Малвил

Нищо подозрително. По земята — цимент, на места с кръпки, отстрани и в дъното — стени от белезникавосивата скала на пещерата. Оставили са я, каквато си е, без да изглаждат неравностите и очертанията й. Нито следа от влага. На тавана — греди и подът на горния етаж, вратичката в ъгъла на иззидания еркер навярно води за там. На предната стена — прозорец, врата-прозорец и огнище. От вътрешната страна тухлите не са измазвани и още могат да се видят следите от хоросана, с който са съединени. Слаб огън в огнището. Под прозореца — етажерка с наредени ботуши. Голям селски скрин в стил Луи XV, който отварям, като промърморвам за форма: „Може ли?“ Отдясно — бельо, отляво — посуда. По средата на стаята — голяма, както казват парижани, „чифликчийска маса“, само че те я заобикалят за живописност с пейки, докато ние предпочитаме столове за удобство. Изброявам седем плетени стола, но само четири са около масата. Останалите са наредени до стената. Не зная дали това е интересно, но го запомвам. Отивам до единия край на масата. Представям си, че там сигурно е седял бащата и сядам с карабината между краката и с гръб към дъното на пещерата. Така в обзора ми са двете врати. Посочвам със знак на Тома да седне от дясната ми страна, та тялото му да не ми закрива двата входа, а Жаке сяда смирено по свое усмотрение на долния край на масата, с гръб към светлината.

Когато изваждам от джоба си пакетчето пушено, което старата Мену ми даде, преди да тръгнем, Фалвиница се развиква обидена и забръмчава около мен. Щял съм да ям в чиния, а не направо на масата! Тя щяла да ми изпържи едно яйце, да върви с шунката! Ще приема капка вино! Приемам всичко освен виното, за което се съмнявам, че е кисело, и вместо него искам мляко, което тя обилно ми налива в купичка на цветя заедно с потоп от думи: точно били продали телето преди деня на събитието, не знаели какво да правят с млякото, удавени били в мляко, дори, макар че правели масло, пак оставало и за прасето.

Обаче очите ми едва не изхвръкват, когато я виждам да слага на масата един домашен хляб и масло.

— Хляб! Вие имате хляб!

— Ами че нашия хляб — обяснява Фалвиница, — ние в Блатото винаги сме си го месили, щото Варвоорд, нали си беше чудак, сееше достатъчно жито за цяла година и повече. Трябваше дори и брашното да си мелим на ръка, щото нямаше електричество, пък и за маслото беше същото, бием го на ръка. Варвоорд не искаше нищо да купува.

Докато приклещвам хляба в крайното чекмедже на масата и отрязвам филии за всички, както сигурно е правил бащата приживе, размишлявам по получените сведения. Изобщо този свиреп Варвоорд е искал да живее на своето парче земя от своите източници, чрез стопанско самозадоволяване. Затова дори и извънбрачната любов не е излизала вън от семейството.

Обаче, когато намеквам за историята с Кати, Фалвиница изтъква някои нюанси.

— За онази работа — казва тя свенливо — няма съмнение. Но първо горката Кати го предизвикваше. И после, от друга страна, все пак не му е дъщеря. Нито тя, нито Миет. Те са деца на моята дъщеря Реймонд.

При името на Миет струва ми се, че седналият на края на масата Жаке дига глава и гледа със страх Фалвиница. Но този поглед се прокрадва за миг и изчезва така бързо, че почти се съмнявам дали съм го доловил.

Хапвам по мъничко от хляба. Искам да изчакам обещаното яйце. Обаче вкусът на обилно намазаното с масло парче селски хляб (а те в Блатото солят хляба, не като малцината по този край, които продължават сами да си месят) ми се струва прекрасен и малко ми навява тъга, защото припомня предишния живот.

— А кой пече хляба у вас? — питам, за да изразя благодарността си.

— Доскоро — Луи. Но след смъртта му — Жаке — отговаря тя с въздишка.

И Фалвиница разправя, като в същото време търчи из стаята, задъхана, с много въздишки, обикаля излишно много, изрича десет приказки, когато една дума би била достатъчна. За да изпържи три яйца — защото тя явно не брои себе си (предполагам, че си похапва от време на време, когато е сама, и че си пийва „капка вино“) — й е необходим цял половин час, през което време аз може да стоя гладен — тъй като чакам яйцето, за да изям шунката си, — но поне не стоя неосведомен.

Фалвиница — единствена прилика със старата Мену — е старица с родословие. Тя трябва да почне от прадедите си, за да ми обясни, че дъщеря й Реймонд е имала от първия си брак две дъщери — Кати и Миет — и че като овдовяла, се омъжила за Варвоорд, който също бил вдовец с двама сина, Луи и Жаке.

— И ти ще отгатнеш какво мисля за тази женитба, особено когато моят беден Гастон също се спомина и трябваше да дойда да живея тук, все едно като диваците, без електричество, без вода на мивката и дори без газ в бутилки, щото Варвоорд не искаше и да чуе за него, а кухнята с комин както на времето. Хлябът, който ядеш на чуждо място — продължава тя на диалект, като вдига очи към небето, — горчи и мъчно се преглъща. За десет години не съм яла много от хляба на Варвоорд.

Думи, които веднага потвърждават подозренията ми относно потайната й лакомия като отмъщение за тиранията на зетя. Разбира се, дъщеря й Реймонд, както и бедният Гастон, също умряла от лошите обноски, сещаш се на кого, починала от лошо храносмилане, а нейното отсъствие направило още по-горчив хляба на пришълците.

Всичко това ме съпровожда до изяждането на шунката, яйцето и млякото, без суетящата се без работа като кокошка Фалвиница да седне нито веднаж с нас на масата и да хапне поне едно залъче, тъй като фикцията за въздържанието й продължава и след смъртта на Варвоорд. И макар че е толкова бъбрива, тя все пак не ми е казала всичко. У нас — а, предполагам, и другаде — има два начина за притворство: да мълчиш или да говориш много.

— Жаке — казвам аз, като избърсвам ножчето на чичо ми на последния залък, хляб, — ще вземеш лопата и мотика и ще отидеш да погребеш бащата. Тома ще те надзирава.

И като прибирам с щракване ножчето в леглото му и го слагам в джоба си, добавям:

— Забелязах, че обувките му не са лоши. Добре е да ги вземеш. Ще ти потрябват.

Поприведен и навел глава, за да ми покаже подчинението си, Жаке става. И аз се изправям с карабината в ръка, доближавам се до Тома и му казвам тихо:

— Дай на мен пушката на бащата, вземи само твоята, накарай момчето да върви пред тебе, а като копае, стой настрана и не го изпускай от очи.

В същото време забелязвам, че възползувайки се от разговора ни насаме, Жаке се доближава до Фалвиница и й пошушва нещо на ухото.

— Е-е! Жаке! — казвам му заповеднически.

Той трепва, изчервява се и без да каже нещо, отпуснал ръце, поема към вратата, последван от Тома. Веднага след излизането му поглеждам сериозно Фалвиница.

— Жаке преби един от нашите и ни открадна един кон. Не, Фалвина, не го защищавай, знам, че е изпълнявал нареждане. Но, от друга страна, това все пак заслужава наказание. Ние ще конфискуваме имуществото му и ще го отведем като пленник в Малвил.

— Ами аз? — пита слисана тя.

— Ти можеш да избираш. Идваш да живееш с нас в Малвил или оставаш тук. Ако останеш тук, ще ти оставя с какво да живееш.

— Да остана тук ли? — вика тя ужасена. — Какво да правя тук?

Следва поток от думи, които слушам внимателно и които ме озадачават, защото в тях липсва единствената, която бих очаквал от нея — „сама“.

Защото онова, което би трябвало да я плаши, е оставането й „сама“ в Блатото. А тя — което обяснява всичко — не я произнесе. Вдигам нос и започвам да душа като ловджийско куче. Без резултат. И все пак тая издънка от стар род крие нещо от мене. Разбрах го още отначало. Нещо или някого. Преставам да я слушам. Тъй като ми липсва обоняние, използувам очите си. Разглеждам стаята, обхождам я старателно. Насреща, на издадената към двора стена от непечени тухли, забелязвам на около четиридесет сантиметра от пода дъска, на която са наредени ботушите на всички в къщата. Пресичам Фалвиница и й казвам отривисто:

— Дъщеря ти Реймонд е починала. Също и Луи. Жаке погребва Варвоорд. Кати била настанена в Ла Рок. Така ли е?