Той предлага пет години и конфискуването на цялото му имущество. Гласуваме. Приема се. Утре ще имам грижата да съобщя на Жаке присъдата му.
Минавам на въпроса за сигурността. Не е известно дали няма и други групи останали живи, скитащи се в природата с агресивни намерения. Отсега нататък трябва да се пазим. Денем да излизаме само въоръжени. Нощем да имаме — освен старата Мену и Момо — още двама души в малката крепост при входа. Добре, че има една празна стая на втория етаж с камина. Предлагам непрекъснати смени по двама. Моите другари са съгласни по принцип, но спорят оживено по въпроса за честотата на смяната и за състава на двойките. След двадесет минути се стига до единодушно становище в смисъл, че Колен и Пейсу ще дежурят в четните числа, а Мейсоние и Тома — в нечетните. Колен предлага и всички приемат аз да не напускам главната кула, за да поддържам отбраната на втората крепост, в случай че първата бъде превзета с изненада.
Забелязвам, че щом двама от нас ще спят в крепостта при входа, в главната кула се освобождава една стая. Предлагам да дадем на Миет стаята срещу банята на първия етаж.
При името на Миет оживлението спада и настъпва мълчание. Тази стая — единствен Тома не е в течение — е бившето помещение на Клуба. И по времето на
— А другите двама? — запита накрая Мейсоние.
— По моему ще си останат, където са.
Мълчание. Всички разбират, че положението на Миет в Малвил не е като на Фалвиница или на Жаке. Но нищо не е казано по това положение. И никой не изявява желание да го уточни.
Тъй като мълчанието продължава, решавам да говоря.
— Добре — казвам, — дошъл е моментът да бъдем откровени по повод Миет. При условие, разбира се, каквото си кажем, да не излиза оттук.
Оглеждам ги. Приемат. Но понеже старата Мену стои безстрастно, забила нос в плетивото си, добавям:
— И ти също, Мену, ще си длъжна да пазиш тайна.
Тя забожда иглата в плетивото си, навива го на топка и става.
— Отивам да си легна — отговаря тя със стиснати устни.
— Не съм казал да излезеш.
— Както и да е, лягам си.
— Хайде, Мену, не се засягай.
— Не се засягам — отвръща тя, обърнала гръб към мен, клекнала пред огнището, за да запали кандилото си; тя мърмори някакви неразбираеми думи, които — ако съдя по тона й — едва ли са много ласкави за мене.
Замълчавам.
— Можеш да останеш, Мену — казва й Пейсу с присъщата му любезност. — Имаме доверие в теб.
Гледам го многозначително и продължавам да мълча. Всъщност не съм недоволен, че излиза. От нейна страна мърморенето продължава. Различавам думите „горделивост“ и „недоверие“. Забелязвам, че тази вечер тя се бави, докато запали кандилото си. Сигурно чака да й кажа да остане. Ще бъде разочарована.
Тя е не само разочарована, но и яростна.
— Хайде, тръгвай, Момо! — отсича тя.
—
А! Зле е избрал момента Момо да прояви неподчинение! Старата Мену прехвърля кандилото от дясната в лявата ръка и с малката си суха десница му зашива една здрава плесница. След това обръща гръб, а той тръгва покорно подире й. За лишен път се питам как тоя голям четиридесет и девет годишен мухльо се оставя да бъде бит от дребничката си майка.
— Лека нощ, Пейсу — казва старата Мену, като напуска нашия кръг, — лека нощ и спи хубаво.
— И ти също — отговаря Пейсу, донейде смутен от тази селективна учтивост.
Тя се отдалечава с Момо по петите й; той тръшва силно зад нея вратата, като си връща на мен от разстояние агресивността на майка му по отношение на него. Впрочем утре и той като нея ще ми се цупи. Половинвековен живот не е прекъснал пъпната връв.
— Добре — казвам аз, — Миет. Да говорим за Миет. В
Гледам ги. Никаква реакция, най-малкото видима.
— И ако не съм го направил, то не е, за да го стори някой друг. С други думи, Миет според мене не трябва да бъде изключителна собственост на когото и да било. Всъщност Миет не е никаква собственост. Миет принадлежи на себе си. Миет ще има отношения, каквито тя пожелае, с когото пожелае и когато пожелае. Съгласни ли сте?
Продължително мълчание. Никой не промълвя и дума и дори никой не ме и поглежда. Институцията на моногамията е така вкоренена у тях, тя командува в мозъка им толкова рефлекси, спомени и чувства, че те не могат да приемат, нито дори да схванат някаква система, която я изключва.
— Има две възможности — казва Тома.
А! Тоя, чаках го!
— Или Миет да избере един от нас, изключвайки всички останали…
Прекъсвам го:
— Веднага заявявам, че няма да приема такова положение дори и аз да съм облагодетелствуваният. И ако някой друг бъде избран, няма да му призная никакви изключителни права.
— Може ли да продължа? — пита Тома. — Не съм свършил.
— Продължавай, Тома — казвам любезно. — Прекъснах те, но не ти преча да говориш.
— И на толкова благодарим — казва Тома.
Усмихвам се, без нищо да кажа. С този начин на действие винаги печелех по времето на
— Втората възможност е — продължава Тома, но явно съм попрекъснал устрема му, — Миет спи с всички, а това е напълно безнравствено.
— Безнравствено ли? — питам аз. — Защо да е безнравствено?
— То е очевидно — казва Тома.
— Съвсем не е очевидно. Няма да приема някаква попска идея за нещо очевидно.
Да припишеш на Тома „попски идеи“! Наслаждавам се пътем на тази дребна гадост. Обаче колко несигурен и недоузрял по разглеждания въпрос ми се струва милият Тома!
— Това не е попска идея — отвръща той с ярост, от която той губи най-много. — Нали няма да отречеш, ако е обратното: момиче, което спи с всички мъже, е проститутка.
— Грешка — казвам аз. — Проститутката е момиче, което спи с мъже за пари. Парите правят нещата безнравствени. А не броят на партньорите. Навсякъде ще намериш жени, които спят с много мъже. Дори и в Малжак. И никой не ги презира.
Тишина. Мълчание. Всички ние мислим за Аделаид. С изключение на Мейсоние, който се бе сгодил съвсем млад за своята Матилд. На всички нас Аделаид ни бе помогнала да се справим с юношеството. И ние сме й благодарни. Сигурен съм, че и Мейсоние, колкото и да е добродетелен, сигурно също храни известни съжаления.
Тома навярно е почувствувал, че се опирам на силата на общите спомени, защото мълчи. Тогава подемам, почти сигурен, че победата е моя:
— Това не е въпрос на нравственост, а на приспособяване към обстоятелствата. В Индия, Тома, има една каста, където например петима братя се обединяват и оженват за една жена. Братята и единствената им съпруга образуват едно семейство, което отглежда децата, без да се пита от кого са. Те постъпват така, защото изхранването на една жена поотделно за всеки би било свръх силите им. И ако те са възприели такава организация вследствие на мизерията, на нас тя ни се налага, струва ми се, по силата на