Малвил

необходимостта, тъй като тук Миет е единствената жена, способна да ражда.

Мълчание. Тома, който, мисля, се чувствува надвит, отказва да спори, а останалите не изглеждат разположени да разговарят. Но тъй като все пак трябва да се изкажат, аз ги разглеждам с въпросителен израз и казвам:

— Е?

— Не ми харесва това — отговаря Пейсу.

— Кое „това“?

— Твоята система там, в Индия.

— Не е въпрос харесва ли ти, това е необходимост.

— Все пак — възразява Пейсу — да делиш една жена с няколко мъже, аз казвам: не.

Мълчание.

— И аз съм на твоето мнение — казва Колен.

— Аз също — добавя Мейсоние.

— И аз — казва и Тома с дразнеща усмивка.

Гледам огъня. Случва ми се нещо изумително: останал съм малцинство! Бит съм! Откакто бях поел, така да се каже, ръководството на Клуба на дванадесетгодишна възраст това се случва за първи път. И макар че признавам, че у мен това е някакво момчешко чувство, ужасно съм унизен. В същото време бих искал да не го показвам и сякаш нищо не е било, да продължа да говоря и да мина на дневния ред. Но не успявам. Гърлото ми е свито. В ума ми е бяло петно. Не само съм победен, но мълчанието ми ме кара да губя самообладание.

Спасява ме, разбира се, без да иска, Тома.

— Ето, виждаш ли — казва той без всякаква деликатност. — Моногамията победи.

Вярно е, че преди малко го бях посбутал. Сигурно още му лежи на сърцето „попската идея“.

Забележката на Тома се посреща хладно. Гледам другарите си. Те са зачервени, чувствуват се неудобно и са най-малкото смутени, както съм и аз, от провала ми. „Особено — ще ми каже после Колен — след ден, в който ни бе направил толкова добрини!“

Смущението им ми е утеха.

— Готов съм да считам мнението ви като единодушно и се прекланям. И все пак трябва добре да се разбере какво означава единодушието ви. Означава ли то, че искате да насилите Миет да си избере един- единствен партньор и да остане с него?

— Не — казва Мейсоние. — Съвсем не. Няма да я насилваме. Но ако тя държи да има един мъж, няма нищо да предприемем, за да я отклоним.

Добре. Ето че става ясно. Ясна е също стиловата разлика. Аз казвам „партньор“, а той — „мъж“. Ще ми се да обърна внимание на комуниста Мейсоние, че има дребно-буржоазно разбиране за брака. Но стоически се въздържам. Гледам другите трима.

— Така ли е?

Така е. Да зачитаме брака. Никакво прелюбодеяние, дори и доброволно. Условният морал не е мъртъв. Според мен тази достопочтена система никак не може да функционира в колектив от шестима мъже, получили за подялба една-единствена жена. Но не можеш да имаш право срещу всички. Становището на другарите ми ми се струва максималистично и безумно: да останеш ерген до края на живота си, щом не можеш да имаш жена само за себе си. Вярно е, че сигурно всеки от тях се надява да бъде избраникът.

Мълча. Тревожен съм за бъдещето. Страх ме е от несправедливости, от ревности, може би дори от желания за убийство. И още — защо да не го кажа? — сега изпитвам палещо съжаление, че не взех Миет в Блатото, когато имах възможност за това. Не съм много възнаграден за това, че контролирах „страстите“ си, както казвахме по времето на Клуба.

На другия ден призори, след една много тежка нощ, се събуждам от камбаната на малката входна крепост, която бие с пълна сила. Това е една голяма църковна камбана, купена на разпродажба, която наредих да поставят при портата, та посетители и туристи да искат да им се отвори. Но тя издава такъв звук, който се чува толкова надалеч — казаха ми дори в Ла Рок, — че до вратата бях поставил електрически звънец, сега излишен…

Запитвам се какво ли може да се е случило, та да се бие камбаната така силно и тъй продължително. Изхвръквам от леглото, нахлузвам панталона върху пижамата, ботушите на бос крак и като сграбчвам карабината, смъквам се, последван от Тома, който също се въоръжава, по витлообразната стълба чак до приземния етаж, после минавам по подвижния мост и стигам тичешком до първата крепостна стена.

Целият замък е събран там, пред Родилното, облечен кой както може. Щастливо събитие: Маркиз от Блатото току-що се е отелила в единия ъгъл на бокса и е на път да изкара и второ в другия ъгъл. Натоварен от майка си да ни съобщи новината, полуделият от възторг Момо е сметнал за по-достойно за случая да бие камбаната. Смъмрям го остро. Припомням му моите изрични и преповтаряни запрещения. И като се обръщам към Фалвиница, поздравявам я за двете теленца, които между впрочем са женски. Фалвиница се надува от гордост повече отколкото ако сама ги беше създала, тя бърбори непрекъснато в бокса със старата Мену, готови и двете съвсем напусто да помагат, тъй като и втората юница е вече там, закръглена, олигавена, разнежваща. Коментарии на Пейсу, Мейсоние, Колен и Жаке, над който се чуват гръмогласните припомняния от страна на Пейсу за всички случаи — редки, но паметни, — когато е видял или чул за крава, родила близнета. Всички сме се опрели на дървената преграда; Миет е с нас.

Тя е леко облечена, с разрошени коси, още топла от сън. Като я виждам, сърцето ми се разтуптява като на глупак. Добре. Да пренесем по-скоро възторга си върху теленцата. Те са с тъмночервен цвят и съвсем не толкова малки, колкото би помислил човек.

— Не би рекъл човек, като погледнеш майката, че ще изкара две — забелязва Пейсу, — защото беше едра като за едно.

— Виждала съм крави, по-едри от тази — потвърждава старата Мену. — А виж я тази как ги изкара две и двете хубави. Да се почудиш къде ги е държала.

— Можеш да кажеш, че си с късмет — казва Пейсу на, Фалвиница (не знам защо всички ние изказваме уважението си към Фалвиница за крава, която сега принадлежи на Малвил, може би защото държахме да компенсираме приема на старата Мену). — Крава, която близни — продължава той с учтива сериозност, мисля си, че няма да искаш да я продадеш, Фалвинице. Напротив, ако продадеш двете си теленца на осмия им ден, можеш да докараш до към шестдесет хилядарки. Без да се смята млякото, което ще имаш после. Такава крава струва злато. Още повече, че тя може пак да ти роди двенки.

— А на кого би ги продал сега теленцата, глупако? — пита Колен.

— Такава е думата — отговаря Пейсу замислено с полузатворени очи.

Той навярно мечтае за някакъв образцов обор в един по-добър свят, със станция за електрическо доене и само крави, специализирани в производството на близнета. Толкова, че чак забравя да гледа Миет. Вярно е, че тази сутрин след снощното решение ние я поглеждаме само крадешком. Всеки се страхува от другите, да не би да измества много напред пионките си.

Броя: Пренсес, Маркиз и двете новородени, които решаваме да наречем Контес и Баронес11, за да запълним Готския алманах12. А! Забравих останалата в Блатото Чернуша — не толкова аристократична, но в разгара на млечността си и без теле. Ето че Малвил притежава пет крави, един бик и едно малко биче — Пренс. Него обаче ще го запазим също, защото не можем да поемем риска да останем само с едно-единствено мъжко животно. Откъм конската част имаме три кобили: Амарант, Беламур, дъщеря й Малис и жребеца Малабар. Не броя прасетата, които сега са твърде много, за да можем да ги отгледаме всичките. При мисълта за всички тези животни изпитвам топло чувство на сигурност, едва смекчавано от страха, че нивите може да не ги изхранят нито тях, нито нас. Странно как с изчезването на парите се стопиха и фалшивите потребности. Както по времето на Библията нашите мисли се изразяват в храна, земя, стада и запазване на племето. Миет например. На нея не гледам ни най-малко, както бях гледал на Биржита. С Биржита сякаш нещата се разбираха сами по себе си, аз разграничавах сексуалността от предназначението й, докато Миет я виждам само оплодена.

Дори и с двете каруци употребихме четири дни, за да изпразним Блатото. Гражданите се оплакват при местенията си в друга квартира, но те не знаят колко неща могат да се