— Да — отговаря тя смаяно.
Поглеждам я и гласът ми изплющява като камшик:
— А Миет?
Фалвиница разтваря уста като риба. Не й оставям време да се съвземе.
— Да, Миет. Къде е Миет?
Тя потрепва с клепки и отговаря със слаб глас:
— И тя бе настанена в Ла Рок. И бог знае дали…
Пресичам я:
— У кого?
— У кмета.
— Като Кати, значи? Две слугини ли е имал кметът?
— Не, чакай. Обърках се. В гостилницата.
Замълчавам. Навеждам очи. Гледам прасците на краката й; те са огромни.
— Не те ли болят краката?
— Дали не ме болят! — възкликва тя задъхано, успокоена и щастлива от промяната в разговора. — От кръвообращението ми е. Виж ми вените и всичко… (Тя си повдига полата, за да ми ги покаже.)
— Като вали, слагаш ли ботуши?
— Никога. Как си мислиш, не бих могла! Особено откакто получих флебит…
По въпроса за краката си тя е неизчерпаема. Този път дори не се и преструвам, че я слушам. Ставам с карабината в ръка и като се обръщам гърбом към нея, отивам към етажерката с ботушите. Има три чифта големи от жълт каучук, 44 или 46 номер, и до тях един чифт много по-малки, черни и с по-високи токове, най-много №38. Прехвърлям карабината в лявата ръка, обръщам се и от място, без да отивам към нея, издигам ги над главата си и със замах, без нито една дума, ги хвърлям в краката й.
Тя отстъпва една крачка, поглежда ботушките, хвърлени на цимента, като че ли са змии, готови да я ухапят. Слага двете си тлъсти ръце на лицето, скрива бузите си. Аленочервена е. Не смее да ме погледне.
— Върви да я доведеш, Фалвина.
Кратко мълчание. Тя ме гледа. Успокоява се. Изражението й се променя. В черните очи на подпухналото й лице има някакво лукаво безочие.
— Не предпочиташ ли сам да отидеш? — пита ме тя преднамерено.
И понеже не отговарям, увисналите й бузи се издуват, малките й остри зъби се показват, тя се усмихва лакомо. Питам се дали в края на краищата ми е симпатична тази Фалвиница. О, зная, от нейната гледна точка това е съвсем естествено. Победил съм и убил бащата. Ето че сега аз съм старейшината, заобикаля ме религиозна почит, всичко е мое. И Миет. Но точно аз пък се отказвам — не без мъка и по-скоро от разум, отколкото от добродетелност — от правото си на господар.
Отговарям, без да повишавам тон:
— Казах, върви да я доведеш.
Усмивката й се стопява, тя навежда глава и тръгва. Върви и се тресе като желе. Раменете, хълбоците, задникът, огромните крака — всичко се движи.
Отивам и сядам на края на масата срещу вратата. Ръцете ми, които слагам на почернялата от миене дъбова дъска, треперят; опитвам се почти отчаяно да се владея. Зная добре, че онова, което веднага ще се появи пред мен, ще бъде една голяма радост и същевременно една голяма опасност. Зная добре, че тази Миет, която ще живее сама заедно с шестима мъже, без да смятаме Момо, ще постави пред нас ужасни проблеми и ако искам и занапред да може да се живее в Малвил, аз не трябва да допусна нито една грешка.
— Ето Миет — казва Фалвиница и я тика пред себе си в стаята.
Да бях имал сто очи пак нямаше да ми стигнат, за да я гледам. Двадесетгодишна може би. И колко е измамно това име — Миет9. Наследила е от стара си майка черните очи и пищната коса, която у нея е гарвановочерна. На ръст обаче тя е с цели десет сантиметра по-висока, с широки и добре сложени рамене, висока и изпъкнала гръд като щит, закръглени хълбоци и мускулести крака. О, разбира се, ако ми дадеше сърце да я критикувам, щях да открия, че носът й е въздебел, устата — малко широка, брадичката — доста мощна. Обаче не мога! Възхищавам се от всичко у нея, включително и от селската й простота.
Не виждам ръцете си, но зная от трепета, който ми се предава, че все повече и повече треперят, скривам ги под масата и сам се облягам на ръба й с гърди и рамене, опрял буза до дулото на пушката; поглъщам с очи Миет, останал без глас. Разбирам какво е изпитал Адам, когато една прекрасна утрин намерил до себе си Ева, още влажна от струга, на който са й дали форма. Едва ли може да има човек, по- окаменял от възхищение или по-заплеснат от нежност от мен. В тази пещера, в дъното на която съм се свил с оръжието си, борейки се за живота си, Миет пръска светлина и топлина. Кърпената й блузка й е тясна, полата й от избеляло червено платно, износена и на места проядена от молци, се люлее доста над коленете й. Краката й са въздебели, както у женските скулптури на Майол; с широките си голи ходила тя е стъпила здраво на земята, от която сякаш черпи силата си. Тази бъдеща майка на людете е великолепно човешко животно.
Изтръгвам се от съзерцанието си, ставам от стола, улавям с две ръце ръба на масата с палец отгоре и пръсти отдолу и казвам:
— Седни, Миет.
Гласът ми долита слаб и дрезгав. Отбелязвам си, че за в бъдеще трябва да го направя по-крепък. Без една дума Миет сяда там, където преди малко седеше Жаке; от мен я дели цялата дължина на масата. Очите й са красиви, кротки. Тя ме гледа без всякакво стеснение със сериозното изражение на децата, когато разглеждат някой новодошъл в семейството.
— Миет (харесвам това име — Миет), ще вземем Жаке с нас.
Безпокойство преминава в тъмните й очи и аз веднага добавям:
— Не се безпокой, няма да му сторим никакво зло. И ако двете с баба ти не искате да останете сами в
— Дума да няма, да останем двете сами в
— Наричат ме Еманюел.
— Благодаря ти, Еманюел.
Обръщам се към Миет.
— А ти, Миет, съгласна ли си?
Тя навежда глава, без да промълви дума. Не е бъбрива, но очите й говорят вместо нея. Те не се откъсват от мен. Те преценяват и сравняват новия господар. Хайде, Миет, успокой се, в Малвил ще намериш само приятелски и нежни чувства.
— Откъде е това име Миет?
— Тя всъщност се нарича Мари, но при раждането си беше съвсем мъничка, щото се роди по-рано, горкичката, на седем месеца. И Реймонд все я наричаше Мовиет10. А пък нашата Кати, която тогава беше тригодишна, я нарече Миет и така й остана.
Миет не казва нищо, но може би защото съм се заинтересувал за името й, ми се усмихва. Чертите й са може би малко грубички, поне според законите на градската красота, но когато се усмихне, те се озаряват и смекчават по невъобразим начин. Усмивката й е чудна, изпълнена с искреност и доверчивост.
Вратата се отваря и Жаке влиза, последван от Тома. Като вижда Миет, Жаке се спира, побледнява, поглежда я, обръща се към Фалвиница и сякаш готов да се нахвърли отгоре й, виква гневно:
— Нали ти бях казал…
— Хей-хей, кротко! — казва му Тома, поел съвсем сериозно ролята на пазач.
Той пристъпва, за да укроти затворника си, забелязва Миет, закрита от тялото на Жаке, и остава неподвижен, окаменял. Ръката, която е възнамерявал да сложи на рамото на Жаке, увисва.
Намесвам се, без да повишавам тон:
— Жаке, не ми каза баба ти, а аз отгатнах, че Миет се крие.
Жаке ме гледа зяпнал. Нито за миг не се усъмнява в думите ми. Вярва ми. Дори нещо повече: разкайва
