Малвил

Когато най-сетне бичето дойде в свят засега без ливади, без да насилва особено въображението си, Мену го нарече Пренс.

Доброто възстановяване на майката и полът на рожбата й позаличиха страховете ни и настъпи някакъв прилив на оптимизъм, за нещастие убит още в зародиш няколко дена по-късно, когато Беламур роди без произшествия една кобилка.

Беламур бе на четиринадесет години, Амарант — на три. А Малис — така я нарече Момо, може би защото ни бе разочаровала, бе на един ден. Три кобили на различна възраст и различни по белези, но осъдени и трите да умрат без поколение.

Вечерта в жилището премина в тъжно бдение.

Веднага след заравянето на добитъка, което погълна и последната капка газьол, реших да употребя резервите от бензин (освен един петлитров бидон, който запазих за всеки случай) за машината за изкореняване на дънери. И докато Мейсоние и Колен правеха рало за животински впряг, като използуваха тракцията от трактора ми, аз заедно с Пейсу и Тома започнах да подготвям запасите от дърва за зимата, като гледах да не засягам дънери, дори и изпочупени, където можеше да се открие наличие на сокове.

Амарант се оказа така послушна за впрягане, както и за езда; доста бързо тя се съгласи да я сложат в стръките, които Мейсоние бе поставил на влекача ми, преди да се залови с направата на ралото. Почернелите дървета, струпани на големи купчини тук-там, доста далеч от Малвил, бяха превозени до замъка и стоварени в един от боксовете на първата крепост. Тези дървета, които изгарят така бързо, на природата й е нужно безкрайно много време, за да ги създаде, но ние имахме голямо преимущество — бяхме единствените консуматори и разполагахме с огромна площ. Във всеки случай и от благоразумие, и за да не останем без работа, но аз не поисках да спрем, преди да сме напълнили целия бокс, че и съседния, което, смятах, щеше да ни осигури топливо за две зими при условие, че се пали само на едно място и че там ще се готви.

От деня на събитието над главите ни тегнеше тъмносиво, еднообразно небе. Бе студено. Слънцето не се бе показало. Нямаше и дъжд. Покритата с пепел земя бе заприличала вследствие на сушата на пепелище и при най-малкия полъх на вятъра се вдигаха възчерни облаци, които затъмняваха още повече хоризонта. В Малвил, защитени от външния свят от вековните му стени, свити един до друг около масата, ние все още чувствувахме малко живот. Но излезехме ли вън от стените, за да съберем дърва — отчайваща пустош. Въгленоподобният пейзаж, скелетите на почернелите дървета, оловният връшник над нас, замлъкналите унищожени поля — всичко ни потискаше. Забелязах, че говорим малко и тихо като в гробища. Прояснеше ли се сивият мрак, ние се надявахме да видим слънцето, но сивотата отново потъмняваше, като ни обгръщаше от сутрин до вечер в някакъв мътен сумрак.

Тома смяташе, че частиците от атомните експлозии, които са обхванали стратосферата в несметни количества, поглъщат слънчевите лъчи. Според него не трябвало да искаме да завали, преди да измине дълго време. Защото, ако са избухнали „нечисти бомби“ — дори и на далечни разстояния от Франция, — водата би могла да въвлече вътре в почвата радиоактивни елементи. Всеки път, когато се отдалечавахме от Малвил, той настояваше да вземем в каруцата мушами, ръкавици, ботуши и шапки, макар че подчертаваше колко са недостатъчни тези защитни средства.

Вечерно време в жилището студът бе толкова остър за сезона, че след вечерята поддържахме слаб огън и насядали в кръг около едното от двете внушителни огнища на залата, оставахме за малко на разговор, „за да не си лягаме като животните“, казваше старата Мену.

Участвувах в разговора, но понякога четях, седнал на ниско столче, опрял гръб в рамката на камината и навел книгата встрани, за да я осветява пламъкът. Старата Мену се настаняваше на пейчицата и когато пламъкът много намалееше, сръчкваше цепениците или пък мушваше под тях някоя съчка от купчината под пейката.

В посмъртното си писмо, което знаех наизуст, чичо ми бе препоръчал да чета Библията, като бе прибавил: „Не трябва да се спираш на описанието на нравите, важна е мъдростта.“ Бях обаче толкова зает с Малвил и грижите около скотовъдството, че от смъртта му не бях „отделил време“ да го сторя. А сега бях по-обременен от преди, но времето — странно нещо! — се бе променило, то бе станало по-гъвкаво, можех да го „отделям“, когато искам.

Вечерта, когато Беламур роди Малис — не смея да мисля, че името имаше влияние, но, макар и произлязла от толкова кротка майка, на света не е имало толкова опърничава кобила — седенкуването ни потъна, както казах, в тъга. Отначало, по време на вечерята — мълчание с нож да го режеш. После, след като наредихме столовете за след вечеря и старата Мену и Момо седнаха един срещу друг, а аз зачетох, опрян с гръб в рамката на камината, мълчанието продължи толкова, че бяхме почти признателни на Колен, който забеляза, че след двадесет и пет години няма да има нито един кон.

— След двадесет и пет години — каза Пейсу, — ама че прекаляваш! Аз сам съм виждал у Жиро — не оня Жиро от „Ла Волпиниер“, у другия от „Кюсак“ — един скопен кон, който бе в двадесет и осмата си година, малко сляп, вярно, и ревматичен, та целият скърцаше, като ходеше, ама все още работеше на лозето на Жиро.

— Добре де, да сложим тридесет години — каза Колен, — няма да спорим за пет години. След тридесет години Малис ще е умряла. Също и Амарант. А горката Беламур — много вода ще е изтекла от нейната смърт.

— Я мълчи! — рече старата Мену на седналия или по-скоро полулегналия на скамейката срещу нея Момо, който се бе разплакал при думите за бъдещата кончина на Беламур. — Не говорим за утре, ами за след тридесет години, а след тридесет години къде ще бъдеш ти самият, пъзльо?

— Все пак — намеси се Мейсоние. — Момо е четиридесет и девет годишен. След тридесет години ще бъде на седемдесет и девет години. Няма да е толкова стар.

— Аз ще ти отговоря — каза старата Мену. — Моята майка почина на деветдесет и седем години, но аз се надявам, че няма да стана толкова стара, особено сега както сме без лекар, при най-малкия грип и си отиваш.

— Не е доказано — възрази Пейсу. — Дори и по времето, когато на село не са виждали често медицината, имаше хора, които достигаха до дълбока старост. Например дядо ми.

— Хубаво де, да кажем петдесет години — каза Колен с нотка на раздразнение в гласа. — След петдесет години всички, както ни виждаш, ще сме си отишли, освен може би Тома, който ще бъде седемдесет и пет годишен. Е добре, момчето ми — обърна се той към Тома, — ти здравата ще се веселиш, като останеш сам-самичък в Малвил.

Настана толкова тежко мълчание, че вдигнах глава от книгата, от която всъщност тази вечер не можех да прочета нито ред, толкова много бе засегната бодростта ми след раждането на Малис. Не виждах Мену, защото тя бе седнала зад мен, и едва виждах Момо, търколен насреща ми, защото пламъците и пушекът го скриваха. Можех обаче да разглеждам четиримата мъже срещу мен, и то на воля и без да ги притеснявам, тъй като бях с гръб към огъня, който огряваше и осветяваше само дясната ми страна, а лявата бе ледена дотолкова, че по някое време се преместих със столчето си и книгата от другата страна на огнището, за да си стопля и другата половина.

Както обикновено Тома бе безстрастен. По добрата кръгла муцуна на Пейсу с неговата широка уста, дебел нос, големи, малко изпъкнали очи и толкова ниско чело, че началото на косите му сякаш едва успяваше да не се съедини с веждите му, отчаянието се четеше като в отворена книга. Обаче горчивината на малкия Колен бе като че ли още по-обезпокояваща. Защото, без да премахне ладиевидната му усмивка, тя й бе отнела всякаква веселост. Мейсоние приличаше на стара снимка, потъмняла в някое чекмедже. Обаче лицето му бе все така като острие на нож с двете сиви силно приближени очи, тясно и високо чело, късо остригани коси. Но пламъка го нямаше.

— Не е сигурно — каза Пейсу, като се обърна към Колен. — Не е сигурно, че Тома, макар да е най- младият, ще остане последен. Ако бе така, в гробищата на Малжак щеше да има само старци, а ти добре знаеш, че не е така. Казвам го не за да обидя Тома — добави той със селската си учтивост, при което леко се наклони към него.

— Във всеки случай за мен, ако остана сам, няма проблеми — кулата и — скок! — каза Тома с равен глас.

Ядоса ме, че каза това при потиснатото състояние, в което бяха всички.

— Е добре, виждаш ли, синко — намеси се старата Мену, — аз пък няма да кажа същото. Ако ми се