Малвил

напълно убеден, че вън ще намеря ведрината, която бях оставил преди един час.

Стигнах до Мейсоние, подадох му бутилката, но видях, че не е в състояние да я поеме. Тогава натиках устието й между пресъхналите му и залепени устни. Отначало виното изтичаше навън, но щом устата му се овлажни, устните му стиснаха по-добре гърлото на бутилката и преглъщанията му станаха по-бързи. Изпитах голямо облекчение, като гледах бутилката да се изпразва, защото придържането й пред устата му бе за мен огромно усилие, и когато той свърши, едва имах сили да я сложа на земята. Тогава Мейсоние обърна глава към мен, без да говори, но с толкова жалък и така детски израз на благодарност, че в състоянието, в което се намирах, бях готов да се разплача. Същевременно обаче обстоятелството, че съм му помогнал, ми възвърна силите. Помогнах му да се съблече. Като свърши, поставих дрехите му под него и под мене като преграда от горещите плочи и опрял глава близо до него, в една бъчва, навярно съм изгубил съзнание за няколко мига, защото изведнаж се запитах къде съм и какво правя тук. Всичко пред мен бе тъмно и неясно, помислих, че потта ми пречи да виждам. С нечувано усилие прекарах ръка по очите си, но неяснотата продължи още няколко мига: нямах сили дори да акомодирам зрението си.

Когато зрението ми отново стана по-ясно, видях, че Колен и Тома се суетят около Пейсу — разсъбличаха го и го караха да пие, а като завъртях с мъка глава надясно, забелязах Момо и майка му един до друг съвсем голи, старата Мену със затворени очи, сгъната одве подобно на праисторическите скелети, откривани в надгробните могили. Запитах се как ли е намерила сили да се разсъблече и особено да съблече сина си, но веднага престанах да мисля за това, защото ми хрумна нещо, което изискваше всичките ми сили: да пропълзя към ведрото и цял да се потопя. Как съм стигнал, не зная, защото плочите пареха, но се виждам пред ведрото как се силя отчаяно да се изправя, опирам се с лявата си ръка до стената и начаса я отдръпвам, като че ли съм докоснал нажежена до червено метална плоча. И все пак трябва да съм успял, защото се оказвам седнал във водата, с вдигнати до брадата колене, които служат за опора на главата ми — само тя е останала вън от водата. Уверен съм, защото по-късно размислих, че това е било най- горещата баня в живота ми и все пак в оня момент изпитах изумително усещане на свежест. Спомням си също, че няколко пъти пих. Предполагам, че съм се унесъл, защото внезапно се събуждам от ужасно сепване, тъй като виждам, че вратата на избата се отваря и през нея минава човек.

Гледам го. Той прави две крачки навътре и се олюлява изправен. Гол е. Косите и веждите му са изчезнали, тялото му е алено и подуто, сякаш са го държали във вряла вода и — което ме ужасява и изпълва със страх — кърваво месо виси на парцали от гърдите, слабините и краката му. Въпреки това той стои не знам как изправен, гледа ме и макар лицето му да е направо една кървяща рана, по очите го познавам кой е: това е Жермен, работникът от Седемте бука.

Промълвям:

— Жермен!

Мигом, сякаш бе чакал само този въпрос, той се строполява, преобръща се и остава прострян по гръб, неподвижен, разкрачен, с разперени ръце. Същевременно от вратата, останала отворена, върху мен връхлита толкова жарък въздух, че решавам да изляза от ведрото и да я затворя и — нещо нечувано! — успявам да сторя това пълзешком или на четири крака — не зная, обаче с цялата си тежест наблягам по тежката дъбова врата, най-после тя се раздвижва и аз чувам с огромно облекчение щракването на резето.

Задъхвам се, пот струи от мен, плочите парят краката ми и аз се питам с неизразима мъка дали ще успея да се върна във ведрото. Отпуснал съм се отмалял на лакти и колене, с увиснала глава, на няколко метра само от Жермен, и нямам сила дори да отида до него. Но няма смисъл. Зная. Той е мъртъв. И там изведнаж, така както стоя и нямам сили дори да вдигна глава, с опалени от плочите лакти и колене, разбирам в миг на прозрение, че ние сме заобиколени от огнен океан, където всичко — хора, животни и растения — е изгоряло.

IV

Препрочитам написаното и в очите ми се набиват някои неща, които не бях забелязал, преди да направя това повествование. Запитвам се например как Жермен — агонизиращ, съблечен от огъня, останал дори без кожата си, клетият! — бе намерил сили да стигне чак до нас. Предполагам, че като е получил в Седемте бука някакво бързо съобщение от клиент и след като не е можел да се свърже с мен по телефона, понеже е знаел, че съм в избата, е тръгнал с мотоцикъла си и е бил изненадан, когато е влизал в Малвил, тоест на място, където е бил сравнително защитен чрез скалата от огнената завеса. При това предположение той навярно е бил, така да се каже, само близнат от крайчеца на гигантския огнен език, който се е разпространявал като светкавица от север към юг. Това, мисля, обяснява защо той не е бил изгорен като повечето от хората в Малжак, от които останаха само няколко почерпели кости под слой пепел.

Ако Жермен бе пристигнал няколко секунди по-рано в двора на главната кула, щеше може би да спаси живота си. Всъщност самият замък пострада малко, тъй като огромната скала, която се възвишава над него откъм север, бе застанала между пламъците и него.

И друго ми прави силно впечатление: от момента, в който влаковият грохот (този израз отново ми се вижда смешен) избухна в избата, последван от онази страхотна жар като от пещ, у моите другари, а и у мен самия настъпи нещо като парализа на крайниците, на словото и дори на мисълта. Говорехме много малко, движехме се още по-малко и най-изненадващото, както вече отбелязах, е, че никак не ми бе ясно какво е станало преди появата на Жермен. Дори и тогава мислите ми продължаваха да са смътни, така че не вадех никакви заключения от прекъсването на електрическия ток, от упоритото мълчание на радиостанциите, от нечовешкия грохот и от ужасяващото повишаване на температурата.

Едновременно със способността да разсъждавам, изгубих и представа за времето. И днес не мога да кажа колко минути бяха изтекли между мига, когато светлината изгасна, и момента, в който вратата се отвори при влизането на Жермен. Мисля, че това се дължи на обстоятелството, че във възприятията ми има много празноти, тъй като тази ми способност е действувала с прекъсвания и е била много намалена.

Загубих също така чувството за нравственост. Не веднага, защото най-напред се помъчих да помогна на Мейсоние. Но това бе — ако мога така да се изразя — последен проблясък. Не се сетих, че завземането на единственото ведро с вода, потапянето ми в него и така продължителното ми стоене във водата не бе нещо алтруистично. От друга страна, ако не бях постъпил така, щях ли да имам сили да припълзя по колене и ръце и да тласна вратата, която Жермен бе оставил отворена? По-късно забелязах, че никой от другарите ми не помръдна, макар очите им да бяха приковани в отвора със страдалческо изражение. Казах, че отмалял, отпуснал глава и припълзял почти на метър от Жермен, аз нямах сили да стигна до него. По-добре би било да кажа „смелост“, а не „сили“, защото след това успях да се върна във ведрото. Всъщност бях още под напора на ужаса, който бях изпитал, когато видях появата на подутото му и кървящо тяло с полуоткъснати парчета плът, виснали подобно на парцали от скъсана по време на някаква битка риза. Жермен бе едър и силен и може би защото аз се бях строполил ниско и отразената му по сводовете сянка бе неимоверно уголемена от свещите, но той ми се стори огромен и страшен, сякаш бе влязла самата Смърт, а не една от жертвите й. Освен това той бе изправен, а нашето омаломощение ни бе приравнило със земята. И още нещо: той се клатеше напред-назад, като ме гледаше втренчено със сините си пронизващи очи, и в това клатушкане на мен ми се стори, че чета някаква угроза, като че ли щеше да се строполи върху ми и да ме унищожи.

Достигнах ведрото, но за голяма моя изненада се отказах да вляза вътре, след като, потапяйки ръка, открих, че водата е много гореща. От това трябваше да заключа, че усещането ми е измамно и че то означаваше всъщност, че въздухът наоколо започва да изстива, но аз нито за миг не помислих за това, не се и сетих да погледна термометъра над водния кран. Само една мисъл ме владееше: да избягна допира с плочите. Изкачих се не без мъка на две допрени едно до друго бурета с вино. Настаних се на тях напреко, седнал на празното между двете дъги, като вдигнах от едната страна краката си, а от другата — тялото. Дървото почти ми даде усещане за прохлада и удобство, но то не трая дълго, много се измъчвах, макар мъките ми да идваха от друго. Вече се потях по-малко и не се задъхвах, обаче дланите, колената, кръстът и седалищните части, с една дума, всички части на тялото, които бяха имали допир с пода, ме боляха. Около себе си чувах кратки охкания и мигом помислих за другарите си с живо чувство на безпокойство до момента, в който усетих със срам, че охкам аз. Но за това по-късно си дадох сметка. Няма нищо по-субективно от