Малвил

главна кула на замъка. Стопли ми се сърцето, като го видях. И узнах съвсем точно какво е усещал феодалът в Средновековието, когато, след битки в далечни места, се е връщал у дома си, здрав, читав и победоносен, докарвайки в убежището си коли, пълни с плячка и пленници. Разбира се, не беше съвсем същото. Не бях изнасилил Миет и тя не беше моя пленница. Обратно, бях й дал свобода. Плячката обаче бе значителна и компенсираше доволно новите три гърла, които трябваше да храним: две крави, едната, Маркиз — готова да се отели, другата — в пълна млечност, оставена временно в Блатото в компанията на един бик, един нерез и две свини (не броя прасето, превърнато в колбаси), кокошки — два или три пъти повече, отколкото при Мену и — най-вече — достатъчно количество жито, понеже Варвоорд сам е приготвял хляба си. Чифликът му минаваше за беден, тъй като Варвоорд не е харчил за нищо. В действителност, както вече казах, той е имал няколко парчета хубава земя на платото откъм чифлика на Кюсак. И тази вечер аз не отнасях в Малвил и една десета част от богатствата на Блатото. Смятах, че ще трябва целия утрешен и следващия ден да отидем няколко пъти с двете каруци, за да пренесем всичко: вещи и добитък.

Странно как липсата на автомобил променяше ритъма на живота: от Кюсак до Малвил в конски ход ни потрябва един час, а с моята кола щях да го взема за десет минути. И какви ли не още мисли ми се въртяха по време на люлеенето без седло на Амарант, чиято топлина и пот усещах, а зад мене — Миет, обгърнала ме с две ръце през кръста, сгушила лице до тила ми, с гръд до моя гръб. Колко дарове ми поднасяше тя! И какво целомъдрие в бавното движение! За първи път от деня на събитието бях щастлив. Всъщност не съвсем щастлив. Мислех за заровения Варвоорд с уста и очи, пълни с пръст, която бе притиснала и гърдите му. Енергичен парий! Живял по свои собствени закони, не приел законите на никого! И колекционер на представители на мъжкия пол. Защото бе изключителен разкош да ги намериш събрани в едно толкова малко имение: нерез, жребец, бик; в място, където селските стопани отглеждаха вече само женски животни — всичките ни крави бяха девствени и изкуствено осеменявани, — този Варвоорд се отнасяше с уважение към мъжкия пол! В неговия случай нямаше само стремеж към самозадоволяване. Виждах някакъв почти религиозен култ към доминиращото мъжко животно. Той самият — супермъжкар от човешкото стадо в Блатото — убеден, че всичките жени от семейството му принадлежат, включително и доведените дъщери, от момента на узряването им.

Наближаваме Малвил и сега вече трудно удържам Амарант, която на всяка крачка минава в тръс. Но аз я възпирам с твърда ръка и прилепнали към тялото лакти заради горката Маркиз, която върви зад каруцата с разлюлян между късите крака едър корем. Питам се какво ли си мисли моята кобила за прекарания ден. Отвлечена, обладана и върната в родния дом. Дявол да го вземе, сега знам защо е последвала похитителя си: усетила е в него миризмата на жребец. А сега Беламур в Родилното сигурно също е усетила нашето приближаване, защото до нас достига далечно изцвилване, на което отговарят Амарант и — след миг на изненада: „Какво! Още една кобила!“ — силният зов на Малабар. Настъпващата вечер е изпълнена с животински миризми, те се носят, зоват се, откликват една на друга. Само ние не усещаме нищо. Поне не през носа, тъй като Миет е прилепнала плътно по целия ми гръб, прилепена до мен с бедра, корем, гърди. Тръгне ли Амарант в тръс, Миет се притиска още по-силно до мен, вкопчва се колкото може повече с двете си сключени на корема ми ръце. Това трябва да е първото й яздене без седло. Тя няма да го забрави. Нито пък аз. Всички тези извивки зад мене са пълни с живот, те трептят и ми държат топло. Чувствувам се погълнат, подплатен, съхраняван. Да можех и аз да цвиля, вместо да мисля! И в недрата на настоящото си щастие да не се боя от бъдещето!

В Малвил не са се скъпили на факли. Две на главната кула, други две, затъкнати на бойниците на малката кула при входа. Сърцето ми се блъска: гледам моя чудесен, така силен, тъй добре охраняван замък. И докато се изкачваме по стръмнината, която ще ни отведе чак до него, възхищавам се в сумрака от факлите, от огромната отвесна главна кула на заден план, а пред мен — от малката кула на портала и зад нея от крепостта, по която скоро се появяват, протегнали глави между зъберите, сенки, които не мога още да определя. Някой размахва факел над парапета. Друг вика:

— Ти ли си, Еманюел?

Съжалявам, че нямам стремена. Щях да се изправя на Амарант.

— Аз съм! С Тома! Водим ви хора!

Възклицания. Смътни слова. Чувам глухото изскърцване на двете крила на тежката дъбова врата, които се завъртат около оста си. Пантите са добре смазани, но дървото стене, понеже го раздвижват. Минавам прага, познавам кой държи факела: Момо.

— Момо, затвори вратата след кравата!

— Емануел! Емануел! — крещи Момо на върха на възбуждението си.

— Крава! — вика радостно разсмяна старата Мену.

— И един жребец! — вика Пейсу.

Какъв герой съм само аз! Около мене думите валят! Виждам тъмни движещи се силуети. Не различавам още лицата. А Беламур, която от бокса си, отстоящ само на няколко метра, е усетила жребеца, цвили с пълни ноздри, рие с копита до вратата и вдига адски шум. Малабар и Амарант се редуват да й отговарят. Пред Родилното се спирам, за да се успокои Беламур, като види конете. Не зная дали ги различава, но във всеки случай тя се успокоява. Лично аз не виждам нищо, защото факлоносецът Момо затваря вратата, а Мену, която държи джобното фенерче (тя си служи с него за първи път, откакто й го бях поверил), разглежда кравата на края на шествието ни. Другарите ми са се събрали около Амарант и сега различавам Пейсу по бялата превръзка около главата му. Някой — сигурно Колен, ако се съди по ръста му — е поел поводите на кобилата и тъй като тя навежда глава, аз прекарвам десния си крак над шията й и се смъквам като акробат — начин, който никак не обичам, тъй като го намирам за зрелищен, но как иначе да постъпя с Миет зад мен, от чиито ръце току-що съм се освободил. Едва слязъл на земята, и Пейсу ме сграбчва и разцелува без всякакъв свян. Стига, плужек такъв! Стига си ме лигавил! Смехове, веселие, блъскане, ругатни, силни удари с лакът. Най-после си спомням за Миет. Свалям я от коня, като я хващам през кръста. Тежичка е! Казвам:

— Това е Миет.

В този момент, размахвайки факела си, пристига Момо и в миг Миет се появява из мрака в пълни очертания, с черна грива като ореол около главата. Тримата окаменяват. Също и Момо, чийто факел обаче потрепва в ръката му. Втренчени и светнали погледи. Нищо друго освен шума от дишането. А на няколко метра от нас старата Мену, която на края на редицата ни посреща нежно и говори на тукашния език на чуждата крава:

— Ах, красавицата ми, ах, хубавицата ми, ах, дебеланата ми, вече си готова „да лягаш“ и си плувнала в пот, горкичката ми, те са те накарали да припкаш в това състояние, с теленцето, дето съвсем се е смъкнало!

Тъй като мълчанието на другарите ми продължава, а и никой от тях не е помръднал ни крак, ни ръка, решавам да ги представя един по един:

— Това е Пейсу. Това е Колен. Това е Мейсоние. Това е Момо.

Миет подава на всекиго ръка и стиска неговата. Никаква думичка. Окаменяването продължава. Момо прави изключение. Танцувайки на място, той се развиква: „Мемиен! Мемиен!“ (изопачено произношение на „Миет“, мисля) и като размахва факела си, оставя ни в мрака, за да предупреди майка си. Ето я. И тъй като факелът на Момо е отишъл заедно с Момо бог знае къде, може би да огледа кравата, старата Мену насочва фенерчето си към Миет и я оглежда от глава до пети. Закръглените рамене, високата гръд, едрите бедра, мускулестите крака — всичко е огледано.

— Виж ти! — казва тя. — Виж ти!

Никаква друга думичка не се казва. Нямата Миет немее. Другарите — превърнати в камък. И по начина, по който старата Мену задържа кръга на светлината по крепкото тяло на Миет, чувствувам одобрението й. Най-малкото заради здравината й, заради способността й да ражда, за работната й сила. За нравствената страна Мену не се произнася. Освен: „Виж ти! Виж ти!“ тя не казва нищо друго. Мълчи. Нито думичка. В това виждам познатата ми нейна предпазливост. И омразата й към жените. Много добре знам какво си мисли сега: „Все пак не бива да се главозамаете от гърдите й, момчета. Жената си е жена. А малко са добрите жени.“

Не зная дали Миет се стеснява от двойното мълчание — зяпналото мълчание на другарите ми и нелюбезното на старата Мену, но Тома спасява положението, като скача от каруцата. Виждам го —