дипломатичност, за да убедим Колен да спи съвсем сам в стаята на Биржита. Мисля, че онова, което би искал, е да спи на мястото на Тома в моята стая. Направих се на глух. Другарите ми ме обвиняваха, че много глезя Колен и че всичко му прощавам. Въпреки това не бях сляп за недостатъците му. Бях убеден, че щях да извърша твърде лоша сделка, ако заменя с Колен другар по стая като Тома — така спокоен, така сдържан, толкова дискретен. И после Тома и без това бе твърде изолиран — поради младостта си, поради градския си произход, поради обичайния си начин на мислене, характера си и незнанието на местното наречие. Наложи се да се обърне внимание на старата Мену и на Пейсу да не прекаляват с първия си език — френският идеше у тях на второ място, — защото, ако започнеха по време на ядене някакъв разговор на диалект, малко по малко всички се включваха и след време Тома се чувствуваше чужд на нашия живот.
Трябва да се каже също, че Тома смущаваше другарите ми. У него имаше нещо не само вдървено, но и строго. Обноските му бяха студени. Говореше отривисто и остро. Не беше общителен. Но най-вече, тъй като му липсваше чувство за хумор, усет за смешното, и то до невъобразима степен (той никога не се смееше), невъзмутимата му сериозност — така странна у нас! — можеше да мине за горделивост.
Дори и най-зримите качества на Тома не го правеха ценен. Забелязах, че старата Мену не се възхищава от него (тя, която при това имаше слабост към хубавите мъже, например към раздавача Будно̀). Макар че Тома бе красив, красотата му не бе като в нашия край. Гръцката статуя и съвършеният профил не са наши критерии. Нас малко ни интересува месест ли е носът или дебела брадата, щом зад тях се таи пламъчето на живота. Ние харесваме едри, широкоплещести момци, засмени, шегобийци, издокарани.
И после, Тома бе „нов“. Той не бе от
Четенето на Библията се водеше от вечер на вечер съвсем не така скучно, както се бях опасявал, защото бе прекъсвано от оживена размяна на забележки. Пейсу например се показа много засегнат от дискриминацията от страна на всевишния спрямо потърпевшия Каин.
— Ти това за справедливо ли го намираш? — запита ме той. — Става дума за момък, който се трепе, за да накара зеленчука да поникне, че прекопаване, че поливане, че плевене, а то все пак е по-трудно, отколкото да се развяваш насам-натам с овцете, а господ-бог дори и не поглежда даровете му. А другият хлапак, най-големият зор дето си е дал, е било да не се отделя от задниците на овцете си и всичките блага — на него!
— Господ-Бог навярно вече се е досещал, че Каин ще убие Авел — забеляза старата Мену.
— Още едно основание да не се всяват раздори между братята с неправди — каза Колен.
Опрял лакти на коленете, Мейсоние се наведе към огъня, после каза с прикрито задоволство:
— Щом е бил всезнаещ, бог навярно е знаел за убийството. А щом е знаел за него, защо не го е предотвратил?
Това вероломно съждение не успя обаче да засегне другите: бе много отвлечено.
Колкото разсъждаваше, толкова повече Пейсу се отъждествяваше с Каин.
— Така де, където и да отидеш, все ще намериш някой любимец. Спомни си господин Льо Кутьолие в училище: Колен — на първия ред до печката, а аз — наказан в дъното на класната стая с ръце, кръстосани на гърба. А какво бях направил? Нищо!
— Слушай, преувеличаваш — отговори Колен с присъщата си усмивка. — Льо Кутьолие те караше да стоиш изправен, защото през джобовете се пипаше знаеш къде.
Смеем се на този приятен спомен.
— Затова те и караше да си държиш ръцете кръстосани на гърба — уточни Колен.
— Както и да е — продължи Пейсу, — озлобяваш се, ако винаги гледат на теб като на някакъв жалък тип. Вземи тоя достоен Каин, който се грижи морковите да поникнат и после ги донася пред бога. О, фуй, той не ги и поглежда. Ето ти доказателство, че още на времето властта не се е интересувала от селските култури — добави той горчиво.
Макар че сега власт не съществува, тази забележка получи всеобщо одобрение. Настъпи отново тишина и аз можах да продължа четенето. Но когато стигнах до момента, в който Каин „познава“ жена си и има от нея син, наречен Енох, старата Мену ме прекъсна.
— Е тая пък отде се взе? — каза тя бойко.
Тя бе седнала на пейчицата зад мене, а Момо бе пред нея, полузаспал.
Погледнах я през рамо.
— Коя „тая“?
— Жената на Каин.
Спогледахме се озадачени.
— Може би бог е бил създал другаде още един Адам и още една Ева.
— Не, не! — извика неизменно почтеният Мейсоние. — Ако беше така, в книгата щеше да го пише.
— Да не е била сестра му тогава? — запита Колен.
— Сестрата на кого? — казва Пейсу, навеждайки се, за да го огледа добре.
— Сестрата на Каин.
Пейсу поглежда Колен и замълчава.
— Няма как иначе — казва старата Мену.
— Все пак — допълва Пейсу.
Кратко мълчание. Те, които са така непринудено цапнати в устата — много интересно! — кръвосмешението им сковава езика. Може би именно защото са селяни.
Продължих да чета, но не за дълго. Пейсу каза внезапно:
— Енох е еврейско име. — После добави важно и осведомено: — Познавах в полка, едно момче, което се наричаше Енох. Беше евреин.
— И не е никак чудно — забеляза Колен.
— А защо да не е никак чудно? — запита Пейсу, като отново се наведе напред, за да го види.
— Щом като родителите на Енох са били евреи.
— Били са евреи? — повтаря Пейсу, ококорил очи и опрял двете си широко отворени ръце на масата.
— И баба му и дядо му — също.
— Какво? — казва Пейсу. — Адам и Ева евреи ли са били?
— Е и?
Устата на Пейсу остана отворена, той постоя за миг неподвижно, вперил очи в Колен. Накрая изрече:
— Но и ние произхождаме от Адам и Ева.
— Ами да.
— Тогава и ние ли сме евреи?
— Ами да — отговаря Колен флегматично.
Пейсу се отпусна с гръб на облегалката на стола си.
— Е, видиш ли, не бих го повярвал.
Той се задълбочи в това откритие и навярно намери в него доказателството, че е жертва на ново незачитане, защото след малко каза с възмущение:
— Тогава защо евреите се смятат по евреи от нас?
Всички се изсмяха освен Тома. Само при вида му — заключена уста, брада, опряна до гърди, и изпружени напред крака — става ясно, че тези разговори малко го интересуват и още по-малко — четивото, което ги предизвиква. Мисля, че той би отишъл да си легне веднага след вечеря, ако като всички не изпитваше потребност от малко човешка топлина след трудовия си ден.
Отначало ми се стори учудващо, че ни се случва дори да се смеем по време на тези седенкувания. Спомням си обаче какво ми бе разказвал чичо ми за неговите вечери в Германия по време на пленничеството му. „В Източна Прусия да не мислиш, че сме стояли около печката да плачем, Еманюел. Напротив. Смайвахме немчугите с веселостта си. Разказвахме си истории, пеехме, смеехме се. Но всъщност
