Малвил

нали разбираш, Еманюел, това нищо не означаваше, то беше «манастирско» веселие. Зад него бе празно. Другарите не можеха все пак да заместят…“

„Манастирско веселие“, да, така е, това е точната дума и аз прекрасно си давам сметка, докато слушам с първия том на Библията на коленете как спорят другарите ми. И тъй като лявата ми страна е вледенена (каква температура за месец май!), ставам и се пренасям заедно със столчето и книгата от другата страна на камината, но не оставам там за дълго, защото съм много близо до Момо, а огънят засилва миризмата от него, което ми е неприятно. Вземам си бележка, за да предложа утре на Мену мъчителната процедура по измиването му.

Зад другарите си (необходимо ми е дребно усилие, за да включа в тях и Тома, той е тъй различен) виждам танцуващите им сенки по дебелите греди на тавана. Не различавам другия край на залата, тя е извънредно просторна, но между две трептения на пламъците забелязвам отляво, между двата прозореца с пречки, стената с откроени каменни блокове, цялата покрита с хладно оръжие. Зад Пейсу — дългата манастирска маса, излъскана от бърсането на старата Мену, а отдясно — двата коремести скрина от Гранж Форт. В краката ми — широките каменни плочи, с които са покрити сводовете на избата.

Това е един остър декор: камък на мястото на пода, камък вместо стени, нито завеси, нито килими, нищо топло, нищо, което да показва женско присъствие. Свят на самотни мъже без поколение, които чакат смъртта. Абатство или манастир. Всичко е налице: и работата, и „веселието“, и набожното четиво.

Не знам как минахме от „евреите, които се мислят за по евреи от нас“ на въпроса дали има оцелели в Ла Рок. Всяка вечер говорим за това. Кроим планове да отидем наскоро там, но това не е толкова лесно. От Малвил до Малжак ние разчистихме с голяма мъка пътя от съборените от пламъците дървета, но петнадесетте километра от Малжак до Ла Рок представляват един много неравен път през кестенови гори. От малкото, което видяхме, и той трябва да е също така затрупан с остатъци от пожарите, а ние нямаме вече мазут, за да го разчистим. Пеш в нормално време ни трябваха цели три часа да отидем до Ла Рок. А за да минем през развалините, щеше да ни е нужен цял ден и още един, за да се върнем в Малвил: четиридесет и осем часа, които в настоящия момент — докато не свършим със сеитбата — не можем да си позволим да загубим.

Такава е поне идеята, която поддържам. С дебелия том на колене, слушам другарите си и не казвам нито дума. Тъй като се зароди у мен най-напред, аз им внуших надеждата, че ще намерят живот в Ла Рок. И от много говорене всяка вечер това предположение получи плът и кръв. Но колкото то се материализираше у тях, толкова у мен се бе стопило. Не се приобщавам ни най-малко към идеята за отиване в града. Напротив. Докато Мейсоние и Колен правят ралото, предпочитам да стоя в Малвил с другите двама, да вадя гвоздеи от стари дъски и да подреждам склада.

Аз много добре виждам, че в моя случай има отдръпване и самоизолирване. С всеки изминат ден се свивам все повече, станал съм вече повече от половин монах. И там, докато ги слушам с едно ухо — верен на стратегията си да внимавам на пресекулки, — облягам тила си на каменната стена на огнището и се запитвам какво ли би се променило, ако бях наистина вярващ. О, разбира се, това щеше да ме отведе до нови въпроси, между другото и до въпроса защо бог остави творението си да разруши онова, което е сътворил. Но да оставим настрана света на идеите. Щеше ли поне от това да ми стане по-леко? Не зная. Не вярвам. Всичко е толкова далеч от мен. Толкова е отвлечено. Когато мечтая, не мечтая за бога.

Имам два вида сънища, единият — непринуден, в будно състояние, по време на безсънните ми нощи, другият — мимо волята ми, насън. Когато стоя буден, притиснал към леглото гърдите си, корема и бедрата, аз пресъздавам Биржита. И когато най-сетне тя оживее, топла и сатенено гладка в обятията ми, аз се хвърлям върху нея, галя я, хапя я. Малко е да се каже, че я хапя, аз я поглъщам, изпивам и изяждам. Затова, предполагам, тя изчезва така бързо, затова ми е все по-трудно да я възкреся.

По-малко се чувствувам измамен от другия сън, онзи в спящо състояние — почти винаги един и същ. През ясна утрин слизам по една стълба в Симие, над Ница. Познавам добре тази стълба, макар че в действителността по нея съм слизал само веднаж. Широка е и светла, тъй като приема потоци слънце през високите прозорци. А в моя сън, докато слизам по нея, насреща ми тичешком се изкачва една девойка с разпуснати коси и с ръце, отпуснати грациозно по хълбоците. Тя има красива гръд, оживяла от тичането. Докато минава по площадката на полуетажа, преди да се срещнем, слънцето осветява косите й отзад. Тя изкачва последните стъпала, вдигнала глава към мен, аз не я познавам, но тя цялата — с очи, с уста — ми се усмихва приятелски. Това е, всичко спира дотук. Но аз се чувствувам — как да кажа — така освежен от това видение, както ако бях вдъхнал букет люляк.

Миналата нощ веднага след този сън се събудих и реакцията бе много мъчителна. Изпитах ужасна мъка и същевременно се разстроих физически. Усещах гръдния си кош стеснен около сърцето и като че ли двете неща бяха свързани, имах отвратителното чувство, че съм сам. За да се изразя по-точно, самотата ми се яви като болка, заседнала в гърдите ми. Седнах на леглото си, постарах се да дишам дълбоко и за голяма моя изненада успях без особена мъка. Сърце, дробове — всичко продължаваше да работи, нищо не ме болеше, само гърлото ми бе много стиснато и още — странното усещане за нарастващо напрежение, което чакаш да избухне и което накрая се излива в рукнали сълзи.

Докато те се стичат по бузите ми без нито едно ридание, в ума ми се върти все същият изтощителен рефрен: не се ожених и нямам деца. Смъртта на човешкия род настъпва. И аз ще я видя. Защото изведнаж имам абсурдната убеденост, че всички мои другари — дори и Тома, който е с петнадесет години по-млад от мен — ще си отидат преди мен и ще ме оставят сам. И аз се виждам остарял и прегърбен как бродя безспир из грамадните помещения на Малвил, вслушан в отекването на стъпките си в избата под сводовете, в голямата зала на жилището, в моята стая на кулата.

Това е първата ясна нощ от деня на събитието, може би вече е утро. На канапето до мен, но много по-ниско от моето селско, щръкнало на краката си легло, различавам лицето на Тома; очите му са затворени, бузата, опряна на възглавницата, в състояние на пълна отпуснатост, завивката — дръпната чак до брадата и отзад — чак до тила, за да го пази от потока въздух, който идва от прозореца. И този път се възхищавам от чертите му, от гръцкия нос, извивката на устните, очертанието на бузите. Забелязвам, че като спи, изражението на строгост, което се вижда у него в будно състояние, изчезва. Обратно, има нещо детско и беззащитно. Русата му брада не никне бързо, той се бръсне през ден. И тъй като се е бръснал тази сутрин, по бузите му няма никаква сянка. Те ми се струват кадифено-гладки, с някаква наченка на трапчинка, която никога не съм забелязвал досега, близо до ъгълчетата на устата. Къдравите му руси коси, които бяха късо подстригани, когато го срещнах в горския гъсталак, са пораснали, откакто е в Малвил, и му придават почти женски вид.

Обръщам се в леглото с рязко движение, обръщам му гръб и си мисля, че някой ден ще трябва да преразпределя стаите, в смисъл да има въртене и да не съм винаги с Тома в моята стая, тъй като от всички тя е най-уютната. В същото време изпитвам странно чувство на мъка и виновност, чиято причина не мога да определя, но то ме държи будно, със смътни мисли и кратковременни унасяния. Последните обаче са прекъсвани от толкова мъчителни и така унизителни кошмари, че ставам и като вземам купчината дрехи от моя стол, напускам стаята и слизам на долния етаж в банята. Но и там, докато не се обръсна, виденията продължават, противни и срамни. Измивам се под душа, стоя дълго под него. Струва ми се, че измивам нечистотията от сънищата си.

Пет часът е по моя ръчен часовник, когато слизам от кулата на двора. Както всеки ден от деня на събитието навън е сиво и студено. Само аз съм станал. Стъпките ми отекват по плочите. Масата на огромната кула, на крепостните стени и на жилището тегне над мен. Пред себе си имам два дълги часа самота преди утринната закуска.

Минавам по подвижния мост и отивам в първата крепост и Родилното. Беламур спи права, също и кобилката, която се е опряла до хълбока й, но щом се надвесвам над преградката на нейния бокс, ушичките на Беламур щръкват, тя отваря очи, вижда ме и поема с ноздри въздуха с кратко, глухо и приятелско изцвилване. Пристъпва леко към мен, полусъбудената кобилка се олюлява и също пристъпва, като залита на дългите си тънки крака, докато намери отново опора до още едрия корем на майка си. Беламур провира глава през преградката и непринудено я слага на рамото ми, а аз я милвам по страната с поглед към кобилката. Малките на животните, включително и на човека, са винаги затрогващи. Малис има като майка си бяло петно на челото и тъмночервеникав цвят; и тя ме разглежда учудено с хубавите си наивни очи. Ще ми се да вляза в бокса и да я погаля, но не зная дали това ще се хареса твърде