по-добре изработен от оня лък, който бях подарил на Биржита.
Тома е събрал всичко. Прибира стрелите в малък сноп, който завързва с найлоновата панделка.
— Там е — казва Жаке с поглед към земята, без да прави друг намек за Амарант.
Вървим нагоре по тясната поляна с тук-таме туфи жълтеникава трева; колкото и грозни да са, те все пак ме радват. Поглеждам към Жаке, към едрата му рижаворуса глава и добродушни черти. Изненадвам втренчените му в мен детински очи. Както казах, те са златистокафяви, но — нещо любопитно — ирисът заема почти цялото място, така че, може да се каже, почти няма бяло, което, като се прибавят и вдигнатите му вежди, му придава смирения, тъжен и умоляващ израз на куче. Куче, извършило някаква грешка и което много би желало да му простят и заговорят. То прелива от добра воля, послушание и привързаност, готово да се раздаде. То прелива и от сила, сила, която напълно съзнава и която струи от волския му врат, широките рамене и дългите ръце на първобитен човек с възли от мускули, които не успяват да се отделят напълно един от друг. Едрите му китки, стиснали наполовина някаква невидима дръжка, с които завършват ръцете му, също така не се разтварят. Той върви между нас двамата с Тома с разлюляна походка, поглеждайки ту единия, ту другия, но най-вече мене, тъй като аз съм почти на възрастта на баща му.
Показвам му лъка, който държа в дясната ръка, и му казвам на френски (вече зная, че не говори тукашното наречие):
— Как така баща ти употребява това оръжие?
Той е толкова щастлив, че го заговарям и така силно желае да ме осведоми, че чак малко пелтечи. Говори някакъв среден френски, който не чувствувам да е обагрен или ритмуван от езиковото богатство на диалекта ни. Акцентът му не е нито тукашен, нито напълно като на север. Влиянието на бащата и на училищната среда навярно са си противоречили, за да се получи тази любопитна смесица. С една дума, както казват у нас — „чужденец“.
— Научил се е на север — отговаря той, ломотейки. — В едно дружество за стрелба. Бил шампион, така казваше.
И добавя:
— Той направи върховете на стрелите. За лов.
Гледам го смаян.
— За лов? Ловувал ли е с това? А защо не с пушка?
— Пушката се чува — отговаря Жаке с полусъучастническа усмивка.
Той сигурно знае, че аз не съм ловец и че горите ми са открити за всички.
Не казвам нищо. Мисля, че започвам да разбирам бита на троглодитите: побоища и наранявания, семейни изнасилвания, бракониерство, с една дума, безразличие към законите. Това със стрелите ми се струва много хитроумно. Много по-сигурно от примка, защото примката остава, горският може да я открие, докато стрелата — това е работа за една секунда и най-вече — убива почти безшумно, не плаши дивеча и не вдига на тревога околните жители. Но в деня на откриването на лова последните едва ли са намирали много нещо в горите си.
Понеже не казвам нищо, Жаке смята, че чете неодобрение в мълчанието ми, затова добавя с пресметливо смирение, за да ме обезоръжи мен — господина от Малвил, който никога не е изпитал глад:
— Ако не беше това, нямаше да ядем месо всеки ден.
А че той е ял месо всеки ден, е сигурно. Трябва само да го погледна. Добре се е възползувал от бащиния лов. И все пак нещо ме учудва: може ли да убие със стрела бягащ заек?
Той възкликва и казва гордо:
— Баща ми пронизваше фазан, като лети!
А, така, в такъв случай сега знам къде изчезваха фазаните на чичо ми. Той пускаше две-три двойки в годината и никога не ги намираше — нито тях, нито потомството им.
Жаке добавя във въодушевлението си:
— Виждате ли, нормално той би трябвало да ви улучи с първата стрела.
Смръщвам вежди, а Тома казва сухо:
— Няма за какво да се хвалиш.
Впрочем аз мисля, че е време разговорът ни да вземе малко по-напрегнат обрат. Казвам строго:
— Жаке, ти ли удари нашия другар и открадна Амарант?
Той се изчервява, навежда едрата си рижаворуса глава и поклащайки се, върви с вид на нещастник.
— Баща ми ми каза да го сторя.
После бързо добавя:
— Но той ми каза да убия вашия другар, а аз не го убих.
— Защо?
— Защото това е грях.
Не очаквах това, но си вземам бележка. Продължавам да разпитвам Жаке. Той потвърждава онова, което вече бях отгатнал от плана на бащата: да ни привлече при себе си на групички и да ни избие и петимата, за да стане собственик на Малвил. Да полудееш! След деня „Д“ той е можел да притежава цяла Франция, но е искал Малвил дори и с цената на пет убийства. Защото нямало да убие „слугите“ — добавя синът. Нито моята немкиня.
— Каква немкиня?
— Онази, дето се разхождаше на кон из гората.
Поглеждам го. Липса на разузнаване у нас и допълнителен стимул, който не трябва да се пренебрегва. Замъкът и дамата от замъка. Дивашка жакерия8 с убиването на господаря и съответното изнасилване на жена му. На господаря или на господарите. Тъй като научавам, че Тома, Пейсу, Колен, Мейсоние и аз сме били за бащата „господарите от Малвил“, че често е говорел за нас — за нас, които никога не го бяхме виждали — с ярост и дори с омраза. По негово нареждане синът ни е шпионирал. Спирам се, изправям се лице с лице с Жаке и го разглеждам.
— Никога ли не си каза, че би могъл да ни предупредиш да се предотвратят всички тези убийства?
Той стои прав пред мен с наведени очи и ръце на гърба, пропит от разкаяние. Запитвам се дали ако му кажа да се обеси, няма да го стори.
— О, да — отвръща той, — но баща ми щеше да го разбере и да ме убие.
Защото естествено бащата е бил не само непобедим: бил е всезнаещ. Поглеждам го: съучастничество в убийство, нападение на един от нас, кражба на кон.
— Е добре, Жаке, какво да правим с тебе?
Устните му треперят, той преглъща слюнката си, поглежда ме с добрите си изплашени очи и отговаря, вече примирил се:
— Не зная. Да ме убиете може би?
— Само това заслужаваш — казва Тома, стиснал устни и побелял от гняв.
Поглеждам го. Сигурно е изпитал голям страх за мене, когато изкачвах хълма. И сега намира, че съм прекалено снизходителен.
— Не — отвръщам аз. — Няма да те убием. Първо, защото убийството е грях, както ти каза. Но ще те отведем с нас в Малвил и за известно време ще те лишим от свобода.
Не гледам към Тома. Мисля си — като мъничко се забавлявам — колко много трябва да е отвратен, като ме слуша да употребявам едно толкова „църковно“ понятие като „грях“. Но какво друго можех да правя, освен да говоря на Жаке езика, който той разбираше.
— Сам ли? — пита Жаке.
— Как така „сам ли“?
— Сам ли ме отвеждате в Малвил?
И понеже го гледам намръщено, добавя:
— Защото тук е и баба ми.
Имам впечатление, че ще продължи, но той спира.
— Ако баба ти иска да дойде с нас, ще я вземем и нея.
Виждам, че има нещо друго, което го тревожи. Мисля, че не е лишаването от свобода, защото лицето му, по което всичко се чете, помръква, и то много повече, отколкото когато се страхуваше да не го убия.
