— Тома!

— Да.

— Когато дойде тук, застани на бойницата и гледай внимателно. Не изпускай от очи зида.

— Добре.

Постепенно човекът се очертаваше по-голям. Той вървеше с бързи крачки, почти тичешком. За моя голяма изненада бе млад с рошави руси, възчервеникави коси. Небръснат. Той спря от другата страна на нашия зид. Казах:

— Хвърли оръжието си от тази страна, мини през зида, сложи ръце на тила и застани на колене. Не забравяй, че имам осем куршума в пълнителя.

Той се подчини. Бе едър и силен момък, облечен в избелели джинси, кърпена карирана риза и старо, разпрано на рамото, кафяво сако, един от чиито джобове висеше. Пребледнял, със сведени очи.

— Погледни ме!

Той вдигна очи и аз бях изненадан от погледа му. Съвсем не беше онова, което очаквах. Нищо хитро, нищо кораво. Напротив. Златистокафяви, почти детски очи, които много подхождаха на закръглените му черти, добродушния нос, широката уста с месести устни. Също така нищо лукаво. Бях му казал да ме гледа: той ме гледаше. Засрамено, изплашено като дете, което очаква да му се скарат. Седнах на два метра от него с дуло, насочено към него. Казах му, без да повишавам глас:

— Сам ли си?

— Да.

Това дойде прекалено бързо.

— Слушай ме хубаво! Повтарям: сам ли си?

— Да. (Едва доловимо колебание.)

Промених бързо темата на разговора.

— Колко стрели ти оставаха?

— Там ли?

— Да.

Той помисли.

— Около дузина — отвърна неуверено. И се поправи: — Може да няма толкова.

Странен стрелец, който не бе помислил да преброи мунициите си. Казах:

— Да речем, десет.

— Десет, да, може би десет.

Погледнах го и изрекох неочаквано, бързо и грубо:

— Ами тогава, щом ти остават още десет стрели, защо се предаваш?

Той се изчерви, отвори уста, погледна ужасено, гласът му секна. Не бе очаквал такъв въпрос. Поставяше го натясно. Той стоеше съвсем загубен, неспособен да измисли някакъв отговор, неспособен дори да говори. Казах грубо:

— Обърни се гърбом и сложи ръце на главата си!

Той се завъртя тежко на колене.

— Седни на петите си.

Подчини се.

— Слушай сега. Ще ти задам един въпрос. Само един. Ако ме излъжеш, ще ти пръсна черепа.

Опрях дулото на карабината на тила му.

— Разбра ли?

— Да — отвърна ми той едва чуто.

Чувствувах как тилът му трепери до оръжието ми.

— Слушай сега добре. Няма да повтарям два пъти въпроса. Ако лъжеш, ще стрелям.

Изчаках малко и казах със същия рязък и груб тон:

— Кой беше с теб зад зида?

Той каза едва чуто:

— Бащата.

— Кой още?

— Никой.

Опрях силно дулото на тила му.

— Кой друг?

Той отговори без колебание:

— Никой друг.

Този път не лъжеше, сигурен бях.

— Баща ти има ли друг лък?

— Не, той има пушка.

Видях, че Тома се обръща зяпнал. Дадох му знак да продължава да пази и повторих смаян:

— Той има пушка?

— Да, двуцевна ловна пушка.

— Баща ти е бил с пушката, а ти с лъка?

— Не. Аз с нищо не съм бил.

— Защо?

— Бащата не ми дава да се докосвам до пушката.

— А до лъка?

— И до лъка също.

— Защо?

— Не се доверява.

Чудесни семейни отношения. Някаква представа за троглодитите започваше да се оформя в съзнанието, ми.

— Баща ти ли ти нареди да се предадеш?

— Да.

— И да кажеш, че си сам?

— Да.

И, разбира се, след като войната бе свършила, ние щяхме да се изправим доверчиви и безгрижни и за да си вземем Амарант, щяхме да отидем право в ръцете на бащата, който ни чакаше зад зида с двуцевната си пушка. По един изстрел за всеки.

Стиснах устни и казах грубо:

— Свали си каиша от панталона.

Той послуша, после сам, без да му го повтарям, пак сложи ръцете си на тила. Послушанието му ми вдъхваше донейде съжаление: въпреки едрия ръст и широките рамене — хлапе! Хлапе, тероризирано от баща си, а сега от мен. Казах му да сложи ръцете на гърба си и ги вързах с каиша. Чак като свърших, се сетих за панделката в моя джоб: с нея му вързах краката и като измъкнах кърпата му от лъка, затъкнах му устата. Сторих това бързо и решително, но в същото време се раздвоявах и присъствувах на собствените си действия, като че ли бях актьор във филм. Отидох и коленичих до Тома.

— Чу ли?

— Да.

Той се обърна към мене: беше пребледнял. После продължи тихо и с нещо, което у него приличаше на вълнение:

— Благодаря.

— „Благодаря“ за какво?

— Че преди малко ме накара да залегна.

Не му отговорих. Размислях. Бащата сега сигурно знаеше, че клопката му е разкрита, но нямаше за толкова малко да изостави намерението си. А ние, ние не можехме нито да останем тук, нито да си отидем.

— Тома — казах бързо.

— Да?

Вы читаете Малвил
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату