Малвил

върховен момент! — как, стъпил на земята, поема двете пушки от нашия затворник, който още стърчи на каруцата. Ето го и него сред нас, цял покрит с оръжие. Посрещат го много добре. Може би не като мен — с луда радост. Не и като Миет — със секнал дъх. Но и той получава своя пай юмруци и потупвания по гърба, побутване с лакът. Сега дори за първи път виждам другарите си да го боричкат — знак, че напълно са го приели — най-после. Доволен съм. А той, очарован, отвръща на тези изблици както може — все още малко вдървено, малко несръчно, като човек от града, чиито движения не са съвсем прями, нито приятелската закачка — достатъчно находчива.

— А ти как си, Еманюел? — пита старата Мену.

Виждам я как ми се усмихва доста от ниско с вдигната към мен скелетовидна глава: дребно тяло, изправено предизвикателно, нито грамче тлъстина. Тази мършавина ми харесва обаче след плътските оргии на Фалвиница.

— Щастлив съм, че не се интересуваш само от кравата! — отговарям й аз по нашенски.

Хващам я за лактите, вдигам я във въздуха като перце, целувам я по двете бузи и едновременно разправям кое-що за Блатото, Варвоорд и семейството му. За Варвоорд тя не е учудена. Познава вече лошото му реноме.

— Прибирам се — казва тя накрая. — Докато разтоварите каруцата, ще ви приготвя вечеря.

И тя хуква към жилището, като ситни бързо, тъмна фигура в нощта, с танцуващ пред нея светъл кръг от факела; изглежда още по-дребна, когато стига до подвижния мост и минава във втората крепостна стена. Извиквам:

— Мену! Приготви за десет души! Има още двама в каруцата!

Не ни е нужно повече от половин час — както сме осмина, — за да разтоварим, макар и временно, и да сложим всичко в Родилното, с изключение на дюшеците, които решавам да отнесем в жилището, за да настаним тримата новодошли. Всичко се извършва с ред, като не се смята нетърпението на Малабар, който изправилият се пред муцуната му Жаке трябва да възпира с двата повода, като не се смятат и някои ругатни към Момо, който вместо на нас осветява отдолу с наведения факел корема на Малабар.

— Дявол да те вземе, Момо! Какво правиш?

— Йебет! Йебет! — вика Момо.

— Момо, дръж факела или ще ти дам един по задника!

— Ама йебет! Йебет! — вика Момо.

И като се изправя, размахва свободната си ръка, за да ни покаже очаровалите го размери. Чудно, че Пейсу не прави коментар. Сигурно се въздържа заради Миет.

След като се погрижваме за животните и ги затваряме — Малабар, където преди деня на събитието държах моя жребец, в бокс, през чиято врата той не може нито да мине, нито да я счупи, за да отиде при кобилите — отиваме във втората крепост, оставяме дюшеците на първия етаж и веднага слизаме в приземния в голямата зала, където намираме огъня запален и масата сложена и — изненада! — царствена по средата на дългата манастирска маса — една стара газена лампа на чичо ми, намерена и поправена от Колен, докато не сме били тук, която ни се стори последна дума на разкоша и осветлението.

Обаче старата Мену не блести с топлотата и блясъка на гостоприемството си. Както приближавам начело на малката група, тя се обръща потъмняла, мършава и ме гледа с язвителни очи, стиснати, устни и скърцащи зъби. Зад мене групата се спира. Новодошлите — затормозени. Старите — внимателни и скритом развеселени.

— Е къде са „другите двама“? — пита ме тя яростно. — Хората от Блатото, „чужденците“? Като че ли не бяхме достатъчно, точно колкото да се прехраним!

Успокоявам я. Изброявам й всичките блага, които съм докарал, без да се смята житото, от което ще можем да си месим хляб, й дрехи за Пейсу, поради това, че Варвоорд е имал неговия ръст. Освен това — помощна ръка. Изтиквам веднага Жаке от групата и й го показвам.

Впечатлението е добро. Старата Мену има слабост към хубавите младежи и изобщо към силния пол. („От десет случаи, чуваш ли ме, Еманюел, в деветте мъжът е от добро тесто.“) Освен това все пак такива рамене и ръце каквито има Жаке… Тя и на него, както на Миет, не подава ръка и не му казва „добър ден“ (някакъв си „чужденец от Блатото, можете да си представите: от парцал става ли кърпа?“). Тя само кимва леко и сдържано. Колкото до кастовия дух, старата Мену би се справила и с някоя херцогиня.

Но аз не успявам да представя Фалвиница, нито дори да кажа името й, старата Мену я вижда и бързо — толкова, че не мога да я спра — избухва в тукашно наречие, убедена, че „чужденката“ не я разбира.

— Ама, боже господи! Какво е това, Еманюел! Какво ми водиш тук? Какво ми стоварваш на плещите! Една седемдесетгодишна старица! (Ако добре си спомням, тя самата е седемдесет и пет годишна.) Хайде, младата, от мене да мине, виждам какви дребни услуги ще ти направи! Ами тази стара свиня, дето е толкова тлъста, че не може дори да си мръдне задника, дето няма да служи за нищо, само калабалък в кухнята, дето за нищо не я бива, освен да лапа повече, отколкото й се пада! Че и стара — добавя тя с отвращение, — та просто ми се повдига, като я погледна! И с тия бръчки. И с тая лой, ще речеш гърне със сало, изсипано на поднос!

Фалвиница е аленочервена; тя едва си поема дъх и едри кръгли сълзи — които вече добре познавам — се търкалят по каскадата от брадички и увиснали кожи. Тъжна гледка, която обаче се изплъзва от старата Мену, защото тя се преструва, че не гледа новодошлата и че се обръща само към мен.

— И дето дори не е и от нашия край на това отгоре, тази стара баба, ами е чужденка, дивачка като сина си. Мъж, дето е спал със собствената си дъщеря! И кой знае дали не е спал и с майка си?

Това неоснователно обвинение до такава степен преминава границите, че вдъхва сила на Фалвиница да протестира.

— Варвоорд не ми е син! Той ми е зет! — вика тя на диалект.

Мълчание. Слисана, старата Мену се обръща към нея и за първи път я поглежда като човешко същество.

— Ама ти говориш на нашия език — казва тя смутена въпреки всичко.

Размяна на погледи и сдържани смехове у старите жители.

— Е, и? — казва Фалвиница. — Че нали съм родена в Ла Рок. Че ти познаваш може би Фалвин, дето има магазинче до замъка. Аз съм негова сестра.

— Да не е обущарят Фалвин?

— Точно той.

— Той ми е втори братовчед! — допълва Мену.

Учудване! Сега ще трябва да се изясни защо старата Мену не е познавала Фалвиница и дори никога не я е виждала. Но и до това ще стигнем малко по малко. Разчитам на тях.

— Надявам се — казва Мену, — че в онова, дето го казах, не си видяла обида, щото не беше за теб.

— Не съм се обидила — отговаря Фалвиница.

— Особено за дебелината — добавя Мену. — Първо, ти не си виновна за това. А и то не означава, че ядеш повече от някоя друга (нещо, което може да мине — по избор за учтивост или за предупреждение).

— Не съм се обидила — повтаря Фалвиница, кротка като агънце.

Хайде, нашите две старици ще се разберат. На основата на една здрава йерархия. Няма защо да се питам кой ще командува в курника, нито коя от двете стари кокошки ще кълве другата. Извиквам весело:

— Да седнем да се храним!

Сядам на централното място и със знак извиквам Миет да седне срещу мене. Лека нерешителност. След кратко колебание Тома сяда по обичайному вдясно от мен, а Мейсоние — отляво. Момо се опитва да седне отляво на Миет, но опитът му бива убит в зародиш от старата Мену, която го връща сухо до себе си, отдясно. Пейсу ме гледа. Казвам:

— Е, какво чакаш, върлина такава?

Той се решава, развълнуван и смутен, да седне отдясно на Миет. Колен, който привидно е по-свободен,