— Щом като четеш Библията на ум, защо да не я четеш на глас — каза той с безразличие.
Това бе двусмислен отговор, но аз се задоволих с него. Мислех освен това, че четенето изобщо би помогнало на другарите ми. Денем те бяха заети, но вечерта бе лош момент, липсваше им топлотата на семейството. Имаше едва поносими мълчания и по време на такива мълчания аз можех почти да видя как техните мисли кръжаха безспирно в опустошеното им съществуване. А при това животът на първобитните племена от Библията имаше някаква прилика с нашия живот — такъв, какъвто бе станал сега. Бях сигурен, че той ще ги заинтересува. Надявах се също те да почерпят сила от волята за живот, показана от евреите.
Преместих се с книгата и столчето до рамката на камината, за да стопля лявата си страна. Старата Мену хвърли съчки в огъня, за да засили светлината, аз отворих Библията на първата страница и зачетох Битието.
Докато четях, обхвана ме вълнение, примесено с ирония. Нямаше съмнение, това бе една великолепна поема. Тя възпяваше сътворението на света, а аз я четях в един разрушен свят на люде, които бяха загубили всичко.
Бележка на Тома
Докато отделни подробности са още пресни в съзнанието на читателя, бих искал да отбележа два невѐрни момента в повествованието на Еманюел.
1. Мисля, че в избата Еманюел изгуби няколко пъти съзнание, тъй като бях непрекъснато до него, но повечето време той не ме виждаше и не ми отговаряше, като го заприказвах. Във всеки случай твърдя, че не съм го виждал нито за миг във ведрото за миене на бутилките. И никой друг не го е виждал. Навярно Еманюел си е представял подобно положение в унеса си, включително и угризенията, последвали от „егоизма“ му.
2. Вратата на зимника след „ужасяващата“ поява на Жермен не я затвори Еманюел, а Мейсоние. В състоянието на полусъзнание, в което се е намирал, Еманюел се е взел за Мейсоние, чиито движения — странно нещо — той описва съвсем точно, сякаш са негови: именно начина, по който Мейсоние се е влачил с ръце и крака чак до вратата, но без да се доближи до тялото на Жермен.
Бих искал да добавя и една „бележка“.
Макар и атеист, аз не съм антиклерикалист, а че бях въздържан, когато Еманюел се залови да чете Библията след вечеря, то е, защото считам, че тази церемония (може би това не е точната дума, но друга не намирам) ми се стори тогава прекалено в духа на нещо, което вече бе налице, а именно почти религиозният характер на влиянието, упражнявано от Еманюел върху другарите му. Още повече, че Еманюел чете текста със своя хубав, дълбок глас, тръпнещ от вълнение. Съгласен съм, че Еманюел е човек с блестящо въображение и че развълнуваността му е преди всичко литературна. Но точно това намирам за опасно: смесването.
Да се каже — както прави Еманюел, — че „Битието е великолепна поема“, означава да се забравя твърде много, че то гъмжи от ненаучни заблуди.
VI
Първите седмици след
Докато Колен и Мейсоние дотъкмяват едно рало, в което можем да впрегнем Амарант, ние тримата — аз, Тома и Пейсу — се впрягаме в едно не толкова спешно задължение, но за по-дълъг срок също така полезно: събиране, преброяване и класиране в един склад на всички металически предмети, включително и на онези, които на пръв поглед можеха да изглеждат маловажни, но поради обстоятелството, че няма вече как да бъдат произвеждани, ставаха занапред безценни.
Трябваше да се започне, разбира се, със сечивата от чифлика и с дреболиите. За тях не съм бил винаги много грижлив, защото дотогава беше толкова лесно на мястото на изоставените да ръждясват в тревата или загубени клещи да се вземат други. Занапред — в това се налагаше вече да се убедим — такава немарливост бе почти престъпление.
Обзаведох склада в приземния етаж на главната кула; в рафтове, които бях направил, за да сложа ябълките от унищожената сега овощна градина. Сложих най-ценните инструменти в затворени кутии и единодушно и със съгласието на Тома го поставихме за магазинер. Което означаваше, че занапред никакъв инструмент нямаше да бъде взет без писмен знак от страна на заемащия го, и то в момента.
Като свърших тази работа, спомних си, че в един от незаетите боксове в първата крепостна стена бях наредил по време на реставрирането на Малвил стари дъски, целите в гвоздеи, които предназначавах за бързо горене зиме в камините. Невероятен замисъл! Сега с тези разхищения беше свършено, и то напълно. Вече нищо не биваше да се хвърля: нито една хартийка, нито една опаковка, празна консервена кутия, пластмасова бутилка, парче канап или въже, изкривен или ръждясал гвоздей. Местата за хвърляне на отпадъци ставаха вече излишни.
Извадихме от бокса старите кестенови летви. Измъкнахме с чук и клещи гвоздеите, като гледахме да не им повредим главичките. След като ги изправихме един по един на плосък камък, подредихме ги по големина в една кутия с преградки в склада. За да пестим бензина на машината за рязане на дърва, отрязахме с трион изгнилите или повредени части (единствени предназначени сега за отопление), почистихме дъските и от двете страни от мазилката или от цимента, с които бяха покрити, и ги наредихме в бокса по големина, като ги подпряхме здраво с камъни в хоризонтално положение, за да не се изметнат зимно време.
С оглед посещенията на туристи бях се снабдил с огромни свещи. От тях ми оставаха две дузини в пакети, плюс четири почти цели в свещниците в зимника и две полуизгорели.
Решихме да ги използуваме много пестеливо и тъй като имах още две бурета зехтин, Колен направи кандила от кръгли консервени кутии. Той притисна ръба от едната страна, така че да стане улей, където постави фитила — обикновена връв, взета от конопено въже, — и с помощта на поялника ми постави на обратната страна малки металически дръжки, изрязани от капака на кутията. Той приготви кандила за колкото стаи имаше в момента в Малвил, тоест — четири. Свършеше ли седенкуването ни след вечеря, всеки запалваше кандилото си със запалена съчка, та да може да се прибере в черната нощ и да му е светло, докато си легне. Натоварихме старата Мену да разпределя зехтина, още повече, че тя носеше отговорност и за второто буре, което трябваше да служи за готварски цели и което в момента не използувахме.
От една летва за покрив, която изчисти и рендоса, Мейсоние направи градуирана мярка, благодарение на която установихме, че консумацията от първото буре след две седмици е много слаба. По изчисления на Тома при такъв ритъм, за да свършим зехтина, щяха да ни трябват шест години. След което трябваше да се намери друг източник на светлина, тъй като бе малко вероятно някое от ореховите дървета да е оцеляло от разрушенията.
Оставаха ми и две електрически фенерчета с две почти нови батерийки. Едната поверих на Мену за входната крепост, а другата запазих за главната кула, при което се разбираше, че и двете щяха да бъдат използувани само при непредвидени събития.
По идея на Тома подобрихме удобствата на банята, като наслагахме тора от трите кобили по плочите на площадката в подножието на водния резервоар. В кръг под тези плочи минаваше канализацията на студената вода. Тома смяташе, че ферментирайки, торът ще изпусне достатъчно калории, за да затопли водата. Отначало всички бяха скептични, но опитът сполучи. И без да се брои удобството от него в състоянието на първобитност, в което бяхме изпаднали, то бе първото възкачване, първа победа. Малкият Колен се закле, че само да можел да си има магазина в Ла Рок, щял да преинсталира централното отопление на същия принцип.
Пейсу бе много доволен, че е заедно с Мейсоние в една стая, но пък трябваше да проявим
