Малвил

повярвам — каза големият Пейсу.

— И да го видиш толкова отблизо — добави Мену. — Защото бог знае колко са недоверчиви тия животинки и са толкова хитри, че не те оставят да се доближиш до тях на по-малко от сто метра, без да избягат.

— Освен ако си с кола — каза Колен.

Думата „кола“ внесе хлад, тъй като тя принадлежеше на света преди, но той скоро се разсея в общото щастие, щастие, скрито зад поток от думи, но не по-малко силно. Единодушни бяхме, че в деня на събитието гарванът е бил случайно или по инстинкт в някоя от многото пещери, надупчили скалите в тоя край (където по време на религиозните войни са намирали убежище калвинистите). Проявил е съобразителността да се вмъкне и да остане там, докато трае пожарището. С настъпването на охлаждането се е хранил с мърша — кой знае, може би с нашите коне. Колкото до причините, накарали го да потърси компанията ни, доста поспорихме.

— Аз ти казвам, че той е много доволен, че е намерил хора, защото знае прекрасно, че там, където има хора, винаги ще се намери нещо за лапане — заяви Пейсу.

Обаче тази материалистична теза ни допадаше само донейде и — чудно нещо — опроверга я именно Мейсоние.

— Съгласен съм, че търси зърна — каза той компетентно, разкрачен, с ръце в джобовете и с вирнат нос, — но това не изяснява защо е толкова свикнал с хората. Защото ечемика, който се разпилява в Родилното — вземи например Амарант: тя е толкова лакома, че всеки път разхвърля четвърт от храната си по земята — той би могъл да дойде да кълве през нощта.

— Не си прав — каза Колен. — Гарваните се недоверчиви в ято поради това, че им е обявена война. Но когато е сам гарванът, ти си го опитомяваш, както си искаш. Я си спомни обущаря в Ла Рок…

— Та! Та! — развика се Момо, който си спомняше обущаря.

— Това животинче има разсъдък — заяви старата Мену. — Спомням си, чичото на Еманюел една година беше оставил бомбички в една стая с царевица заради пакостите, които гаргите му причиняваха. И бум! Час по час. Добре де, ама ти няма да повярваш, накрая тия гарги пет пари не даваха за бомбичките. Дори и не хвръкваха. Най-спокойно си кълвяха кукуруза.

Пейсу се разсмя.

— Ах, мръсниците! — каза той с уважение. — Само как са ме ядосвали! И веднаж, ама само веднаж, успях да убия една. С дългоцевната двадесет и две калибрена пушка на Еманюел.

Тогава последва дълга и подробна многогласна възхвала на гарвана, на неговия ум, на дълголетието му, на възможната дружба с човека, на езиковите му способности. И когато Тома забеляза малко учудено, че това все пак е вредна птица, никой не поде една толкова неуместна забележка. Първо, защото на времето може да са ги избивали, тия вредни птици, но без омраза, дори с някакво забавно уважение заради хитрините им, с разбирането в края на краищата, че всичко живо трябва да се храни. И още защото този гарван, пристигнал специално за да ни внуши надеждата за други живи същества, оцелели другаде, бе свещен и ние щяхме да му даваме всеки ден припадащата му се малка дажба зърна; той вече бе част от Малвил.

Пейсу сложи край на разговора. Предната вечер бяхме пренесли ралото, измайсторено от Мейсоние и Колен на нивата при Ле Рюн, и Пейсу нямаше търпение да закара там Амарант и да започне оранта. Докато той отиваше към конюшнята с полюшващата си походка, аз намигнах на Мейсоние и преди да успее да каже „уф“, Момо бе обезсилен: двете му ръце и двата крака бяха здраво хванати, а самият той — вдигнат и пренесен бързо като пакет в главната кула, а старата Мену се препъваше до нас с късите си мършави крачка и всеки път, когато синът й изкрещяваше „Осаетеенамиа!“, повтаряше с щастлива усмивчица: „Няма що, трябва да минеш през това, кирливчо!“ Защото за нея, която не бе спряла да прави това почти половин век, от времето на първите му пелени, къпането на Момо не бе ангария, макар че си даваше вид, че й тежи, а майчински ритуал, който продължаваше да я разнежва въпреки възрастта на сина й.

По мой съвет никой не бе взел душ тази сутрин; напълнихме ваната с топла вода и накиснахме в нея Момо, а през това време Мейсоние атакуваше брадата му. Бедният Момо, надвит и деморализиран от броя ни, вече не оказваше съпротива и след малко аз можах да се измъкна, като припомних на Колен, че трябва да зарезѝ след мен вратата, за да предотврати бягство чрез изненада. Минах през моята стая да си взема бинокъла и се качих на главната кула.

В момента, когато, спорехме в първата крепост, стори ми се, че различавам нещо не толкова сиво в сивотата на небето и се надявах, че виждам Ла Рок. Но това бе измама, за което си дадох сметка още при първия поглед. Бинокълът само ми потвърди горното. Оловно небе, никаква видимост и липса на цветове. Ливадите, където не бе останало нито едно стръкче трева, нивите, по които не се виждаше нито едно житно филизче, сякаш бяха покрити с неизменна сива пепел. По-рано, когато идваха да ме видят и да се възхищават отгоре от кулата на гледката, хората от града хвалеха тишината на Малвил. Но, благодаря на бога, тази тишина бе такава само за гражданите. Някакъв далечен автомобил по пътя край Ле Рюн, някакъв трактор на нивата, птичи писък, заинатил се петел, едно разлаяло се куче и, разбира се, през лятото — щурци, скакалци, пчели по дивите лози. Сега, да, сега има тишина. И небе, и земя — нищо друго освен оловен цвят и черна овъгленост. И още — неподвижност. Пейзаж — труп. Мъртва планета.

С допрени до бинокъла очи, аз шарех из мястото, където би трябвало да се намира Ла Рок, без да различа нищо друго освен сивота и дори без да мога да кажа дали тази сивота е част от земята или от небесния свод, който ни потискаше. Смъкнах постепенно бинокъла чак до нивата при Ле Рюн, където Пейсу трябваше да оре с Амарант. Там поне щеше да има малко живот. Потърсих кобилата като най-лесно намираем обект и разнервиран, задето не я откривах, отместих малко бинокъла от очите си. С просто око забелязах неподвижното рало насред нивата и до него прострян неподвижно на земята Пейсу с разперени ръце. Амарант бе изчезнала.

Смъкнах се като луд по двата етажа на витлообразната стълба, втурнах се към вратата на банята, завъртях дръжката, забравяйки, че резето е спуснато, и като блъсках с двата си юмрука като бесен по масивното дърво, закрещях:

— Елате бързо, нещо се е случило с Пейсу!

Без да дочакам другите, се спуснах да тичам. За да се стигне до оранта, трябваше да се слезе по склона на скалата до равното и там да се завие остро наляво и като се мине в подножието на замъка, да се слезе по коритото на изчезналото поточе чак до първия ръкав на Ле Рюн. Тичах с всички сили, с пулсиращи слепоочия, неспособен да измисля някакво обяснение. Амарант бе така кротка и послушна, че не можех да повярвам да е ударила водача си, за да избяга. А и къде всъщност да избяга? Нали нямаше нито едно стръкче трева по земята, а в Малвил тя имаше ечемик и сено до насита?

След малко дочух зад себе си тропота на другите по каменливата земя; те се мъчеха да ме настигнат. Сто метра преди да стигна до нивичката при Ле Рюн бях стигнат и задминат от Тома, който бягаше с едри и много бързи разкрачи, затова взе доста голяма преднина. Видях го отдалеч, че коленичи до Пейсу, обръща го внимателно и му повдига главата.

— Жив е! — извика той към мен.

Клекнах до него и аз, изтощен, останал без дъх. Пейсу отвори очи, но погледът му бе мътен, той не успяваше да се опомни, носът и лявата му буза бяха изцапани с пръст, от врата му течеше силно кръв, която цапаше ризата на поддържащия го Тома. Колен, Мейсоние и Момо — последният съвсем гол, със стичаща се по него вода — пристигнаха, докато аз оглеждах раната, която бе широка, но както се виждаше, повърхностна. И накрая — Мену, но тя бе имала време да вземе една бутилка с ракия от малкия зимник при входа и носеше моята хавлия, с която зави Момо още преди да погледне Пейсу.

Излях малко ракия на раната и Пейсу изстена. После му налях една хубава глътка в устата и с напоената с алкохол носна кърпа почистих изцапаното му от пръстта лице.

— Не може да бъде Амарант да му е сторила това — каза Колен. — Като се има пред вид накъде лежеше.

— Пейсу — казах аз, като му разтривах слепоочията с ракия, — чуваш ли ме? Какво е станало? — Продължих: — Във всеки случай Амарант не хвърля къчове.

— И аз съм забелязала — каза старата Мену — Дори когато играе, това животно не знае да си повдига