В гласа му, в гласа на Мейсоние, а навярно и в моя, вземаше връх не скръбта, а някакво мрачно учудване. И онова, което изпитвах освен изумлението, бе някакво размекнато изтръпване. Мисълта ми бе смътна, безкрайно бавна. Не успявах да свързвам нещата. Необходими ми бяха няколко секунди, за да разбера какво иска да каже Тома.
— Знаеш подземния паркинг на Шан-з-Елизе? — продължи той със същия слаб, но ясен глас.
— Да.
— Нищожна вероятност — каза Тома. — Хората, които са били в паркинга или в метрото, да, много ми се иска те да са се спасили. В оня момент. Но после?
— Какво „после“?
— После — уловени като плъхове. Тичащи от единия изход до другия, а те — затрупани под развалини.
— Може би не всички — казах аз.
Ново мълчание и колкото то продължаваше, толкова повече извикваше у мен странното впечатление, че усилва мрака, в който бяхме потънали. След миг аз все пак осъзнах, че преценявайки възможностите за шепа парижани да оцелеят, Тома мисли за семейството си. Повторих:
— Може би не всички.
— Да предположим — отговори той. — Но това само отлага развръзката. На село вие живеете на самоиздръжка. Имате всичко: колбаси, житни произведения, изобилие от консерви, конфитюри, мед, бъчвички с оливия и дори сол за соленето на сеното. А в Париж?
— В Париж са големите магазини с хранителни стоки.
— Смазани или изгорели — отвърна Тома неочаквано рязко, сякаш е взел решение да се откаже от всякаква надежда.
Замълчах. Да, той бе прав. Смазани, изгорели или оплячкосани. Оплячкосани от глутница оцелели хора, които се избиват взаимно. И изведнаж в ума ми застана заедно с внезапно прозрение ужасът от разрушенията в големите градски центрове. Тонове срутен бетон. Километри разрушени жилища. Хаос, където не можеш вече нищо да различиш, нито една улица дори. Движение, станало невъзможно поради грамадите развалини. Пустош, тишина, смрад на изгоряло. А под сриналите се сгради — милиони трупове.
Добре познавах паркинга на Шан-з-Елизе. Там бях паркирал колата си миналото лято, когато заведох Биржита за два дни в Париж. Обстановка сама по себе си доста страшна. Представях си го сега без осветление и останалите живи, тичащи отчаяно от един подземен етаж в друг до затрупаните до един изходи.
Тогава — не зная как, навярно от изтощение — съм заспал; имах ужасни кошмари: подземният паркинг на Шан-з-Елизе се смесваше с метрото, метрото — с каналната мрежа и групата оцелели хора — с плъхове. И аз бях един от тези плъхове, но същевременно се раздвоявах и наблюдавах с ужас.
Момо ни събуди на заранта с тропане по вратите. За закуска старата Мену ни бе приготвила изненада. На дългата манастирска маса тя бе сложила пъстра, тук-таме закърпена битова покривка (най- употребяваната от дванадесетте покривки, които леля ми държеше сгънати в скрина си, а старата Мену пазеше ревниво за мен, сякаш щях да живея двеста години) и на нея — вино, чаши, по филийка пушено в чиниите — знак, че пестеливостта бе понамаляла, откакто старата Мену знаеше, че Аделаид ще живее и ще има малки — и до чиниите голямо парче домашен хляб, намазано с мас, тъй като все пак по-добре да се изяде хлябът, вместо „да се остави да се похаби“. Хлябът бе от три дни, твърд. Масло нямаше. То се бе стопило в изгасналия хладилник.
Когато всички се събрахме, аз седнах, като оставих всеки да си избере място. Тома седна от дясната ми страна, Пейсу — отляво. Срещу мен — Мейсоние. От дясната му страна — Колен, от лявата — Момо и до Момо, на края на масата — старата Мену. Не знам дали навикът започва с първата човешка дейност, но впоследствие този ред не се промени никога, най-малкото дотогава, докогато бяхме само седем в Малвил.
Изпитвах чувство на недействителност, че ядях тази закуска, която не се различаваше много от закуските, давани всяка сутрин от Мену на Будно̀, че ям с нож и вилица, седнал на стол пред маса с чиста покривка, без нищо, което да напомня в голямата зала на жилището за събитието, което току-що бяхме преживели — нищо освен струите стопено олово по малките цветни стъкла на прозорците и дебелият сив пласт прах и пепел по гредите на тавана. Но старата Мену бе вече помислила и да измете, и да измие покрития с плочи под, и да изтърка старателно лъскавата орехова мебел, сякаш в дръзновението си да живее и да поднови ежедневието си тя бе пожелала да изтрие дори спомена за случилото се.
Обаче тя все пак не бе могла да заличи изражението, белязало лицата на другарите ми. Те и тримата ядяха, без да поглеждат към никого, без да говорят и почти без да мърдат, като че ли погледи и движения биха могли да нарушат вцепенението, благодарение на което болката продължаваше да е под упойка. Предвиждах, че събуждането ще бъде страшно и ще предизвика — у Пейсу сигурно — нови кризи на отчаяние. След разговора ми с Тома и последвалите кошмари бях размислял през цялата нощ и бях стигнал до заключението, че единственият начин да се предотврати ударът, който ги очакваше, бе да ги впрегна веднага в работа, и себе си заедно с тях. Изчаках да свършат да ядат и казах:
— Слушайте, момчета, ще ми се да ми помогнете и ме посъветвате.
Те вдигнаха глава. Колко бе морен погледът им! И все пак добре виждах, че вече реагират на обръщението ми. Казах „момчета“, както не бях ги наричал от времето на
Продължих:
— Първа задача: в първата крепостна стена има двадесет и едно умрели животни: единадесет коня, шест крави и четири прасета. Не казвам нищо за вонята, не я усещам само аз, но очевидно не може да се живее при тези условия. В края на краищата и ние ще пукнем. Тогава ето какво — продължих аз. — Първа и най-спешна задача: какво да направим, за да се отървем от тези тонове трупове? (Наблегнах на думата „тонове“.) За щастие тракторът ми, който бях гарирал в
Те се оживиха. Пейсу предложи да изтеглим „горките животни“ до бунището при Малжак и да ги оставим там. Колен обаче обърна внимание на това, че в нашия край ветровете, които духат главно откъм запад, ще донасят без отдих трупна воня. Мейсоние предложи да се издигне клада наравно с пътя, понеже бунището е от долната му страна. Аз обаче не бях съгласен да се прави аутодафе с двадесет и едно животни. Щяха да ни трябват огромно количество дърва. А ние щяхме да имаме наложителна нужда през следващата зима от дърва за готвене и отопление. И сигурно това щеше да бъде една от нашите най-тежки задачи — да режем и да обираме тук и там, често доста далеч, полуизгорели дънери и клони и да ги пренасяме.
Пръв Колен се сети за пясъчната кариера при Ле Рюн. Тя бе наблизо. Пътят до нея бе по нанадолнище, което облекчаваше влаченето. А като положим животните във вдлъбнатината на кариерата, бихме могли да хвърлим от надвисналата над нея скала доста лопати пясък и да ги покрием с него.
Някой — не знам вече кой — възрази против продължителността на засипването. Тома се обърна към мен.
— Беше ми казал, че за да изкопаете рова за електрическия кабел в Малвил, вие двамата с Жермен сте употребили в скалистите места патрони с динамит.
— Така е.
— Имаш ли още от тях?
— Около дузина.
— Не ми трябват толкова — каза Тома. — Не е нужно да се работи с лопати. Нагърбвам се да смъкна насипа върху животните.
Спогледахме се. Въпросът теоретически бе разрешен, но всеки си даваше сметка, че изпълнението щеше да бъде нещо отвратително.
Не исках да останат с мисълта за толкова неприятна перспектива.
