Малвил

се, задето се е опитал да скрие нещо от мен. Аз съм заел мястото на бащата: непогрешим съм и всезнаещ.

— Не си се мислил все пак по-хитър от господата от Малвил! — казва Фалвиница с насмешка.

Ето че съм вече в множествено число. „Синко“ или „господата“. Никога верният тон. Гледам Фалвиница. Подозирам известна низост в нейния случай. Но не искам да я съдя прибързано. Кой не би се покварил от десетгодишно робство при троглодитите?

— Жаке, когато тръгваше, за да погребеш баща си, какво пошушна на баба си?

С ръце на гърба, наведена глава и очи в земята той отговаря засрамено:

— Запитах я къде е Миет; тя ми каза „в хамбара“. И й заръчах да не го казва на господата.

Гледам го.

— Значи, си смятал да се измъкнеш от Малвил, да се върнеш при нея и да избягате заедно?

Той е тъмночервен. Отговаря тихо:

— Да.

— И къде щеше да отидеш? Как щеше да я храниш?

— Не зная.

— А баба ти? Тя щеше ли да остане в Малвил?

Фалвиница, която е станала при влизането на двамата мъже (рефлекс, внушен от Варвоорд), стои права до Миет и тъй като все пак е уморена, опира се с две ръце на масата.

— Не бях помислил за нея — отговаря смутен Жаке.

— Е хубава работа! — казва Фалвиница и една едра сълза избликва от очите й.

Допускам, че лесно плаче, но все пак Жаке сигурно е любимецът й. Има за какво да бъде огорчена.

Миет слага ръка на ръката на Фалвиница, повдига към нея очи, гледа я, поклащайки глава, като че иска да каже: „Но аз нямаше да те оставя.“ Много бих искал да чуя гласа на Миет, но от друга страна разбирам защо не говори: погледът й изразява всичко. Може би тя е свикнала на тези мимики от времето на Варвоорд и от налаганото от него мълчание. Продължавам:

— Жаке, ти искал ли си съгласието на Миет за този план?

Миет разтърсва енергично глава и Жаке я поглежда поразен.

— Не — отговаря той едва чуто.

Мълчание.

— Миет ще дойде в Малвил само ако иска — казвам аз. — Също и баба й. И от момента, в който ти говоря, Жаке, никой няма право да каже: „Миет ми принадлежи.“ Нито ти. Нито аз. Нито Тома. Никой в Малвил. Ясно ли е?

Той клати утвърдително глава. Продължавам:

— Защо се опита да скриеш от мен присъствието на Миет в Блатото?

— Ти знаеш добре защо — отговаря той със слаб глас.

— Страхуваше се да не спя с нея ли?

— О, не, ако тя е съгласна, то си е нейно право.

— Значи, да не я изнасиля?

— Да — отговори той тихо.

Според мен нюансът е изцяло в негова полза. Не е мислил за себе си, а за Миет. Все пак чувствувам, че трябва да бъда малко по-строг. Той ме обезоръжава с добрите си кучешки очи. Това е грешка. Трябва да му внуша как да се държи, щом ще живее при нас.

— Слушай, Жаке. Има нещо, което ти трябва да разбереш. В Блатото убиват, изнасилват, претрепват хората и задигват коня на съседа. Нищо такова не се върши в Малвил.

С какво само изражение приема той това мъмрене! А аз, изглежда, не съм много способен да чета морал. Което, предполагам, ще рече, че не съм садист: срамът у други не ми доставя удоволствие.

Бързо слагам точка.

— Конят ти как се нарича?

— Малабар.

— Добре. Ще впрегнеш Малабар в каруцата. Днес ще можем да пренесем само една част. Утре ще се върнем с Малабар и с Амарант, впрегната в нашата каруца. Ще направим толкова пътувания, колкото е нужно.

Жаке се запътва веднага към вратата, щастлив, че върши нещо. Тома прави кръгом — струва ми се не много охотно, — за да го придружи. Извиквам го.

— Няма нужда, Тома. Допускаш ли, че сега ще избяга?

Тома се връща на мястото си, доволен, че не го лишавам от съзерцанието на Миет. Той потъва в него веднага. Намирам опияненото му изражение за доста глупаво, като забравям, че и аз трябва да съм го имал миг преди това. Колкото до Миет, великолепните й очи не се откъсват от моите или по-точно — от устните ми, чиито движения тя като че ли следи, щом заговоря.

Продължавам. Искам всичко да е ясно.

— Миет, има нещо, което бих искал да ти кажа. В Малвил никой няма да те насили да вършиш нещо, което не ти е приятно.

И тъй като тя не отговаря, питам:

— Разбра ли?

Мълчание.

— Разбира се, че е разбрала — намесва се Фалвиница.

Отговарям нетърпеливо:

— Остави я тя да каже, Фалвина.

Фалвиница се обръща към мен:

— Тя не може да ти отговори. Тя е няма.

VIII

Това връщане в Малвил в припадащата нощ! Яздех най-отпред на Амарант, без седло, преметнал карабината през рамо с дуло преко гърдите ми и с хваналата ме през кръста Миет, тъй като в последния момент тя ми даде да разбера чрез една от нейните мимики, че би желала да язди. Карам рава̀н, защото Малабар, който е готов да последва моята кобила на края на света, минаваше в тръс всеки път, щом тя вземеше голяма преднина, като с това караше каруцата силно да подскача. Освен Фалвиница, Жаке и Тома тя превозваше невероятна грамада дюшеци и разваляеми блага. Най-вече привързаната с въже за задната й част и кретаща крава с огромен корем, която Фалвиница не пожела да остави в Блатото дори и за една нощ, защото наближавало „да легне“ — каза ми тя.

Поехме през платото и превърнатия в пепелище чифлик на Кюсак, защото не можеше да става и дума да минем с каруцата през зидовете, които преграждаха полянката надолу към Ле Рюн. Впрочем Жаке ме увери, че макар и по-дълъг, пътят не бил препречен с обгорели дънери, той бил минавал по него няколко пъти, когато по заповед на бащата идвал близо до Малвил да ни шпионира.

Щом каруцата премина — не без мъка — ливадата по склона към Кюсак, озовахме се на асфалтирания път и тъй като нощта вече падаше, поблазни ме мисълта да поема напред, за да успокоя другарите в Малвил. Но като видях — или по-скоро чух — Малабар да се впуска в галоп зад Амарант по чакълената настилка и кравата да мучи зад каруцата, тъй като опънатото въже я душеше, задържах кобилата и пак поех бавно. Горката крава, мина доста време, докато се съвземе от вълнението си въпреки успокоителните думи, с които я обсипваше Фалвиница, опасно наведена отзад на каруцата. Обръщам внимание, че името й е Маркиз, което в благородническата стълбица я поставя много по-низко от нашата Пренсес. Чичо ми твърдеше, че по време на Революцията, като започнали да гонят аристократите, селяните от нашия край накичили за присмех животните си с такива титли. „Това е било най-малкото след всичкото зло, което са ни сторили — заключаваше старата Мену, — че дори и при Наполеон III, няма да повярваш, Еманюел, имало един граф в Ла Рок, който обесил кочияша си, защото не му се подчинил, без дори и един ден да е бил в затвора.“

Връщах се във времето много преди Революцията, когато съзрях в далечината осветената от факли