Малвил

на Беламур, затова не задоволявам желанието си. Беламур опира във врата ми отначало долната си челюст, после — меките и влажни ноздри и отново изпръхтява. Тя очевидно е щастлива. Ние всички я глезим, хранена е добре и си има малко. Тя не знае, че това е последната й рожба и че родът й — както и нашият — е осъден.

Денят минава в еднообразни занимания. А вечерта пред очите ми отново е онази сцена: аз — с лакти на Библията и опряно на длани лице, слушам на пресекулки разговора за Ла Рок. Огънят е позагаснал и старата Мену, която дреме на пейчицата си, става, като по този начин слага край на седянката ни. Тогава се вдига силен шум от стъпки и от разместване на столове, които отново подреждаме около масата. С маша в ръка Мену наглася изкусно въглените така, че да намери жар сутринта, а докато се бавя прав, със затворената Библия под мишница, смея се и бъбря с другарите ми, изпълва ме страх да си легна в леглото, където се въртя в мислите си като обикалящ в кръг затворник.

Добре си спомням за онази вечер и за изпитаната мъка при мисълта за нова безсънна нощ. Спомням си я добре, защото на другия ден нещата се измениха и всичко се раздвижи.

Както в класическите трагедии събитието бе предизвестено от знамения, знаци и поличби. Беше така студено, както и предишните дни, небето бе непрогледно, а хоризонтът — затворен. Откакто се роди Пренс, ние имахме на закуска малко мляко, нямаше дори и по купичка на човек и все пак трябваше Тома да настоява в името на доброто хранене всички да пият, защото нито Мейсоние, нито Колен, нито Пейсу обичаха мляко. Затова пък Момо го пиеше с наслада. Като обгръщаше купичката с двете си мръсни ръце и издаваше предварително кратки грухтящи звуци от удоволствие, той втренчваше в течността черните си блестящи очи и няколко секунди се наслаждаваше на снежната му белота, след което го поднасяше към устата си и така бързо, тъй лакомо го нагълтваше, че две тънки бели струйки се стичаха по брадата му чак до черния му врат между космите на една петнадесетдневна брада.

— Все пак, Мену — казах аз, когато той остави купичката си, — ще трябва да се решим днес да изчегъртаме твоята издънка.

Нарочно си бях подбрал думите така, че заинтересуваният да не знае до последния момент за операцията, която, за да успее, трябваше да е внезапна.

— Отдавна си го казвам и аз — намекна старата Мену, без да поглежда към Момо. — Но както знаеш, сама съм.

Тя добави:

— Ще стане, когато кажеш.

— Добре, тогава след закуска. Докато Пейсу оре с Амарант нивата при Ле Рюн. Четирима би трябвало да са достатъчни.

Сигурен съм, че Момо не бе разбрал нито думата „изчегъртам“, нито „издънка“ и точно затова ги бях употребил. Бях се постарал — също така, както и Мену — да не го поглеждам по време на разговора ни. Въпреки това непогрешимият му инстинкт го предупреди. Той погледна майка си, после — мен, скочи внезапно, при което събори стола си, и извика яростно:

— Ямеосаете намиа таолтаисеме! Неоиамоата! (Я ме оставете на мира, дявол да ви вземе! Не обичам водата!)

И като сграбчи от чинията си парчето шунка, хукна с всички сили и изскочи през вратата.

— Здравата ви измами — каза големият Пейсу смеешком. — Сега вече работата за днес е спукана.

— Ама не — възрази старата Мену, — ти не го познаваш. Той ще забрави. Едва някаква мисъл влиза в главата му от едната страна и веднага излиза от другата. Така никога за нищо не го е грижа. Нищо не помни.

— Хе-хе, късметлия е той — казва Колен с някаква сянка от някогашната му усмивка. — Защото на мене пък главата ми е пълна с мисли. И се въртят, въртят. Та чак бих предпочел да съм идиот.

— Той не е идиот — възразява живо старата Мену. — И чичото на Еманюел казваше: „Момо е умен. Но език няма. Затова и не помни.“

— Не исках да те обидя — каза учтиво. Колен.

— Не го приех лошо — отвърна старата Мену с усмивка и живите й очи засияха на дребната и мъртвешка глава, с която завършва мършавият й врат. — И къде ще го намериш Момо след закуска? Ще ти кажа: в бокса на Беламур, където е отишъл да я помилва. Оставяш го да излезе и готово! Четири души като го хванат, работата просто е играчка.

— Играчка! — отвърнах аз. — Мога да мина и без тази игра. Но все пак трябва да се следят краката му. Двамата с Мейсоние го хващаме всеки за една ръка и го поваляме. Ти, Колен, ще държиш десния му крак, а Тома — левия. Ще внимавате: краката му са много силни.

— Като си помисля, че така и на мен на времето ми друснахте един — каза Пейсу с широка усмивка, разляна по кръглото му дебело лице. — Разбойници! — добави той разнежено.

Смехът ни рязко пресекна. Вратата се разтвори с трясък; появи се Момо, луд от възбуда и радост; той крещеше и танцуваше на място с вдигнати ръце.

— Аан! Аан! — крещеше той.

Макар че бях свикнал вече с езика на Момо почти толкова, колкото и майка му, не го разбрах. Погледнах към Мену, но и тя не го разбираше. На езика на Момо „боли ме“ беше „оие“, а пък и ликуването му изключваше всякаква мисъл за падане или за нараняване.

— Аан? — запита най-после старата Мену, като се изправи. — Какво значи това „аан“?

— Аан! Аан! — извика Момо, подскачайки гневно, сякаш се възмущаваше, че не можем да го разберем.

— Слушай, Момо — станах и аз и се приближих до него, — кажи по-ясно! Какво е това „аан“?

— Аан! — изкрещя Момо, като че ли силата на звука можеше да ни помогне да го разберем.

Наполовина от възбуда, наполовина от мъка, че не успява да ни обясни, той издаваше кратки дрезгави крясъци, тропаше с крака, със сълзи в очите и пяна на устните. Погледнахме се. Дори и като вземахме пред вид обичайната му раздразнителност, все пак бяхме учудени от яростта му.

— Аан! — изкрещя той отново. И като вдигна внезапно ръце водоравно, раздвижи ги нагоре-надолу, като че ли летеше.

— Гарван? — казах аз наслуки.

— Та, та! — каза Момо и извика със светнало от благодарност лице: — Ао, Емамуел! Ао, Емамуел! (Браво, Еманюел!)

И сигурно щеше да ме разцелува, ако не го бях задържал на една ръка разстояние.

— Чакай, Момо, сигурен ли си? Гарван ли има в Малвил?

— Та, та!

Спогледахме се недоумяващи. От деня на събитието птиците бяха замлъкнали завинаги.

— Еа, еа! — развика се Момо, като ме влачеше за ръката, с която го държах на разстояние от мен.

Пуснах го и той веднага се завтече с дълги разкрачи. Последвах го, предшествуван от шума на подкованите му обувки по плочите, с всички наши другари зад мен, включително и Мену, която изоставаше по-малко, отколкото би помислил човек — забелязах това, когато стигнах до първите крепостни стени.

Видях, че Момо застана вцепенен на подвижния мост. Спрях, и аз. Той бе там, само на двадесет метра срещу Родилното, съвсем не измършавял, нито ранен, синкаво-черната му перушина лъщеше от здраве, той подскачаше тромаво, а дебелият му клюн кълвеше по някое и друго зърно. Като ни видя, спря да кълве, застана ребром, за да ни огледа с малките си зорки, черни очи, изправи се, но без да успее да заличи кривината на гърба си, така че приличаше на прегърбен старец, сложил ръце на гърба, понаклонил глава, мъдър и благоразумен. Никой от нас не мръдваше и тази неподвижност навярно го изплаши, защото той разпери широките си тъмносини криле и отлетя с бръснещ полет, издавайки едно- единствено „Кр-р-а-а“, после, като набра постепенно височина, кацна, на покрива на малката крепост при входа и се спря зад комина, иззад който след малко се показа големият му извит клюн и проницателното му, вперено в нашата група око.

Приближихме се вдигнали глави, загледани в онова, което се виждаше от него.

— Абе да ми бяха казали: „Един ден ще бъдеш предоволен да видиш един гарван“, нямаше да