натрупат в един чифлик за един живот — все полезни и повечето заемащи много място. Без да се броят, разбира се, добитъкът, фуражът и зърното.
Най-после на петия ден можахме да продължим оранта на малката нива при Ле Рюн — повод да приложим новите нареждания за сигурност. Жаке ора, а ние се редувахме един по един да караулим с карабина на хълмчето, което се издигаше на запад от Ле Рюн. Ако часовоят видеше едно или няколко подозрителни лица, нареждането гласеше да стреля във въздуха и да не се показва, с което щеше да даде време на Жаке да се скрие в замъка с коня, а на нас — да отидем на мястото с още пушки: сега три с пушката на Варвоорд, четири с карабината.
Това е твърде недостатъчно. Тогава помислих за лъка на Варвоорд, който се бе оказал толкова страшно и така точно оръжие за близко разстояние. Биржита ме беше запознала с теорията на стрелбата — нещо много по-тънко, отколкото би помислил човек на пръв поглед — и сред общия скептицизъм аз започнах да се упражнявам на пътя за първата крепост. С малко постоянство постигнах задоволителни резултати, така че постепенно увеличих разстоянието. На четиридесет метра успявах да изпратя в мишена всяка трета стрела. Не бях Вилхелм Тел, нито дори Варвоорд, но все пак бе нещо по-добро, отколкото онова, което можеше да постигне на същото разстояние една ловна пушка, която на повече от петдесет метра страшно разпръсва патроните. Бях учуден също така от силата на забиването на стрелата, която проникваше така навътре в дълбоката плетена мишена, че понякога трябваше да я изтеглям с две ръце. При такива резултати у моите другари се събуди дух на съперничество, така че тренировката по стрелба с лък стана наше любимо занимание. Скоро аз бях дори застигнат и задминат от малкия Колен, който от шестдесет метра изпращаше редовно и трите си стрели в мишената и дори започна малко по малко да ги доближава до центъра.
От нас петимата — от шестимата, като броим и Жаке, но той още не бе допуснат до стрелба — Колен бе най-дребен и най-слаб. Така бяхме свикнали с това, че дребничкият му ръст ни се струваше негова същинска черта, та го наричахме „малкия Колен“ дори и пред него. Не мислехме, че може да се засегне, тъй като никога не бе възроптал против това прозвище. И тогава изведнаж, като видях огромното щастие, което му донесе превъзходството му пред нас, с лъка в ръка, разбрах, че винаги е страдал от крехкостта си. Самият лък бе по-голям от него. Но когато го вземеше в ръка — което му се случваше, защото той започна да се упражнява повече от всеки един от нас, — той бе цар. По обяд, след като се нахранехме, го виждах, седнал до един от двата прозореца с пречки на голямата зала да кълве от книжката за стрелба, която Биржита ми беше купила и която никога не бях прелистил. С една дума, малкият Колен стана нашият голям стрелец. Така и започнах да го наричам като отчитах колко голямо удоволствие му правеше думата „голям“ дори и в преносен смисъл.
Той склони Мейсоние да започне с негова помощ изработката на още три лъка. Според него всеки трябваше да има лък и тогава го чухме да се оплаква, че я няма ковачницата му в Ла Рок (той бе железар и едновременно водопроводчик), за да ни изработи върхове за стрелите. Насърчавах всичките му начинания, тъй като мислех за времето, когато, като нямаше да имаме вече куршуми, нито с какво да си направим, пушките ни нямаше да ни служат за нищо в свят, в който по всяка вероятност насилието нямаше да изчезне поради липсата на огнестрелно оръжие.
Месец се бе изминал, откакто Момо би камбаната призори, за да извести за раждането на близнетата на Маркиз, когато една вечер към седем часа, както се гласях да затворя стаята си в главната кула, за да сляза в жилищното помещение с Библията под мишница, а излезлият на стълбищната площадка Тома ми казваше: „Имаш всичко за един свят човек“, при което аз, завъртайки с дясната си ръка ключа, но обърнат с глава към него, се канех да му отговоря, камбаната заби изведнаж отново, не със замах както по-рано, но два пъти силно и веднаж по-слабо, с което последвалата тишина стана необичайна и тежка. Застанах неподвижен. Не можеше да бъде Момо. Това не беше неговият стил. Отворих отново вратата, оставих Библията на масата, взех карабината и подадох пушката на Тома.
Без една дума — а щом излязохме на равно, Тома ме надмина с бързите си крачки — изтичах до входната крепост. Там нямаше никой. Старата Мену и Момо навярно бяха в къщи, тя — заета с приготвянето на вечерята, той — обикалящ наоколо й с надеждата да отмъкне нещо. Колкото до Колен и Пейсу, които тази нощ трябваше да спят в крепостта при входа, те не бяха ни най-малко задължени да стоят там през деня. Като обхождах тичешком празните стаи на малката входна крепост — Тома бе останал вън да наблюдава вратата, — дадох си сметка колко недостатъчни бяха разпорежданията ни за сигурност. Стените на първата крепост, много по-ниски от стените на втората, не бяха недостъпни за някаква стълба, нито за някакво въже, снабдено с кука. А над обиколните ровове не се минаваше по подвижен мост — както при втората крепост, — ами по мост, който даваше възможност да се стигне до подножието на крепостта и да се покатери човек по нея, докато ние стоим събрани вътре и вечеряме.
Излязох от кулата, казах тихо на Тома да тръгне по стъпалата на крепостта и отгоре през бойниците над портала да се цели в посетителя или посетителите. Изчаках го да стигне, после пристъпих на пръсти до шпионката, отместих капачето с един-два милиметра и предпазливо доближих око.
На около метър от мен — следователно мостът бе преминат — видях един мъж на около четиридесет години, яхнал сиво магаре, преметнал пушка през рамо, чието дуло се показваше иззад лявото му рамо. Бе гологлав, с много мургава кожа, тъмнокос, облечен с доста прашен черен костюм, а — подробност, която ме порази — на гърдите му висеше, както на епископите, сребърен кръст. Видя ми се едър и силен. На лицето му лежеше отпечатък на най-дълбоко спокойствие и аз забелязах, че той не трепна, когато, вдигайки очи към бойниците, забеляза Тома, който се целеше в него.
Дръпнах силно капачето на шпионката и силно извиках:
— Какво искаш?
Грубият тон нема̀ въздействие върху посетителя. Той не трепна, погледна към шпионката и отговори важно и отмерено:
— Ами първо да ви видя, а после да преспя тази нощ в замъка. Не държа да се връщам обратно през нощта по току-що изминатия път.
Забелязах, че се изразява добре, изискано дори, като изговаряше грижливо всяка дума, и то с акцент, който, без да е съвсем като тукашния, се доближаваше до него. Продължих:
— Имаш ли друго оръжие освен пушката?
— Не.
— Ще сториш добре да кажеш истината. Ще бъдеш претърсен, щом влезеш.
— Имам едно малко джобно ножче, но не го наричам оръжие.
— Автоматично ли се отваря?
— Не.
— Как ти е името?
— Фюлбер льо Но. Свещеник съм.
Не правих коментар на свещеническото му звание.
— Слушай, Фюлбер. Махни затвора на пушката си и го сложи в джоба на дрехата.
Той се подчини незабавно, като забеляза с безизразен глас:
— Недоверчиви сте.
— Имаме основание за това. Нападнаха ни.
После казах:
— Слушай, ще ти отворя. Ще минеш през вратата, но няма да слизаш от магарето, ще се спреш на десет метра и ще слезеш само когато ти кажа.
— Разбрано.
Вдигнах глава.
— Тома, продължавай да се целиш в него.
Тома кимна утвърдително с глава. Взех карабината в дясната ръка, махнах предпазителя, отместих двете резета на вратата, притеглих я към мен и зачаках. Щом Фюлбер влезе, затворих така бързо, че ударих задника на магарето. То подскочи напред, после встрани и едва не събори посетителя. Конете в
— Слизай — казах аз на нашето наречие — и ми дай затвора на пушката.
Той се подчини — доказателство, че ме разбра. Сложих затвора в джоба си. Бях почти сигурен, че в случая тези мерки бяха излишни, но недоверчивостта има такава връзка с другите добродетели, че е
