Малвил

— Ще трябва да вземем решение също, и то незабавно, за нивите. Ето как аз виждам въпроса: трябва ли да рискуваме сега да засеем повторно? Тук имам в достатъчно количество ечемик, също и сено. Накратко, имам с какво да изчакам до нова реколта за около двадесет животни. Така, но реколтата от 1977 година, нали разбирате… От друга страна обаче, тъй като ми остават само три животни, имам с какво да издържа за сено и ечемик чак до 1978 година. За свинята също имам каквото е нужно, дори в повече. Въпросът се отнася по-скоро до нас.

Продължих:

— Проблемът за хляба ни. Нямам жито, само малко зърно за семе.

Във въздуха се почувствува внезапно напрежение и лицата станаха сериозни. Силният страх да не останат без хляб нахлу в стомасите им от давни времена. Защото такава липса те самите никога не бяха познали, както и родителите им, дори и през войната. Чичо ми често ми беше разправял, че в нашия край през 1940 година се били върнали към старите пещи за хляб и че тайно паднало богато печене напук на Виши и на купоните му. „Трудни времена, да — казваше старата Мену, — баща ми доста говореше за тях в къщи. Но виждаш ли, Еманюел, никога не съм го чула да казва, че нямало хляб.“

Доказателство, че словесните предания за някогашните гладни години са изчезнали, но не и памтивековният страх в подсъзнанието на селянина.

— Съгласен съм с теб за реколтата от тази година — заяви Пейсу. — Вчера на връщане от Малжак порових малко с една пръчка в нивата, която бях засял с жито (това, че бе имал такъв рефлекс след всичко преживяно, ми се видя добър знак). И не намерих нищо — допълни той, разпервайки и двете си ръце на масата. — Нищичко. Земята като че ли е опечена. Ще речеш — прах.

— Колко имаш от зърното за посев? — запита ме Колен.

— Колкото да засея два хектара.

— А, все пак! — каза Мейсоние.

Старата Мену стоеше права, малко по-назад, за да остави мъжете да говорят, но бе цялата слух, с тревога в очите и с вдадено напред лице. Далеч от мисълта да разтребва масата, което би я отдалечило от нас. И тъй като Момо правеше „ту-ту-у-у!“, като влачеше около масата големите си крака, тя му препречи пътя с един плесник и го изпрати да се цупи в един ъгъл.

— Според мене — каза Мейсоние — нищо не рискуваш, ако разореш сега и засееш половин хектар.

— „Нищо не рискуваш“ ли? — намеси се буйно големият Пейсу с укоризнен поглед към Мейсоние. — Нищо не рискуваш, ако изгубиш зърно за половин хектар. И ти смяташ това за нищо, а, дърводелецо? (Този начин да се наименуват хората според занаята им бе присъщ на Клуба; той съдържаше колкото обич, толкова и ирония.) Аз пък ти казвам, че земята, както е сега, не е способна да изкара и едно-единствено глухарче за цялото лято. Дори и да го поливаш.

Той удари по масата с опакото на ръката си и като я протегна, сграбчи чашата си в шепа и за да подчертае думите си, я изпразни на един дъх. Погледнах го с облекчение: в спора намерих отново моя Пейсу.

— Съгласен съм с Пейсу — каза Колен. — Като изгорим плевелите на една ливада по Великден, тя си остава кьосава цялото лято. За да поникне отново, трябва да чакаш до другата пролет. А какво е една запалена купчина плевели в сравнение с това, което претърпя земята?

— Все пак — възрази Мейсоние, — ако копаеш издълбоко и преобръщаш пръстта, няма причина земята да не роди.

Слушах ги и ги разглеждах. Убеди ме не разсъждението на Мейсоние, а едно друго съображение. Не можех да им върна семействата; можех обаче да им предложа поне трудова дейност и някаква цел. Иначе след зариването на конете те щяха да се съсипят от мъка в бездействие.

— Слушайте — рекох. — По принцип май бих се съгласил с това, което казаха Пейсу и Колен. Но все пак можем да опитаме — за експеримент. (Млъкнах за малко, за да дам възможност на този научен термин да си издълбае място.) И без това да ни погълне много зърно.

— И аз това казвам — потвърди Мейсоние.

Продължих:

— Имам едно малко парче земя при реката, не повече от пет хиляди метра, отвъд ръкава, който е най- близо до скалата, но чичо ми много добре го е дренажирал, та е чисто. През миналата есен го наторих много хубаво и здравата го преорах, та торът да проникне надълбоко. Там бихме могли все пак да опитаме да го преорем, да посадим жито. Пет хиляди метра — това няма да погълне много зърно. Ще можем, дори ако пролетта е много суха, да поливаме по принципа на гравитацията, защото Ле Рюн е до нивата.

— И друго нещо — продължих, — не вярвам да ни остане достатъчно гориво за оранта след заравянето на животните. Ще трябва да помислим за направата на рало (погледнах Мейсоние и Колен), както и да научим Амарант да го тегли (погледнах към Пейсу, защото по-рано той имаше кон за плевене на лозето си).

— Любопитно би ми било да видя резултатите за твоето парче земя — забеляза Пейсу с израз на предпазлива отстъпчивост. — Щом можеш да си позволиш да похабиш малко от зърното…

Погледнах го.

— Не казвай „твоето“, Пейсу, кажи „нашето“.

— Все пак — отвърна Пейсу — Малвил е твой.

— Ама не — казах аз, като разтърсих глава. — Всичко това е вече минало. Предположи, че утре умра от някаква болест или при злополука, какво ще стане? Има ли нотариус? Право на наследство? Наследник? Малвил принадлежи на хората, които се трудят в него, толкова.

— И аз съм на това мнение — каза Мейсоние, доволен, че този път моите изявления отговарят на неговите принципи.

— Все пак — възрази недоверчиво Пейсу.

Колен не каза нищо, но ме погледна с някаква сянка от някогашната си усмивка. Той като че ли искаше да каже: „Добре, добре, но какво променя всичко това?“

— Значи, разбрано? — казах аз. — Щом заровим животните, сковаваме ралото и отиваме да сеем при Ле Рюн?

Чу се одобрителен шепот, аз станах и старата Мену се залови да разтребва неодобрително масата. С думите, че Малвил принадлежи на всички, бях довел и нея до общото равнище и я бях лишил от властта и името на единствена стопанка след мен. През следващите дни обаче тя реши, че колективизирането на Малвил е могло да бъде от моя страна само учтив начин на изразяване, за да не се чувствуват гостите притеснени, и тогава се разведри.

Не искам да разказвам за заравянето на животните, то бе страшно мъчително. Най-тежко бе може би изваждането на конете от боксовете, защото те се бяха подули, не можеха да минат през вратите и се наложи да се сринат стените.

Трябваше също така да помислим и за облеклото, защото Колен, Мейсоние и Пейсу имаха само работните дрехи, с които бяха облечени, когато дойдоха да ме видят в деня на събитието. Благодарение на запазените от чичо ми дрехи успях да стъкмя някакъв гардероб на Мейсоние. Колен обаче ми създаде грижи. Трябваше да убедя старата Мену да му предостави дрехите на мъжа си, които тя пазеше в нафталин от две десетилетия, без да може да се надява, че те ще се износят от Момо, който бе много по-едър. Което все пак не било никакво основание да ги подарява! Ама не! Дори и на Колен! Трябваше да се нахвърлим всички отгоре й, да й крещим и да я заплашваме, че ще й ги вземем насила — тия половинвековни дрехи, — та тя най-после да отстъпи. Но пък отстъпи не наполовина. Защото ги приспособи всичките за неговия — на Колен — ръст, който бе с още пет сантиметра по-нисък от мъжа й. Това я трогна.

— Нали трябва да има съответствие между дребния мъж и дребната жена — каза ми тя. — Както ме гледаш, Еманюел, никога не съм била повече от метър и четиридесет и пет, и то ако съм съвсем изправена.

Колкото до Пейсу — нямаше надежда. Той бе с половин глава по-висок от Мейсоние и мен и бе страшно широкоплещест, което му пречеше да облече сакото ми. Той изпита не малко мъка — горкичкият ни великан — при мисълта, че някой ден ще трябва да тръгне гол. За щастие и него го оправихме, по-нататък ще кажа как.

Старата Мену мърмореше от сутрин до вечер заради всичките удобства, които нямахме вече. Десет пъти