Малвил

се настанява отляво. Понеже Жаке стои още прав, показвам му мястото до Мейсоние, сигурен, че ще му направя удоволствие, тъй като така ще може да вижда Миет, без да трябва да се навежда. Остава само един прибор — до Пейсу, и аз го посочвам на Фалвиница. Макар че не е предумишлено, така е много добре. Винаги учтивият Пейсу ще разговаря от време на време с нея.

Ям като ламя, но както винаги съм сдържан в пиенето, още повече, че моят трудов ден не е завършил и че след вечеря ще трябва да проведа съвещание, защото се налага да се вземат някои решения. Отбелязвам със задоволство, че руменината по бузите на Пейсу се е възстановила. Въздържам се да го питам пред парализирания от страх Жаке, който дори не смее да го погледне, как е тилът му. Навярно ме е чакал, за да му сваля превръзката, но аз ще му я оставя и до утре, защото се страхувам раната да не вземе да кърви през нощта на възглавницата му. Увесила нос, Фалвиница не отваря уста — което предполагам доста й струва — и се преструва, че едва яде шунката, за да направи добро впечатление на старата Мену. Но това няма никакъв смисъл, тъй като последната не вдига глава от чинията си.

Само Миет изглежда съвсем естествена. Вярно, тя е средище, към което са насочени непрекъснато цялата топлота и внимание на присъствуващите. Това не я смущава и бих се заклел, че не я и ласкае. Тя разглежда всеки от нас без никакво стеснение, сериозна като дете. От време на време се усмихва. Усмихва се на всички ни, един по един, без да пропусне Момо, за когото се учудвам, че е толкова чист, забравяйки, че тази сутрин го киснахме във ваната.

Макар и весела, във вечерята има нещо принудено, защото пред новодошлите не искам да разказвам станалото в, Блатото, а те колкото и да са мълчаливи и смирени, малко ни стесняват; струва ни се, че каквото си казваме обикновено, без много да му мислим, пред тях ще прозвучи фалшиво. Освен това у тях бихме почувствували различни от нашите обичаи. Така, като седнахме на масата, те и тримата се прекръстиха. Не знам откъде им идва този ритуал: разбира се, не от Варвоорд! Впрочем той прави добро впечатление на старата Мену, готова винаги да види у „чужденците“ диваци от предхристиянската ера.

От дясната ми страна Мейсоние ме побутва с лакът, а Тома ме гледа с голяма досада.

Те се чувствуват повече от всякога малцинство, тъй като са единствените убедени атеисти тук, единствените, у които атеизмът е втора религия. Колен и Пейсу, макар че придружаваха рядко съпругите си на църква преди събитието — занимание, което им се струваше не толкова мъжко, — се причестяваха на Великден. Колкото до самия мен — нито католик, нито протестант, — аз бях отгледан между два стола. Хибриден продукт на две възпитания. Те взаимно са си навредили. Огромни пластове вярвания са се срутили в мен. Мисля си, че някой ден би трябвало да направя инвентаризация, за да уточня какво е останало. Не вярвам, че някога ще го сторя. Във всеки случай в тази област изпитвам голямо недоверие и не само спрямо свещениците. Изпитвам силна антипатия например към хора, които се хвалят, че са премахнали бог-отец, считат религията за нещо „овехтяло“, но начаса я заместват със също такива деспотични философски талисмани. Тъй като не съм направил инвентаризирането, за което споменах по-горе, ще кажа, че изпитвам някакво сантиментално притегляне към религиозните обичаи на моите предци. С една дума, не всички нишки са скъсани. От друга страна, си давам сметка, че привличането не означава присъединяване.

Не отговарям веднага на побутването с лакът на Мейсоние и не обръщам внимание на погледа на Тома. Дали няма да имаме в Малвил, освен битката за притежанието на Миет, и религиозна война? Защото от нашите двама атеисти не е убягнало, че тримата новодошли ще засилят клерикалния лагер в Малвил. И това ги тревожи, тъй като в тази област те не са сигурни дори в мен.

След свършването на вечерята изпращам Жаке да запали огън в първия етаж на жилищната сграда и веднага след завръщането му ставам и казвам на новите:

— За тази вечер ще спите и тримата на първия етаж, на дюшеци. Утре ще видим как ще се организираме.

Фалвиница става; доста е затруднена, защото не знае как да се раздели с нас, а старата Мену не я улеснява, не й хвърля нито един поглед. Миет е по-непринудена, може би защото не е длъжна да каже нещо, но е доста учудена и аз знам защо.

— Хайде, вървете — казвам аз, като разпервам и двете си ръце. — Ще ви придружа.

За да се тури край, аз ги подтиквам отдалеч към вратата; като прекрачвам прага, никой не промълвя едно „лека нощ“, нито от новодошлите, нито от старите жители. На първия етаж, за да оправдая присъствието си, аз си давам вид, че проверявам дали прозорците се затварят добре и дали дюшеците не са сложени много близо до огъня. „Хайде, спокойна нощ“ — казвам аз и пак разпервам ръце, доста огорчен, че оставям Миет така равнодушно и сдържано, като дори избягвам погледа й, който, струва ми се, се задържа на мен с въпросително изражение.

Оставям ги. Но това не означава, че тя ме напуска. Отнасям я в мисълта си, докато слизам по стълбата на кулата и се връщам в голямата зала, където старата Мену е раздигнала масата, а докато ме чакат, другарите ми са придърпали столовете около огъня и са сложили моя по средата. Сядам и като ги оглеждам, начаса си давам сметка, че присъствието на Миет е изпълнило извърхом помещението и че те не могат да мислят за нищо друго. Пръв заговорва за нея (бих се обзаложил, че ще е той) Пейсу.

— Хубаво момиче — казва той с равен глас. — Но не говори много.

— Тя е няма.

— Не е възможно! — възкликва Пейсу.

— Таеама! — възкликва Момо разчувствуван и същевременно съзнаващ, че вече не заема в Малвил последното стъпало на езиковите умения.

Кратко мълчание. Изпълваме се с нежност към Миет.

— Мамо! Таеама! — вика Момо и се изправя с гордост на пейчицата си.

Старата Мену плете от другата страна на пейката. Какво ще прави, като свърши вълната? Ще разплете ли като Пенелопа изплетеното?

— Няма защо да крещиш — казва тя, без да вдигне глава. — Чух. Аз не съм глуха.

Отвръщам едва-едва сухо:

— Миет не е глуха. Тя е няма.

— Тъй де, тъй де — казва Мену, — така няма поне да се карате с нея.

Колкото и отвратени да сме от цинизма на тази бележка, не желаем да дадем оръжие в ръцете на старата Мену. Премълчаваме. И тъй като мълчанието се проточва, подхващам разказа си за деня, прекаран в Блатото.

Минавам съвсем накратко върху военната епопея. Не се разпростирам много на семейните отношения вътре в племето Варвоорд, все от загриженост да не дам оръжие на Мену. Говоря главно за Жаке, за нападението му над Пейсу, за пасивното му съучастничество, за терора, упражняван от бащата над него. Завършвам с това, че трябва да му се наложи наказание — лишаване от свобода, заради принципа: нека знае, че е извършил зло, та да не се опитва да го повтори.

— Как виждаш затварянето му? — пита Мейсоние.

Вдигам рамене.

— Много добре знаеш, че няма да го сложим в окови. Само задължението да не напуска Малвил и територията на Малвил. Колкото до останалото, ще се отнасяме с него както с всеки от нас.

— Тъй де! Тъй де! — казва с възмущение старата Мену. — Ако ме питаш какво мисля…

— Но аз не те питам — отвръщам й рязко.

Доволен съм, че я сложих на място. Не ми харесва начинът, по който изпрати Фалвиница без нито една дума. Най-после Фалвиница й е братовчедка. Какво означава това неприязнено държане? Че и по отношение на мен намирам, че също доста много си позволява. Обстоятелството, че ме счита за господар от небесно естество, не й пречи — както постъпваше и към чичо ми — да се опитва непрекъснато да ме ухапе. Самият господ-бог, когато му се моли, сигурно и него не може да се въздържи да не го настъпи.

— Както ти решиш, аз съм съгласен — казва Мейсоние.

Всички са съгласни. Съгласни са също и с троснатостта ми към Мену. Чета по очите им.

Разискваме колко да продължи наказанието на Жаке. Следват различни предложения.

Най-суров — защото се е страхувал за живота ми — е Тома: десет години. Най-снизходителен е Пейсу — една година.

— Не е скъпа цената за черепа ти! — казва Колен с някогашната си усмивка.