Малвил

Животните бяха много пострадали. Бяха полегнали на хълбок, отслабнали, дишаха трудно, но в края на краищата бяха живи — хладината и дълбочината на пещерата ги бяха запазили. Не можех да се доближа до Беламур, защото Момо се беше вече хвърлил на врата й, въргаляше се с нея в тора и нежно цвилеше. Но Амарант, отпуснала глава встрани, в сламата, я изправи, щом влязох в преградката й, и насочи ноздри към пръстите ми, за да ги подуши. Старата Мену дори и не помисли да се кара на Момо, че разваля дрехите си в тора, тя бе изцяло заета с Пренсес, оглеждаше я, опипваше я и жалеше („Ох, горкичката ми, ох, миличката ми.“) После се залови със свинята, но без много да я доближава, защото Аделаид бе зла.

Проверих автоматичните поилки. Водата бе топла, но те работеха.

— Оиамаемаемик! (Отивам да взема ечемик!) — заяви Момо и тръгна по стълбата към етажа, където държах сеното.

— Не! Не! — каза старата Мену. — Не ечемик! Трици с вода и вино за всички. Дръпни се оттам, будала такъв — викна тя на Момо, — че панталонът ти е целият във фъшкии и ще вониш повече от Аделаид!

Оставих Амарант и набрах смелост да изляза от Родилното и да отида да погледна в другите боксове. Преди да погледна, разбрах по миризмата и аз сложих кърпа на носа си: така силно ме задушаваше вонята. Всичките животни бяха мъртви — не изгорели, а задушени от горещината. Боксовете, прилепени до стената и защитени от нея, не бяха изгорели. Но големите плоски камъни, които ги покриваха, бяха сигурно достигнали до висока температура, защото гредите отдолу — стар дъб за възстановителен строеж, твърд като метал — бяха станали на повърхността като изгоряла захар.

Старата Мену се върна с две бутилки вино и като го смеси с вода и трици, направи каша, която разпредели по копанките. Влязох в бокса на все още полегналата Амарант и като напълних шепата си, поднесох я под носа й. Тя подуши кашата, духна отгоре й с ноздри и като повдигна устни с отвращение, изяде я с половин уста, без особено усърдие. Като свърши, напълних отново шепата си и отново й я подадох. Тя ядеше по малко, безкрайно бавно. В това виждах нещо като ирония, защото толкова бях гладен, че почти ми се доядоха триците, които тя презираше. С ушите си следях обидите и нежностите, изсипвани до мен от Момо на Беламур, за да го накара да се храни, и насърченията — в миньорен тон, — с които старата Мену отрупваше Пренсес. Мену бе просто бутнала копанката под носа на свинята и съдейки по издаваните шумове, единствена тя бе отдала нужното уважение на нейното ядене.

— Върви ли, Мену? — запитах с по-висок глас.

— Не върви, а ти?

— Също не. А ти, Момо?

— Аеупача! (Тя е глупачка!) — отвърна разгневено Момо.

— Защото не можеш да им обясниш — поде старата Мену. — Говоренето и акълът все пак са много полезно нещо. Вземи Пренсес. Гладна е, но е толкова отслабнала, че дори не съзнава, че е гладна.

Клекнал на пети и почти схванат, аз все чаках Амарант да свърши да зобе храната от втората шепа. В същото време усетих с почуда, че нежно я ругая. Давах си отлично сметка: от тези животни зависеше дали ще живеем. Дори и конете, без които оранта нямаше да бъде възможна сега, когато изворите на бензин и газьол бяха пресъхнали.

Амарант бе в такова състояние, че нищо не приемаше. Тя бе положила изнурено муцуната си на земята в стойка на отрицание, която не ми казваше нищо добро. Улових я за кичура между двете уши и я насилих да вдигне глава, като й подадох кашата в шепата си. Без да я поеме, тя ме гледаше блуждаещо с големите си тъжни и кротки очи, сякаш да ми каже: „Ами че остави ме де, за какво ме мъчиш?“ Неспособна да стои на едно място, старата Мену ситнеше насам-натам с наперената си и отсечена походка, отиваше да нагледа свинята, връщаше се при Пренсес и непрекъснато си говореше — за себе си и за мен:

— Гледай я тая грамадна мръсница Аделаид, вече си е изяла кашата и сега ще й дам и храна. Тия животни са хитри. Като си помисля колко крави съм изгубила и колко едва не съм изпуснала при отелване! А ти и твоите коне — как няма една стиска прясна люцерна или листа от тис! Туй конете си умират от стомаха, а кравите — от задника. Ама я се опитай да накараш тая свиня да пукне! Само по броя на цицките й виждаш колко е силна. Каквато е яшна — същи паметник! Изтърсва ти малките си на дузина, без дори никого да главоболи. Шестнадесет ми направи веднаж тя, шестнадесет!

Бях много неспокоен за Амарант, но като слушах как старата Мену — така свързана с ежедневието и толкова свободна с вещите и животните — разговаря, сякаш нищо не се бе случило, самочувствието ми силно се подобряваше. Момо бе имал повече успех от мене с Беламур, знаех, че е така, защото ласките и цвиленията бяха заместили гнева и заплахите.

Старата Мену подаде глава през вратата на бокса.

— Върви ли, Еманюел?

— Не, никак.

Тя погледна Амарант.

— Ще й дам вода, смесена с вино и захар. Заеми се с Пренсес.

Минах в бокса на Пренсес. Чичо ми ми бе предал предразсъдъка си спрямо кравите, но все пак дебелата и добра Пренсес с четвъртитата си муцуна ме трогна. Тя бе там, търпелива и майчински добра, легнала на хълбок, разкрила огромния си корем и вимето си, което щеше да ни храни. Само като я гледах, както бях отслабнал, с разтреперани крака и с празен и разяждан от глад стомах — тя предизвикваше у мен ужасна жажда за мляко. Но не забравях, че тя още не се бе отелила и потисках това мъчително желание. Във възбуденото ми от глад съзнание и поради замаяната ми от време на време глава аз се виждах — като хранените от вълчицата Ромулус и Рем — как лежа под Пренсес и суча сладостно, стиснал с устни огромната издута цицка, от която незабавно щяха да бликнат в гърлото ми вълни топло мляко.

Бях потънал в тези блянове, когато старата Мену се върна от малката крепост при входа с кило захар в ръце, която се познаваше по кафявия амбалаж. А, разбира се, за животните тя не се скъпеше! Станах и като омагьосан отидох при нея. Гледах втренчено с пълна със слюнка уста хубавите късове бяла блестяща захар, които тя вземаше със слабата си черна ръка, за да ги хвърли в кофата с вода. Тя ме забеляза:

— Горкичкият ми Еманюел, ти си гладен!

— Да, доста гладен.

— Само че не мога нищо да ти дам, преди да се завърнат другите.

— Ами че аз нищо не съм ти искал — отвърнах с гордост, която прозвуча неискрено, но тя не й обърна внимание, защото ми даде три бучки захар, които аз приех.

Толкова даде и на Момо и той ги натика наведнаж в голямата си уста. А аз се постарах да счупя всяка бучка захар по средата, за да имам за по-дълго време. Забелязах, че Мену не си взе нищо.

— Ами ти, Мену?

— О, аз — отвърна тя, — аз съм дребна, не се нуждая като вас.

Подсладената топла вода, смесена с вино, хареса на Амарант, тя жадно я изпи, а след това прие и триците. Изпитах непознато удоволствие, като я видях да изяжда храната от шепите, които й подавах една подир друга. В оня момент — спомням си — ми дойде наум, че не обръщаме особено внимание на животните — дори и на село, където все пак те са много обичани, — сякаш е съвсем естествено те да съществуват, за да ни служат, да ни пренасят и да ни хранят. Гледах Амарант и черния крайчец на блестящите й зеници и все още поизплашеното бяло на очите й и си мислех: признателността ни не е достатъчна, не им благодарим достатъчно!

Изправих се. Погледнах часовника си. Бяха изминали три часа от идването ни тук. Излязох, олюлявайки се, от бокса и си спомних, че се бях нарочил да погреба Жермен преди завръщането на другите. Старата Мену и Момо се присъединиха към мен.

— Мисля, че всичко е наред — каза старата Мену.

За нищо на света тя не би казала, че животните са спасени. Би се побояла да не изкуси бога или дявола, все едно каква бе силата, която сега дебнеше словата на людете, за да ги накаже, щом те изразят твърде големи надежди.

V

Те се върнаха в един часа следобед с хлътнали и блуждаещи очи, целите в пепел, с изчернени лица и ръце. Пейсу беше гол до кръста. От ризата си бе направил вързоп, в който носеше костите или остатъци от