— Наглеждай зида, скалата и хълма. Ще се опитам да заобиколя през хълма.
— Ще излезеш на открито.
— Отначало — не. А ти ще стреляш, щом видиш нещо, макар и само дулото на оръжие. И продължаваш да стреляш. Та дори и само за да го накараш да се наведе.
Тръгнах, лазейки покрай зида, в посока към хълма. След няколко метра ръката, която държеше карабината, започна да се поти, а сърцето ми силно да бие. Бях обаче доволен от начина, по който изиграх хитрината на троглодита! Чувствувах се уверен и съсредоточен.
В „ничията земя“ между двата враждебни зида хълмът имаше една издатина, която завършваше в малката поляна с нещо като закръглено предхълмие. Разчитах на издигнатината, за да се скрия от погледа на бащата, докато успея да взема височина и се озова над него. Не бях обаче помислил за трудността на изкачването. Склонът бе много стръмен, теренът — каменлив и ронлив и тъй като растителността бе изчезнала, местата за опора бяха несигурни. Принудих се да сложа карабината през рамо, за да мога да си служа с две ръце. След десет минути бях плувнал в пот, с разтреперани крака и така запъхтян, че трябваше да спра, за да си поема дъх. Стоях изправен, задържал се бях с две ръце с голяма мъка, крайчецът на крака ми бе на една издатина. Но няколко метра над мен виждах върха на възвишението, по-точно мястото, където то се губеше в очертанията на хълма. Стигнех ли тази точка, щях да бъда в зрителното поле на човека зад зида и аз се питах с мъка дали щях да успея да намеря достатъчно равновесие, за да снема оръжието от раменете си и да се прицеля, без да падна. Стоях там с плувнали в пот очи, с разтреперано тяло от тежките усилия, със задъхана гръд и така обезсърчен, че бях готов да изоставя плана си и да се върна надолу. Тогава именно с бръмчащи от кръвообращението ми слепоочия не знам защо помислих за Жермен. По- точно, спомних си Жермен по риза в двора на
Пот ме обля от глава да пети и ми се стори, че сърцето ми ще спре. Ако бащата стигнеше преди мен на върха, щеше да ме види пръв. Бях загубен. Във всеки случай бях приклещен, нямах дори и време да сляза. Изведнаж си дадох сметка, че съдбата ми ще се реши за два-три мига и че единственият ми изход бе да побягна напред и да се хвърля върху него. Закатерих се отново с безумна енергия, без да обръщам внимание на камъните, които се търкаляха под краката ми, убеден, че заглушен от собственото си дишане, мъжът не ме чуваше.
Стигнах на върха, бях отчаян, почти бях сигурен, че там ще намеря дулото на пушката му, насочено към мене, до такава степен дишането му, шумно като мех в ковачница, ми се стори близко. Не видях нищо. Сякаш ми смъкваха един тон товар от гърдите. И там изведнаж имах втори съвсем нечуван късмет: само на метър разстояние намерих доста солиден дънер, в който можах да опра лявото си коляно и да застана в равновесие на склона, като изпружа напред десния си крак по цялата му дължина и се опра на един камък. Изкарах ремъка на карабината през главата си, взех оръжието, махнах му предпазителя и го насочих напред с приклад под мишница, готов да се прицеля. Чувах шумното и задъхано дишане, което се доближаваше, и с очи, приковани към точното място, където само на десет метра под мен щеше да се покаже главата на човека, устоях на изкушението да погледна долу към полянката и към Тома зад неговия малък зид. Съсредоточен, неподвижен, аз се стараех да се отпусна и да уравновеся дишането си.
Чакането, което, мисля, не трая повече от няколко секунди, ми се стори безкрайно, дясното ми коляно зад дънера се вцепеняваше и във всичките си мускули, включително и по лицето, усещах някакво болезнено изтръпване, сякаш малко по малко се превръщах в камък.
Появи се главата, после раменете, след това гърдите. Вглъбен в усилията си или в търсене на опорна точка за краката си, човекът вървеше наведен и не ме виждаше. Сложих карабината на рамо, закрепих приклада в хлътнатината на ключицата, опрях бузата си на него и спрях да дишам. В този момент се случи нещо, което не бях предвидил. Мишената ми бе сърцето на бащата. На това разстояние бях сигурен, че ще улуча. Обаче пръстът ми стоеше неподвижно на спусъка. Не успявах да стрелям.
Бащата вдигна глава, очите ни се срещнаха. Мигом, с нечувана бързина той приклади оръжието си. Чуха се няколко сухи припуквания и аз видях как куршумите влизат в ризата му и я разкъсват. Струя кръв, която ми се стори невероятно силна и обилна, бликна от раната, очите се извърнаха, устата се отвори в някакво бясно усилие да всмукне глътка въздух, после цялото тяло се прекатури назад. Чух го, като се претъркулва по склона, по който току-що се бе изкачил, заедно със силен шум от камъни повлечени от падането, който отекна продължително в усоя.
Слизайки надолу, видях, че Тома бе минал през зида и бе прекосил по диагонал полянката с пушка под мишница, за да отиде да разпознае трупа. Като слязох на равно, отидох най-напред да развържа сина. Когато ме видя, очите му се разшириха от изненада и страх. До такава степен вярата в непобедимостта на баща му се бе затвърдила в съзнанието му, че не вярваше, че ме вижда жив. И още по-малко ми повярва, когато му казах, че баща му е мъртъв. „Добре де, ела да видиш“ — казах аз, като го побутнах лекичко пред мене с дулото на карабината.
Докато отивам към трупа, Тома се завръща от обиколката си. Прибрал е патрондаша на бащата и пушката, която носи на лявото си рамо, тъй като на дясното е сложил своята.
— Право в сърцето — казва той попребледнял.
Няколко куршума заедно. Докато ми говори, изваждам пълнителя от карабината. Празен. Значи, съм изстрелял пет куршума. Тома клати глава, когато му разправям, че ми се е сторило, че виждам да пробиват кожата. При скоростта, с която те излизат от дулото, очите ми не са можели да ги проследят. Видял съм последователните разкъсвания на ризата, когато един след друг куршумите са я пробивали.
— Можеш да си спокоен — казва той, — умрял е начаса. После добавя: — Стой тук, аз отивам да събера стрелите. Не забравям, че съм склададжия.
При тези думи се опитва не съвсем сполучливо да се усмихне и тръгва.
Той е доста разтърсен, но и аз също, когато виждам трупа. Гърдите са станали на каша! И онова бяло, обезкървено, незабравимо лице! Не успявам да намеря и най-малката връзка между незначителното натискане на пръста ми върху спусъка и извършеното разрушение. Казвам си, че мръсникът, натиснал копчето, за да предизвика атомна война, днес навярно има същото усещане, стига само да е останал жив в бетонното си скривалище.
Троглодитът е може би на петдесет години. Здравеняк. Едър, рижаворус мъж, с много мръсни кафяви панталони от италианско кадифе и парцаливо сако в същия цвят. Гледам това туловище, изпълнено с такава сила и така изпразнено от живот. Гледам и сина му. Той не изпитва никаква мъка. Изглежда стъписан и същевременно облекчен. Внезапно той се обръща към мене, оглежда ме с боязливо уважение и като ме хваща за дясната ръка, навежда се да я целуне. Отблъсвам го. Не желая такива излияния. Обаче като виждам, че страхът и объркаността заливат лицето му, запитвам как се казва. Наричал се Жаке (умалително от Жак).
— Жаке — казвам с гаснещ глас, — върви да помогнеш на Тома да събере стрелите.
Време е той да се отдалечи. Струва ми се, че ще изгубя съзнание. Краката ми са омекнали, очите не виждат ясно. Сядам долу на склона на три метра от троглодита, после — тъй като не ми минава — изтягам се с целия си ръст по полегатия терен, затварям очи, чувствувам се много зле. И изведнаж избива пот. Изпитвам невероятно живо и приятно усещане на свежест. Възраждам се. Все още съм слаб, но това е слабостта на раждането, не на смъртта.
После сядам, гледам троглодита. Чичо ми го сравняваше с човека от Кро-Маньон. Има нещо такова. С издадена напред челюст, ниско чело, изпъкнали дъги на веждите. Но чист, избръснат, с поддържани нокти, късо остригани коси, със стегната в нова униформа юнашка снага, той не би изглеждал по-първобитен от някой добър висш офицер от ударните отреди. Нито по-глупав. Нито пък по-малко осведомен за онази съвкупност от елементарни животински хитрини, наречени „военно изкуство“. Клопки за мухльовци. Засади. Лъжекапитулиране. Изпращане на врага в центъра, за да се връхлети върху него отдясно.
Ставам и отивам при другите двама. Те не са забелязали прилошаването ми. Помислили са, че си почивам. Тома ми подава лъка и аз го разглеждам. Висок е поне метър и седемдесет и ми се струва много
