Зле ги виждах поради слабата светлина на свещите, но имах впечатление, че те блестят от горещина, сякаш бяха нажежени до бяло. И там, затъпял, без дъх, като гледах как потта ми непрекъснато се стича по горещите плочи, си помислих, че сме затворени в тази изба като пилета във фурна с подута и плувнала в разтопена мазнина кожа. Но и тогава, дори в оня момент, когато бях стигнал до една, общо взето, точна представа за положението, аз погледнах на тази мисъл като на образ и — до такава степен логичното ми мислене бе парализирано — не си представях и за секунда какво става навън. Напротив, ако имах сили да отворя двете врати на малкия сводест коридор, да се изкача по стълбата и да изляза, щях да го направя,
